РЕШЕНИЕ
№ 22087
гр. София, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Д. Г. И.А ТОШЕВА
при участието на секретаря И.А ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от Д. Г. И.А ТОШЕВА Гражданско дело №
20251110128175 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба /уточнена със заявление с вх. №
305173/18.09.2025 г./ на П. С. И. срещу „****************“ ЕООД и „***********“ p.L.c., с
която са предявени при условията на евентуално съединяване следните искове: главен
осъдителен иск срещу „****************“ ЕООД за сумата от 1 452.20 лв. – платена без
основание сума над главницата по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1348637/04.05.2024 г.; евентуален осъдителен иск срещу „***********“ p.L.c. за сумата от
600 лв. – платена без основание сума по Договор за гаранция /поръчителство/ от 04.05.2024
г.
Ищецът твърди, че е сключил с „****************“ ЕООД Договор за предоставяне
на потребителски кредит № 1348637/04.05.2024 г., по силата на който му бил предоставен
кредит в размер на 3 000 лв. при лихвен процент в размер на 26.96 %, равняващ се на 202.20
лв., и посочен ГПР в размер на 49.03 %, включващ единствено лихвата, като цялата сума по
договора подлежала на плащане на три вноски. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора кредитът
се обезпечава с поръчителство, предоставено от „****************“ в полза на ответното
дружество. Излага, че е сключил с „****************“ Договор за гаранция /поръчителство/
от 04.05.2024 г., с който било обезпечено задължението му по договора за кредит и по който
се задължил да заплати възнаграждение за учреденото обезпечение в размер на 1 200 лв.,
което не било включено в ГПР по кредита. Твърди, че е платил на „****************“
ЕООД сума в общ размер на 4 452.20 лв. Счита, че сумата от 1 452.20 лв., която надвишава
чистата стойност на кредита, е платена без основание, защото договорът за кредит е
нищожен. Възразява, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 /липсва ясно
1
разписана методика на формиране на ГПР; в него не е включен разходът за възнаграждение
за поръчител, който е бил условие за получаване на кредита и е бил предварително известен
на заемателя, тъй като с дружеството – гарант са свързани лица, поради което посоченият в
договора ГПР е неточен/ и т. 20 ЗПК /не е посочен лихвеният процент на ден/, както и
поради невключване в договора на уговорка относно правото на потребителя на отказ от
него. Счита, че е налице заблуждаваща търговска практика, защото посоченият ГПР е по-
нисък от действителния, което е повлияло на решението му за сключване на договора и не
му е позволило да прецени реалните икономически последици от него, респ. налице е
неравноправност на клаузата относно ГПР по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Счита, че
нищожността на клаузата относно ГПР влече нищожност на целия договор за кредит, а
оттам – нищожен е и акцесорният договор за поръчителство. Възразява, че последният е
нищожен и на собствено основание: като лишен от основание, защото е сключен от лице без
интерес от сключването му, какъвто е длъжникът; като накърняващ добрите нрави, защото
прехвърля върху длъжника риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността му, което води до увеличаване
на задълженията му, както и поради това, че възнаграждение по този договор е уговорено да
се дължи от длъжника, който не получава насрещна престация, поради което е нарушен
принципът на справедливостта. Във връзка с евентуалния иск твърди, че сумата от 600 лв. е
преведена от „****************“ ЕООД в полза на гаранта „****************“.
Претендират се разноските по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът по главния иск „****************“ ЕООД е
подал отговор на исковата молба. Признава сключването с ищеца на Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1348637/04.05.2024 г. за сумата от 3 000 лв. при
фиксиран лихвен процент в размер на 26.96 %, равняващ се на 202.20 лв., и при ГПР в
размер на 49.03 %, като общата дължима от ищеца сума по договора възлиза на 3 202.20 лв.
Счита, че договорът отговаря на всички изисквания, чието неспазване съгласно чл. 22 ЗПК
би го направило недействителен. Сочи, че ищецът е разбрал икономическите последици от
сключването на договора, защото е ползвал и преди услугите му. Моли за отхвърляне на
иска. Претендира разноски.
В законоустановения срок ответникът по евентуалния иск „***********“ p.L.c. е
подал отговор на исковата молба, уточнен в първото открито заседание. Не оспорва
наличието на договорно правоотношение между него и ищеца. Оспорва да му е платена от
ищеца сумата от 600 лв. Моли за отхвърляне на евентуалния иск.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:
По иска за сумата от 1 452.20 лв., предявен срещу „****************“ ЕООД, в
доказателствена тежест на ищеца е да установи извършена от него в полза на това
дружество престация на посочената сума и получаване на сумата от ответника. В тежест на
последния при установяване на горните факти е да докаже наличието на правно основание
за получаване на процесната сума, след което ищецът следва да докаже наличието на
2
твърдените от него основания за нищожност на сключения между тях договор.
В случая с обективирания в Определение № 38749/17.09.2025 г. проект за доклад, приет
за окончателен без възражения на страните, са обявени за безспорно сключването между
ищеца и „****************“ ЕООД на Договор за предоставяне на потребителски кредит
№ 1348637/04.05.2024 г., по силата на който му е предоставен кредит в размер на 3 000 лв.
при лихвен процент в размер на 26.96 %, равняващ се на 202.20 лв., и посочен ГПР в размер
на 49.03 %, както и усвояването от ищеца на сумата от 3 000 лв.
От доказателствата по делото е видно, че договорът за кредит е сключен като договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 6 от договора той е
сключен при Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на
„****************“ ЕООД.
С договора за кредит ищецът в качеството на кредитополучател е поел задължение да
върне на ответника в качеството на кредитор сума в общ размер на 3 202.20 лв., включваща
заемната сума и възнаградителната лихва, като сумата подлежи на връщане на три
погасителни вноски. Според погасителния план те са дължими, както следва: на 04.06.2024 г.
– 900 лв.; на 04.07.2024 г. – 1 057.47 лв.; на 03.08.2024 г. – 1 244.73 лв. Посочено е в чл. 4 от
договора, че общият разход по кредита включва лихвата.
Съгласно т. 1.4. от Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на
„****************“ ЕООД /относно приложимостта на които към процесния договор за
кредит страните не спорят/, за да бъде разгледано заявлението на кредитоискателя,
последният е длъжен да предостави всички изисквани от дружеството данни, информация и
обезпечения /ако такива са необходими за одобряването на потребителския кредит/. В случая
в представения Стандартен европейски формуляр е посочено, че кредиторът изисква като
обезпечение по договора за кредит договор за предоставяне на поръчителство/гаранция,
подписан от кредитополучателя. Съгласно възприетата в т. 2 от общите условия дефиниция
„гарант“ е одобрено от дружеството юридическо или физическо лице, което въз основа на
договор за поръчителство се задължава в полза на дружеството да гарантира изпълнението
на задълженията на кредитополучателя на дружеството по конкретен договор за
потребителски кредит, а „поръчител“ е одобрено от дружеството физическо лице,
предложено от кредитополучателя, което въз основа на договор за поръчителство се
задължава в полза на дружеството да гарантира изпълнението на задълженията на
кредитополучателя към дружеството по договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 5 от договора за кредит той се обезпечава с поръчителство, предоставено
от „****************“ в полза на дружеството, като с одобряването от дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може
да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Посочено е, че със сключването на договора за кредит кредитополучателят потвърждава, че
при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е
запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо
лице, за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за
3
кредит, като е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност
на кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия.
Страните не спорят, а и от писменото доказателство на л. 188 – 191 е видно, че във
връзка с договора за кредит е сключен между ищеца и „****************“ Договор за
гаранция /поръчителство/ от 05.05.2024 г., по който за поемане на задължението от гаранта
потребителят му дължи такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/ в размер на 1 200
лв., платима на три месечни погасителни вноски, дължими в периода от 03.06.2024 г. до
02.08.2024 г. /погасителният план към този договор не е представен по делото/.
Съдът намира, че сключеният между страните договор за кредит попада в обхвата на
чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като
кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилага защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП.
По възражението на ищеца за нищожност на договора за кредит в неговата цялост
поради противоречието му с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК съдът намира следното:
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
В случая в договора за кредит и преддоговорната информация за неговото сключване
е посочен ГПР в размер на 49.03 %, като в чл. 4 е посочено, че той включва само лихвата.
Същевременно в договора за кредит изрично е уговорено, че той ще бъде обезпечен от
„****************“. Сключен е договор за гаранция между ищеца и „****************“ и
по него е уговорено задължение за потребителя за плащане на такса за предоставяне на
гаранция /поръчителство/. Спорно е между страните дали тази такса подлежи на включване
при изчисляване на годишния процент на разходите.
При съпоставка на публично достъпните данни в Търговски регистър на Република
България и в Търговски регистър на Малта /достъпен на https://registry.mbr.mt/ се установява,
че едноличният собственик на капитала на ответника „****************“ ЕООД е
*********** /чуждестранно юридическо лице, регистрирано във **********/, като същото
лице е и единият от собствениците на „****************“. Следователно налице е хипотеза
на свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 ДР ТЗ.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо,
когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
4
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Таксата за предоставяне на гаранция /поръчителство/ безспорно е свързана с договора
за кредит, доколкото касае обезпечаването на задълженията по него. В случая
предоставянето на обезпечение под формата на гаранция /поръчителство/ представлява
задължително условие, за да бъде изобщо разгледана заявката за кредит. В договора за
кредит изрично е уговорено, че той ще бъде обезпечен от „****************“, като това
дружество е предварително одобрено от кредитора, предвид което и при наличните данни за
свързани лица съдът намира, че за кредитора е било изначално известно, че договор за
гаранция ще бъде сключен именно с това дружество, като той е запознат и с условията, при
които биват сключвани договорите за гаранция от „****************“. При липса на
доказателства по делото за предоставена на потребителя реална възможност /включително
техническа, доколкото договорът за кредит е сключен като договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние/ да представи различен вид обезпечение, включително да
представи поръчителство от различно лице, съдът намира за недоказано ищецът е имал
избор и е да е избрал да обезпечи кредита с гаранция именно от „****************“. Този
извод не се разколебава от клаузата на чл. 5 от договора за кредит, според която
кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването сам и недвусмислено е посочил
избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и
предложеното юридическо лице, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по
кандидатстване за кредит, както и че е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител
му дава еднаква възможност да получи кредит при едни и същи търговски условия, защото
тази клауза очевидно е част от предварително изготвения от кредитора и предоставен на
кредитополучателя текст на договора, върху който не се доказва ищецът да е имал
възможност да влияе, поради което не може да се приеме, че тя отразява действително
проведени преговори между страните във връзка със сключването на договора за кредит и
действително предоставена на потребителя възможност за избор дали и как да обезпечи
договора за кредит. Дори и да се приеме, че на кредитополучателя действително е била
предоставена възможност да избере да обезпечи кредита с поръчителство от физическо лице,
чл. 5 от договора сочи, че физическото лице следва да бъде одобрено от кредитора в
процедурата по кандидатстване за кредит, но са неясни условията, на които то следва да
отговаря. Тази неяснота и безграничната възможност за преценка от страна на кредитора на
практика означават, че единственото обезпечение, което със сигурност би довело до
одобрение на заявката за кредит, е предложеното от кредитора и свързано с него
юридическо лице – „****************“. От това следва, че правоотношенията по двата
5
договора са взаимно свързани и осигуряването на поръчителство – при това от определено
свързано с кредитора трето лице, е било необходима предпоставка за предоставяне на
потребителския кредит при условията по договора.
Следователно събраните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани
лица обуславят извод, че уговорената такса по договора за гаранция е част от общия разход
по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК, изброяването в който не е
изчерпателно. Ето защо тази такса следва да бъде включена при изчисляването на ГПР като
индикатор за общото оскъпяване на кредита /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/, което в
случая не е сторено. Следователно посоченият в договора за кредит размер на ГПР не
отразява реалния такъв. Действителният размер на ГПР, при изчисляването на който следва
да се вземе предвид и таксата за гаранта, е по-висок от обявения размер в договора за
кредит, като от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че възлиза
на 969.87 %.
По изложените съображения съдът намира, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Те следва да се приемат за изпълнени,
когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му
размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. След като в договора за кредит не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето /чл. 22 ЗПК/. Този извод не се влияе от обстоятелството дали потребителят и
друг път е сключвал договори за кредит със същия кредитодател.
Щом договорът за кредит е нищожен в неговата цялост поради противоречие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, безпредметно е да бъдат разглеждани останалите
релевирани от ищеца възражения за неговата нищожност.
Нищожността на договора за кредит, от своя страна, влече нищожност и на договора за
гаранция, сключен между ищеца и „****************“, предвид вече изложените
съображения, че двата договора са сключени от свързани лица и следва да се разглеждат като
едно правно и икономическо цяло. Оттук следва извод за недължимост от
кредитополучателя на такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/.
Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза ищецът е извършил по
договора за кредит и договора за гаранция плащания в общ размер на 4 452.20 лв., както
6
следва: на 05.06.2024 г. – сума в размер на 1 467.40 лв.; на 11.07.2024 г. – сума в размер на 1
517.40 лв.; на 02.08.2024 г. – сума в размер на 1 467.40 лв. Съдът кредитира заключението в
тази част, защото то корелира на представените от ищеца платежни документи на л. 55 – 57.
На следващо място, вещото лице посочва, че сумата в общ размер на 3 252.20 лв. е
получена от „****************“ ЕООД за погасяване на вземанията му по договора за
кредит, както следва: 3 000 лв. – главница; 202.20 лв. – договорна лихва; 50 лв. – такси
съгласно тарифата и общите условия, а сумата от 1 200 лв. е получена от
„****************“ за погасяване на вземането му по договора за гаранция, като в открито
заседание разяснява, че плащанията са получени по различни сметки на двете дружества. В
тази част съдът не възприема заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Както
самото вещо лице сочи в своето заключение, отговорът е даден въз основа на
предоставените документи и на проверка в счетоводството на „****************“ ЕООД.
Прави впечатление обаче, че той не намира опора в писмените доказателства по делото, с
които вещото лице е работило. Съгласно Погасителен план към Договор за кредит №
1348637 и чл. 9.4. от Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на
„****************“ ЕООД кредитополучателят може да върне получения потребителски
кредит, ведно с дължимата лихва по кредита, както и всички други дължими суми, по
следните начини: като ги преведе по някоя от следните банкови сметки на дружеството – с
IBAN № ***************** и с IBAN № ************; като използва услугите на EasyPay
и в избран от него офис на EasyPay преведе дължимите суми по микросметката на
дружеството, като посочи клиентски идентификационен номер на дружеството –
********64534; чрез процесингова система, чрез пощенски паричен превод, чрез Срау или
плащане в брой на Cashterminal; чрез еднократно или периодично плащане с дебитна карта
на сайта ************* Съгласно чл. 1.6. от Договор за гаранция /поръчителство/ от
05.05.2024 г. таксата за гаранцията се заплаща по банкова сметка с IBAN № ********.
Въпреки че по всеки от двата договора е уговорено погасяването на задълженията да се
извърши с по три погасителни вноски към всяко от двете дружества и са уговорени
различни начини за плащане към всеки съконтрахент /включително различни банкови
сметки/, от платежните документи на л. 55 – 57 се установява, че в действителност са
извършени от ищеца в погасяване на задълженията му по двата договора общо само три
парични превода, като всички те са направени само и единствено в полза на
„****************“ ЕООД. Макар всеки от преводите да съвпада по размер с посочените в
заключението на съдебно-счетоводната експертиза три плащания, прави впечатление, че
никой превод не се ограничава до размера на съответната погасителна вноска по договора за
кредит, а значително я надвишава, като същевременно всеки превод сам по себе си
надвишава размера на таксата за предоставяне на гаранция /поръчителство/. От това следва,
че с всеки превод е извършено плащане от ищеца едновременно на задълженията му по
двата договора. Доколкото е невъзможно един превод да се извърши едновременно по две
различни сметки на двама различни получатели, то посоченото от вещото лице, че
съответните части от направените от ищеца плащания са получени по различни сметки на
двете дружества /3 252.20 лв. – по сметка на „****************“ ЕООД, и 1 200 лв. – по
7
сметка на „****************“/, е опровергано. Освен това, ако действително ищецът бе
извършил плащания на задължението си по договора за гаранция по сметка на дружеството
– гарант /а не по сметка на „****************“ ЕООД/, то тези плащания не биха били
установими по посочения от вещото лице начин – чрез проверка в счетоводството на
„****************“ ЕООД, защото това дружество не би имало никакво отношение към
плащанията на ищеца директно към гаранта и те не биха били отразени счетоводно при
него. Щом плащанията на таксата за предоставяне на гаранция /поръчителство/ в размер на
1 200 лв. са отразени в счетоводството на „****************“ ЕООД, което е констатирано
от вещото лице, се налага извод, че те са били извършени именно по сметка на това
дружество, а не по сметка на „****************“.
По изложените съображения съдът приема за доказано по делото въз основа на
писмените доказателства на л. 55 – 57 и заключението на съдебно-счетоводната експертиза в
кредитираните й части, че плащанията по двата договора, възлизащи общо на сумата от
4 452.20 лв., са извършени от ищеца в полза на „****************“ ЕООД и са получени
именно от това дружество.
Искът за връщане на сумата от 1 452.20 лв. от ответника „****************“ ЕООД
е изцяло основателен, щом по делото е доказано, че тя /представляваща разликата между
общо получената сума по двата договора и чистата стойност на кредита/ му е платена от
ищеца и е постъпила в неговия патримониум при начална липса на основание, произтичаща
от това, че договорът за кредит и свързаният с него договор за гаранция са нищожни.
Обстоятелството как „****************“ ЕООД е процедирало с получената сума
/включително дали е предало част от нея на гаранта „****************“/ е ирелевантно за
предявения от кредитополучателя иск за връщането й, защото за наличие на неоснователно
обогатяване е необходимо и достатъчно да е осъществено разместване на блага между ищеца
и „****************“ ЕООД при липса на правно основание за това, каквито факти в
случая се установиха по делото.
По горните съображения предявеният срещу „****************“ ЕООД главен иск е
изцяло основателен, поради което не се е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за
разглеждане на предявения срещу „****************“ евентуален иск.
По разноските:
При този изход на делото ответникът „****************“ ЕООД дължи на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сторените от него разноски в общ размер на 358.09 лв., както
следва: 58.09 лв. – държавна такса; 300 лв. – депозит за вещо лице.
По отношение на претенцията за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ на ищеца съдът намира следното:
Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е: правна помощ по делото
да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна, и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
8
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК /в този смисъл –
Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I ТО/. В случая по делото
е представен Договор за правна защита от 11.04.2025 г., сключен между ищеца и адв. Ф., в
който е уговорено, че правната помощ се предоставя безплатно съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3
ЗАдв. Съобразно константната съдебна практика така посоченото обвързва съда, като в
тежест на насрещната страна е, ако оспорва наличието на съответното основание за оказване
на безплатна правна помощ, да представи доказателства. В случая не са представени от
ответника доказателства, които успешно да опровергават посоченото в договора основание
за оказване на безплатна правна помощ. Обстоятелството, че същият адвокат представлява
безплатно същия ищец по други дела, по никакъв начин не опровергава, а дори косвено
потвърждава вписаното в договора основание за оказване на безплатната правна помощ.
Процесуалното представителство на други лица, осъществявано от адв. Ф., пък няма
никакво отношение към извода на съда дали по настоящото дело е установено, че
предоставената от нея правна помощ на ищеца е договорена като безвъзмездна, щом за
адвоката не съществува ограничение в броя лица, на които да оказва безплатна правна
помощ. Ето защо съдът приема, че по делото е осъществена от адв. Ф. безплатна правна
помощ на ищеца. Предвид това и след като са налице условия за ангажиране отговорността
на насрещната страна за разноски, адвокатското възнаграждение следва да бъде възложено в
тежест на ответника „****************“ ЕООД. Това кореспондира и с принципа по чл. 36,
ал. 1 ЗАдв, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд.
Съдът приема, че на процесуалния представител на ищеца се дължи сумата от 400 лв. –
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ. От Решение от 25.01.2024 г. на СЕС
по дело C-438/22 следва, че съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения. След постановяването му съдебната
практика приема, че посочените в наредбата размери могат да служат единствено като
ориентир, но без да са обвързващи за съда, и те подлежат на преценка от съда при
определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и
правна сложност на делото. Ето защо е извършено изменение на Наредба № 1/09.07.2004 г.
/понастоящем – Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа/ и
понастоящем тя не определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, а
посочените в нея размери служат единствено като ориентир. В случая извод за
осъществената правна помощ и за размера на съответстващото й адвокатско възнаграждение
съдът прави въз основа на данните по делото. Срещу ответника „****************“ ЕООД
е предявен един осъдителен иск, по който има обилна съдебна практика, поради което делото
не се отличава с никаква правна сложност. То е лишено и от фактическа сложност –
проведено е само едно открито заседание, приети са малко по обем писмени доказателства и
е изслушано заключението на една експертиза. Извършените по делото действия от адвоката
на ищеца се изразяват в изготвяне на искова молба и подаване на уточнителна молба,
становище по проекта за доклад, по заключението на експертизата и по същество и молба,
че не възразява срещу нередовното призоваване, като той дори не се е явил в единственото
9
открито заседание по делото. Съдът намира, че именно адвокатско възнаграждение в размер
на 400 лв. съответства на липсата на фактическа и правна сложност на делото и на
положените от адвоката минимални усилия по него.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „****************“ ЕООД, ЕИК *************, със седалище и адрес на
управление: гр. ***************, да заплати на П. С. И., ЕГН **********, с адрес: гр.
***************, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 1 452.20 лв. – платена без
основание сума над главницата по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1348637/04.05.2024 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 358.09 лв. – разноски
по делото.
ОСЪЖДА ****************“ ЕООД, ЕИК *************, със седалище и адрес на
управление: гр. ***************, да заплати на адв. Д. Л. Ф. от САК, с личен №
**********, с адрес: гр. *************, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв вр. чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лв. – възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на П.
С. И..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10