№ 71
гр. Велико Търново , 19.02.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на деветнадесети февруари,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно частно
гражданско дело № 20214000500043 по описа за 2021 година
Производството е по чл.248 ал.3 ГПК.
Постъпила е въззивна частна жалба от Б. Л. Х. против Определение № 837/
11.12.2020 г. по В. гр. дело № 464/ 2020 г. по описа на ОС – Русе, с което е уважена
подадената от ОД на МВР – Русе молба по чл.248 ал.1 ГПК за изменение на
постановеното по същото дело Решение № 326/ 23.10.2020 г. в частта за разноските,
като са намалени присъдените в полза на ответната страна разноски за адвокатско
възнаграждение от 600 лв. на 325.85 лв. Жалбоподателят счита, че този акт е
неправилен и незаконосъобразен, защото съдът необосновано отстъпил от
първоначално заетото становище за дължимост на отделно адвокатско възнаграждение
по всеки един от двата обективно съединени иска в размер съгласно Наредбата. Съдът
не следвало да приема тълкуването, направено от ОД на МВР, на нормата на чл.2 ал.5
от Наредбата от 09.07.2004 г. на ВАдвС в смисъл, че базата за определяне на
адвокатското възнаграждение при обективно съединени искове е сборът от
претендираните/ присъдените суми. Това тълкуване било превратно, а практиката, на
която се позовал молителят, била тенденциозно подбрана и представлявала
изключение от актуалната такава. Дори и да се възприемело това тълкуване, в случая
следвало да се съобрази, че са предявени няколко иска, че производството е спорно, че
делото се отличава с правна и фактическа сложност, че за изиясняването му са били
необходими специални знания, които са наложили допускането на експертиза, че освен
процесуално представителство от адвоката са депозирани и редица писмени
становища. Съдът вече бил констатирал, че не е налице прекомерност на договореното
адвокатско възнаграждение, при което неаргументирано изменил решението си
относно разноските. Моли определението да бъде отменено и присъдените с
решението разноски да бъдат потвърдени.
В срока за отговор ОД на МВР – Русе заема становище за неоснователност на
жалбата. При определяне размера на разноските съдът съобразил разпоредбата на чл.7
ал.2 от Наредбата, обсъдил направеното своевременно възражение за прекомерност на
договореното адвокатско възнаграждение в съответствие с предвидения минимален
1
размер и действителната правна и фактическа сложност на делото и краййния му извод
бил правилен и законосъобразен. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено.
Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба и становищата на
страните, след преценка на доказателствата намира следното:
С Решение № 326/ 23.10.2020 г. по В. гр. дело № 464/ 2020 г. по описа на ОС –
Русе съдът е потвърдил първоинстанционното решение на РС – Русе по Гр. дело №
6575/ 2019 г., с което ОД на МВР – Русе е осъдено да заплати на Б. Л. Х.
възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1189.42 лв., ведно с
обезщетение за забава върху него в размер на 179.93 лв. за посочените в исковата
молба периоди. Съобразно изхода на делото е присъдил в полза на ответника разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстаниця в размер на 600 лв., като е
приел, че доколкото са предявени два обективно съединени иска, се дължи
възнаграждение за всеки един от тях в минимален размер от по 300 лв., с оглед на
което е счел за неоснователно направеното от ответника възражение за прекомерност.
В законовия срок ОД на МВР – Русе е депозирало молба за изменение на решението в
частта за разноските по съображения, че в конкретния случай не намира приложение
разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредбата, защото са предявени искове в защита на един
интерес, основани изцяло на идентични факти, като единият е акцесорен и поради това
изцяло в зависимост от другия. Изложили са становище, че следва възнаграждението
да бъде определено по реда на чл.7 ал.2 от Наредбата при база сбора от
претендираните суми и да бъде намалено на 300 лв. Извън това са посочили, че в
договора за правна помощ страните не са договорили хонорар за всеки иск поотделно,
а общо – за цялостно представителство и защита по делото. С обжалваното
определение ОС – Русе е приел, че в договора за правна помощ липсва индивидуално
уговорен размер на възнаграждението по всеки от двата предявени иска и следва да се
счита, че то е общо уговорено, при което материалният интерес, служещ като база за
определянето му представлява сбора от цената на обективно съединените искове за
главница и за лихва за забава – общо 1369.35 лв. При съобразяване на чл.7 ал.2 т.2
Наредбата е изчислил минималния размер на адвокатското възнаграждение на сумата
325.85 лв. и отчитайки фактическата и правна сложност на делото е счел искането за
частично основателно и съответно е изменил решението до размер на тази сума.
Диспозитивът на съдебния акт не е прецизен, защото съдът, допускайки изменение на
решението в частта за разноските, не е постановил отмяна на решението в тази му част
за сумата над 325.85 лв. до присъдената 600 лв., а само е посочил новия /след
изменението/ размер на дължимото адвокатско възнаграждение, но волята му е ясно
формулирана и не възниква двусмисленост относно дължимия от ОД на МВР – Русе на
Б. Х. размер разноски.
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима –
подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна.
Съдът в настоящия му състав не споделя становището на жалбоподателя, че за
всеки от предявените от него два обективно кумулативно съединени иска се дължи
отделно адвокатското възнаграждение в съответствие с разпоредбата на чл.2 ал.5 от
Наредбата. Правилно окръжният съд е приел, че материалният интерес по делото
възлиза на сбора от цената на двата иска и е приложил чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за определяне на минималния размер, макар неправилно да е изходил от
2
липсата на договорено отделно възнаграждение в договора за правна помощ за всеки от
исковете. Това, че липсва разграничение, не освобождава съда от проверка дали
посочената сума не съответства на сбора от дължимото за всеки иск възнаграждение в
хипотезата на чл.2 ал.5 от Наредбата. Съгласно тази разпоредба адвокатското
възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки
един от тях поотделно. Видно е, че определящ е не просто броят на предявените
искове, но и видът им и това изискване налага извод, че възнагражденията следва да се
определят поотделно само при предявени няколко кумулативно съединени иска в
защита на различни интереси. Тези различни интереси налагат отделна, самостоятелна
защита, затова и е логично и правилно трудът на адвоката да бъде възнаграден. В
случая обаче се касае до обективно съединени искове, предявени в защита на един
интерес, защото искът за обезщетение за забава има акцесорен характер спрямо иска за
главницата и е пряко обусловен от него. При това положение нормата на чл.2 ал.5 от
Наредбата е неприложима и материалният интерес не се определя от материалния
интерес на всеки от исковете поотделно, а е един и се формира от аритметичния сбор
на цената на двата иска. В този смисъл са Определение № 366/ 18.07.2016 г. по ч.гр.д.
№ 2443/16 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., Определение № 292/ 13.06.2017 по ч.гр.д. № 2096/
2017 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 533/ 30.10.2017 г. по ч.т.д. № 1649/ 2017 г. на
ВКС, I т.о.; Определение № 95/ 03.04.2017 г. по ч.гр.д. № 868/ 2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.,
които настоящият състав изцяло споделя. С оглед тези разсъждения, правилно ОС –
Русе е приел, че материалният интерес във въззивното производство е обжалваемият
интерес от 1369.35 лв. и съгласно чл.7 ал.2 т.2 от Наредбата минималният размер на
адвокатското възнаграждение възлиза на 325.85 лв.
Направеното своевременно възражение за прекомерност налага съпоставянето
на този размер с договорения и заплатен от ищеца такъв – 600 лв. Делото не се
характеризира с никакви усложнения в процеса, още по-малко във въззивното
производство, където е приключило в едно съдебно заседание без събиране на нови
доказателства и без да е била налице необходимост от повишени усилия на адвоката
при осъществяване на защитата на ответника. Той, както в депозирания писмен
отговор, така и в съдебно заседание само е поддържал вече заетите в
първоинстанционното производство становища. Самия казус не се отличава с никаква
фактическа сложност, а съдът не споделя становището на процесуалния представител
на жалбоподателя и за правна такава предвид това, че се касае до трудов спор по
ЗМВР, делата с идентичен предмет са в много голям обем в цялата страна и има
изключително обилна съдебна практика по тях. При тази специфика на спора правилно
първоинстанционният съд е приел, че не е налице основание за договаряне на
адвокатско възнаграждение над нормативния минимум.
Предвид изложеното обжалваното определение по чл.248 ал.1 ГПК, макар и
непрецизно във формулирания диспозитив, по същество е правилно и законосъобразно
и следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 837/ 11.12.2020 г. по В. гр. дело № 464/ 2020
г. по описа на ОС – Русе.
3
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4