Решение по дело №73/2024 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК във вр. чл. 46, ал. 1 ЗЧРБ.

Образувано е по жалба на А. Н. А. / Х. Ш./ Hasan Senyildiz с адрес на пребиваване в [населено място], [област], подадена чрез упълномощения от него адвокат Т. Н., против Заповед № Ф5373з- 13/ 28.02.2024 г. на началник група „Миграция“ при ОДМВР- Русе, с която му е наложена принудителна административна мярка (ЗПАМ) „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“ на основание чл. 44, ал. 1 във вр. чл. 39а, т. 1 и чл. 40, ал.1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ.

В жалбата и по същество се излагат доводи, че тази заповед е незаконосъобразна, като издадена при неизяснени факти и обстоятелства, при допуснати съществени процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон и преследваната от него цел. С оглед на това се иска от съда да я отмени, ведно със следващите от това законни последици.

Ответникът по спора е депозирал писмено становище, в което заявява, че жалбата е неоснователна и недоказана и моли съда да я отхвърли. Претендира и за заплащане на разноски.

Разградският административен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, които съобрази с доводите и становището на страните, констатира следното:

Жалбата е допустима, като подадена в срок, от надлежна страна срещу акт, който подлежи на съдебен контрол. Разгледана по същество тя е неоснователна по следните фактически и правни съображения:

Събраните в хода на производството доказателства установяват, че жалбоподателят е с разрешено постоянно пребиваване на територията на Република България, считано от 17.12.2019 г., въз основа на решение, издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Според него разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. При извършена проверка в АИС на МВР и документалния масив на група „Миграция“ е установено, че Х. Ш./ Hasan Senyildiz след тази дата има регистрирани влизания на територията на страна 5-6 пъти годишно за 1-2 дни, видно от приложената Докладна записка рег. № 5373р-3022/ 13.12.2023 г. (л. 5, 6 от адм.пр.). Въз основа на нея е образувано административно производство по чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ, за което на основание чл. 26, ал. 1 АПК той е надлежно уведомен чрез неговия пълномощник адвокат Т. Н. (л. 9 от адм. пр.). В указания срок чужденецът е депозирал писмени обяснения пред административния орган (л.13,14 от адм. пр.), в които заявява, че не са налице предпоставките да му се отнеме правото на пребиваване в Република България. Твърди, че е имало обективни и непреодолими пречки за трайното му установяване на територията на страната, с оглед въведените ограничителни мерки за свободно придвижване във връзка с обявената епидемична обстановка, свързана с разпространението на COVID-19. Тези възражения са обсъдени от административния орган, но възприети като неоснователни.

В хода на административното производство са извършени допълнителни проверки, при които е установено, че през период повече от една година Х. Ш. не се е установил и не пребивава трайно на територията на страната. Всички регистрирани негови влизания са инцидентни (обичайно четири-пет пъти годишно) и краткосрочни (преимуществено за 1-2 дни, и само две за 3 дни). През едногодишния период от разрешението той е пребивавал на територията на страната само седем дни, а за целия проверяван период от четири години е пребивавал малко над четиридесет дни. При пътуванията си той е придружаван от съпругата си В. Ш. и пълнолетната им дъщеря Н. Й., които също имат разрешение за постоянно пребиваване в Република България. Спрямо тях също е образувано производство за отнемане правото им на пребиваване, защото е констатирано, че и те не пребивават на територията на страната ни.

И двата адреса, които чужденецът е декларирал като адрес на пребиваване в страната са формални, с оглед спазване изискванията на законодателството. Първоначално е декларирал като адрес [улица], [населено място], [област]. При посещение той не е открит там. Снети са обяснения от собственика на жилището Н. Х., който заявил, че през 2019 година е предоставил жилището на братовчедите си Х. и В. Ш., във връзка с подаване на необходимите документи за получаване на разрешение за пребиваването им в страната. Те не са се установили там, а са се върнали в Турция, където живеят и само им гостуват понякога. За последно са били в къщата му преди две години, като той няма връзка с тях.

След получаване на съобщението, че е образуваното административно производство, на 05.01.2024 г. жалбоподателят е променил адреса си на пребиваване в [населено място], [област], ул. Чавдарци“ №3. При извършената проверка и там той не е установен. Снети са обяснения от живущата в имота Н. Д. А. (дъщеря на собствениците), която заявила, че познава Виладане и Х. Ш., които са приятели на родителите ѝ, че те отсядат там при идванията си в страната, което се случвало периодично за няколко дни, но нямат сключен договор за наем и не плащат такъв, нямат оставени лични вещи в жилището. Те живеят в Турция и в дома им само гостуват.

Извършена е и проверка в Национална агенция за приходите, която установила, че жалбоподателят е с непрекъснати здравноосигурителни права, но задълженията му за здравно осигуряване за периода от 29.10.2020 до 31.12.2023 година са заплатени еднократно на 05.12.2023 г.

При тези данни е прието, че семейството е запазило всички свои културни, трудови и социални връзки в Република Турция, където продължават да живеят и никога не са се установявали в страната, нито в предвидения законно установен едногодишен срок от разрешението, нито към момента.

Освен това за получаване на разрешението си за пребиваване жалбоподателят е предоставил неверни данни - декларирал е фиктивен адрес на пребиваване, както и намерение трайно да се установи в страната, каквото не е имал.

Въз основа на това е прието, че са налице предпоставките на чл.40, ал.1, т. 3 и т.5 ЗЧРБ и е изготвено Предложение рег. № 5373-454/ 22.02.2024 г.(л. 1-л.4 от адм. пр.) до началника на група „Миграция“ при ОДМВР- Русе да се отнеме правото на пребиваване в Република България на Х. Ш..

Административният орган е възприел изцяло фактическите констатации и правните изводи изложени там и със своя Заповед № Ф5373з- 13/ 28.02.2024 г. му е наложил принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“ на основание чл. 44, ал. 1 във вр. чл. 39а, т. 1 и чл. 40, ал.1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ. Тази заповед е предмет на съдебен контрол в настоящето производство.

Съдът намира, че оспореният акт е валиден, като постановен от компетентен орган, съобразно правомощията му, произтичащи от разпоредбата на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ и приложената Заповед №336з-1494/ 10.09.2015 г., с която е оправомощен да издава ЗППАМ по чл. 39а ЗЧРБ. Заповедта е издадена в установената от закона писмена форма и съдържа реквизитите, изискуеми по чл. 59, ал. 2 АПК, включително фактическите и правни основания, обосновали административния орган да приложи ПАМ.

В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и норми, които да съставляват самостоятелно основание за отмяна.

Правилно е приложен и материалният закон.

Съгласно приложената норма на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че данните, представени за получаването му, са неверни. В казуса е безспорно установено, че при проведеното интервю (л.29 от адм.пр.) лицето невярно е изразило намерение в най-кратък срок трайно да се установи със семейството си на територията на страната, без да е имало такова. Този извод се налага предвид данните за неговите малобройни и краткотрайни престои в страната. Наред с това декларираните адреси в Република България са формални, заявени само с оглед изискванията на ЗЧРБ. Той не ги е обзавел, не е оставил там свои лични вещи и никога не е

живял трайно в жилищата, а е гостувал при пътуванията до страната при различни свои роднини и приятели. В този смисъл са и показанията на разпитания свидетел в хода на съдебното производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал.1, т. 9 ЗЧРБ разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденци, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Следователно намерението на лицето трайно да заживее на територията на Република България е елемент от състава на нормата и ако не реализира това свое желание в един разумен срок, следва да се приеме, че той фактически не е имал такова желание и е подвел административния орган, че отговаря на изискванията за предоставяне на разрешението за пребиваване.

Налице са и предпоставките и на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. Според цитираната норма правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. В казуса не се твърди и липсват доказателства, че жалбоподателят попада в изключенията, предвидени в разпоредбата.

Безспорно в закона няма дефиниция на понятието „трайно установяване и пребиваване“, при което то следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. В тази връзка под установяване на територията на страната ни, следва да се разбира, че лицето живее в дадено населено място там, където упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности. Там то е включено и в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. Следователно трябва да е налице изградена социална, икономическа и житейска връзка, която да сочи, че чужденецът е трайно установен и пребивава на територията на Република България. Инцидентните и кратки гостувания на жалбоподателя в установения от закона срок (а и след това) не могат да обосноват извод, че той трайно се е установил и пребивава на територията на страната. Обстоятелството, че към момента е с непрекъснато здравно осигуряване не опровергава това. Следва да се отбележи, че задълженията му са погасени еднократно на 05.12.2023 г. (много след определения от закона едногодишен срок) и то след като е започнала проверката по настоящето производство.

Възражението на жалбоподателя, че е имало обективни и непреодолими пречки с оглед въведените ограничителни мерки за свободно придвижване във връзка с обявената епидемична обстановка, свързана с разпространението на COVID-19, се явява неоснователно и недоказано. В Република България ограниченията са въведени на 13 март 2020 г., а разрешението на Х. Ш. за постоянно пребиваване е издадено през месец декември 2019 година и той е имал възможността да се установи в страната ни и преди обявяване на извънредното положение. Наред с това, от данните в АИС „Граничен контрол“ (л. 25 от адм. пр.) е видно, че и през периода на ограниченията, чужденецът е влизал няколко пъти годишно в страната ни, поради което не може да се приеме, че той е бил фактически възпрепятстван да напусне пределите на Република Турция и да заживее в Република България.

Неоснователно е и възражението, че наложената ПАМ е в противоречие с чл. 8, ал. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Според цитираната норма всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция, като намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, изрично посочени там. По делото няма данни, че семейството и близките роднини на жалбоподателя живеят в Република България. Напротив всички доказателства сочат, че те живеят в Република Турция и само инцидентно и краткосрочно посещават страната. Твърдението, че неговата майка е български гражданин не е доказано. При извършената проверка на данните в АИС БДС (л.24 от адм. пр.) е установено, че Л. Ш. (майка) е с турско гражданство. Дори и да се приеме, че тя има и българско гражданство, това обстоятелство е неотносимо към настоящия спор, защото всички доказателства еднозначно и непротиворечиво сочат, че тя също живее в Република Турция. Въз основа на това съдът намира, че с приложената ПАМ не се засягат или ограничават правата на жалбоподателя на семеен живот, на лични отношения с неговата съпруга, дъщеря, майка и други близки.

С оглед на това съдът намира, че са били налице фактическите и правни основания, възприети и обосновали административния орган за да постанови своя акт. В този случаи той действа в условията на обвързана компетентност, поради което при установено нарушение е длъжен да приложи и съответната ПАМ. Въз основа на така изложените съображения съдът намира, че предявената жалба се явява неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лв., определен по реда и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл.37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Мотивиран така и на основание чл.172, ал.2 от АПК Разградският административен съд

ОТХВЪРЛЯ жалбата на А. Н. А. / Х. Ш./ Hasan Senyildiz с адрес на пребиваване в [населено място], [област], против Заповед № Ф5373з- 13/ 28.02.2024 г. на началник група „Миграция“ при ОДМВР- Русе.

ОСЪЖДА А. Н. А. / Х. Ш./ Hasan Senyildiz да заплати на ОДМВР- Русе сумата от 120 (сто и двадесет) лева- дължими деловодни разноски.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщението му пред Върховен административен съд.