№ 3846
гр. София, 14.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Й Г
при участието на секретаря С Р
като разгледа докладваното от Й Г Гражданско дело № 20221110124381 по
описа за 2022 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
86 ЗЗД.
Ищецът – „фирма“ ЕООД, твърди, че по силата на възлагане от
ответника „Щ“ ЕАД изработил навес от дървена конструкция за строителни
материали във връзка с изпълнението на СМР на обект „Я Л Я“. Дължимото
възнаграждение за извършената работа възлизало на сумата в размер на 15
494,40 лв., за която била издадена фактура № 4-198/26.04.2018 г.,
осчетоводена от ответното дружество. Работата била приета от ответника без
възражения, но същият заплатил само част от дължимото възнаграждение в
размер на 14 203,20 лв. Ето защо, ищецът подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за неплатената част от дължимото
възнаграждение по договора между страните, а именно – за сумата в размер
на 1 291,20 лв., както и за сумата в размер на 393,46 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 12.01.2019 г. до 12.01.2022 г.,
което било уважено от съда. Длъжникът подал възражение срещу заповедта
за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което ищецът предявява
установителни искове за установяване дължимостта на сумите, за която е
1
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.01.2022 г. по ч.гр.д. №
1542/2022 г. по описа на СРС, III ГО, 140 състав, а именно – 1291,20 лв.,
представляваща непогасена част от дължимо възнаграждение по договор за
изработка на навес за строителни материали, съгласно фактура № 4-
198/26.04.2018 г., 393,46 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 12.01.2019 г. до 12.01.2022 г. Претендира законната
лихва, както и разноските по делото.
Ответникът – „Щ“ ЕАД, оспорва исковете, като твърди, че ищецът не е
изпълнил надлежно възложената работа, поради което ответникът не дължал
пълния размер на договореното възнаграждение. Счита също така, че
вземането на ищеца не е изискуемо, тъй като възложената дейност е свързана
с договор от 19.05.2017 г., сключен между страните, по силата на който
възложителят има право да задържи гаранция в размер на 15 % от дължимото
възнаграждение за периода от една година и три месеца от приемане на
работата без недостатъци. Ето защо, моли исковете да бъдат отхвърлени, като
претендира разноските.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК,
приема за установено следното:
За основателност на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е
изработил възложения му от ответника навес, като работата е била приета от
ответника или е налице неоснователен отказ от страна на ответника да приеме
извършената работа.
При доказване на посочените обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже погасяване на дълга.
Не е спорно и от събраните писмени доказателства по делото се
установява, че страните са се намирали в трайни търговски отношения, като с
доклада по делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване и
обстоятелството, че ответникът е възложил на ищеца изработването на навес
от дървена конструкция за строителни материали във връзка с изпълнението
на СМР на обект „Я Л Я“ срещу възнаграждение в размер на 15 494,40 лв., за
която е издадена фактура № 4- 198/26.04.2018 г., осчетоводена от ответното
дружество.
2
Това се подкрепя и от представената по делото кореспонденция по
електронна поща между страните от 20.03.2018 г., от която се установява, че
ответното дружество е направило запитване относно оферта за изграждане на
временна постройка – склад, на обект „Я Л Я и пречиствателна станция за
питейна вода“ с размери 10 м. х 7 м. х 3,5 м. височина, като от представената
по делото оферта се установява, че ищецът е предложил изпълнение на
направеното запитване при следните параметри: навес за строителни
материали – дървена конструкция, със следните размери: ширина – 10 м.,
дължина – 7 м. и височина – 3,5 м., с покрив от LT ламарина – 70 м2, върху
бетонова площадка срещу цена в размер на 15 494 лв. с включен ДДС.
От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-техническа
експертиза се установява, че процесният навес съществува и е изграден в
частта от обект „Пречиствателна станция за питейна вода“ към язовир „Л Я“,
като същият съответства на представената по делото оферта, доколкото е с
дължина 10,40 м., широчина – 7,20 м. и височина – 3,50 м. и е изграден върху
бетонова площадка с конструкция от дървен материал и покрив с дървени
столици и поцинкована ЛТ ламарина. Вещото лице е констатирало, че към
момента на огледа навесът се ползва по предназначение и под него са
складирани материали. Това се потвърждава и от събраните по делото
свидетелски показания на свидетеля Д С С, заемащ в периода 2017-2020 г.
длъжността „технически ръководител“ при ответника, доколкото последният
дава показания за наличието на процесния навес, като твърди, че същият се
намира до сградите на обслужващия персонал, в близост до будката на
охранителите и е бил изграден в периода м.02 – м.04.2018 г., като веднага се е
предоставил за употреба на ответното дружество, доколкото е нямало място
на строителната площадка за складиране на материалите и не е бил налице
друг навес за строителни материали.
Следователно съдът приема за доказано по делото обстоятелството, че
ищецът е изградил възложения от ответника навес, съгласно представената
по делото оферта.
За приемане на извършената работа съдът съобрази следното:
По делото е представена фактура № **********/26.04.2018 г., издадена
от ищеца за сумата в размер на 15 494,40 лв., представляваща цена за
направата на навес за строителни материали – дървена конструкция, получена
3
от ответника на 27.04.2018 г., видно от представената кореспонденция по
електронна поща между страните, като от постъпилото по делото писмо от
ТД на НАП се установява, че процесната фактура е включена в дневника за
покупки и в месечната справка по ЗДДС, подадени от ответното дружество,
като последното е упражнило правото си на данъчен кредит по фактурата за
данъчен период м.05.2018 г. По делото е приета още съдебно-счетоводна
експертиза, от която се установява, че фактура № 4- 198/26.04.2018 г. е
осчетоводена в търговските книги и на двете дружества, като записванията по
нея са изготвени в съответствие със ЗДДС и Закона за счетоводството. Не се
спори между страните, а и от представеното банково извлечение се
установява, че на 07.06.2018 г. ответникът е заплатил по процесната фактура
сумата в размер на 14 203,20 лв., като непогасена част е останала сумата от
1 291,20 лв. В тази връзка неоснователно се явява възражението на ответника,
че липсват доказателства, че работата е приета и одобрена от възложителя без
възражения. С оглед осчетоводяването на процесната фактура от страна на
ответника и извършеното по нея частично плащане, съдът приема за
установено по делото извършването на възложените дейности от ищцовото
дружество и съответно приемането на извършената работа от страна на
ответника, като с извършеното частично плащане ответникът по същество
признава претенцията на ищеца по основание. В тази връзка следва да се има
предвид и разпоредбата на чл.301 от ТЗ, която съдържа оборима презумпция,
че търговецът потвърждава действията, извършени от негово име без
представителна власт, ако не се противопостави веднага след узнаването. В
случая процесната фактура е била включена в Дневника за покупки на
търговеца и за нея е ползван данъчен кредит. В този смисъл съдът приема, че
най-късният момент, в който ответникът е узнал за извършените дейности по
договора, е включването на процесната фактура в Дневника за покупки на
търговеца и в Справката-декларация за съответния месец. Няма данни след
този момент търговецът да се е противопоставил веднага по смисъла на
цитираната разпоредба на чл. 301 от ТЗ. Тежестта за оборване на тази законна
презумпция е на ответника, което в настоящото производството не е сторено,
а напротив установява се частично плащане на възнаграждението по
фактурата. Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е приел
извършената работа и дължи заплащане на уговореното възнаграждение.
В тази насока са и показанията на разпитания по делото свидетел Д С С,
4
от които се установява, че същият е запознат с изпълнението на договора за
изграждане на санитарно-охранителна зона на язовир „Л Я“. Свидетелят дава
показания относно начина на предлагане и приемане на офертите между
страните, като заявява, че това е ставало с предоставяне на оферта от
изпълнителя – писмено или чрез имейл, след което същата се одобрявала от
съответните началници, при което последните се обаждали на свидетеля, че
одобряват офертата и може да започне изпълнението й, доколкото последният
е осъществявал комуникацията между възложителя и изпълнителя. Св. С
посочва още, че навесът е бил изграден в съответствие с предложената от
изпълнителя оферта, като възлагането е било извършено по самата оферта, а
не по договор между страните, доколкото за договорите ответното дружество
имало специална бланка. Свидетелят заявява, че и друг път са възлагали на
ищеца допълнителни СМР-та само по предложена и одобрена оферта, без да е
налице договор между страните, като ответното дружество основно се
интересувало от предложената цена, като ако същата била добра, значи и
офертата е добра и се одобрявала. Св. С дава показания, че първо той е приел
извършената работа по процесната оферта, след което тя била одобрена и от
съответните началници и от служителите, осъществяващи надзор над обекта,
като за съответното приемане били изготвени протоколи от ответника и от
строителния надзор. Свидетелят посочва, че като второ лице той е възложил
на „И“ изработването на навеса като размери и параметри, като това му било
наредено от големите началници, като той подписал и акта за приемане, но
имало и комисия, която прегледала самия навес, след което свидетелят
положил подписа си за приемане, след което бил актуван на надзора, който от
своя страна приел също протокол за изграждането на обекта.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
неприемане на извършената работа, доколкото не бил съставен акт образец №
15 по чл. 7, ал. 3, т. 15 от Наредба № 3 от 31 юли 2003 г. за съставяне на
актове и протоколи по време на строителството. Това е така, доколкото
несъставянето на този документ не е основание да се откаже плащане при
установено точно изпълнение, съобразно установената съдебна практика. (в
този смисъл решение № 48 ОТ 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 Г., Т. К., ІІ Т.
О. на ВКС, решение № 349 от 16.05.2005 г. по търг. дело № 349/04 на ВКС,
ТК, решение № 1661 от 06.12.1999 г. по гр. д. 972/99 на V г.о. на ВКС,
решение по т.д. № 535/10 на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 65/16.07.2012 г. по
5
т.д. № 333/11 г. на второ ТО на ВКС).
С оглед на гореизложеното съдът приема за доказано обстоятелството
за приемане от страна на ответното дружество на възложената работа, като
това е станало най-късно с включването на процесната фактура в Дневника за
покупки на търговеца и в Справката-декларация за съответния месец –
м.05.2018 г.
Ето защо съдът приема за неоснователно възражението на ответника за
неизискуемост на вземането.
Съдът не приема изложените в писмения отговор възражения, че
неплатената сума по фактурата представлява задържана гаранция за покритие
и/или гаранция за отговорност. От представеното по делото договорно
споразумение № LY005 oт 19.05.2017 г. се установява, че ответното
дружество е възложило на ищеца изграждането на санитарно-охранителни
зони по строителен обект „Строителство на язовир „Л Я“ и пречиствателна
станция за питейна вода“. В т. 8 от договора е предвидено, че от всяка
частична фактура се удържат 10 % гаранция за покритие като обезпечение на
надплащания и 5 % гаранция за отговорност, както и че гаранцията за
покритие може да се изплати с финалната фактура при приемане без
забележки на работите и подписване на финалния протокол между страните, а
гаранцията за отговорност се задържала за период от една година и три
месеца, като в т. 13.3 от договора е предвидено, че съответният гаранционен
срок започва да тече с окончателното приемане на строителния обект без
недостатъци. В случая неплатената сума по фактурата е в размер на 1291,20
лева и не съответства нито на 5%, нито на 10%, нито на 15% от процесната
фактура, издадена за вземане в размер на 15494,40 лева. Дори и да се приеме,
че отношенията между страните във връзка с построяването на навеса се
регулират от условията на споразумение № LY005 oт 19.05.2017 г. съгласно
т.14.1 от договора, която предвижда, че ако на подизпълнителя бъдат
възложени допълнителни работи, те ще се регулират от условията, залегнали
в процесния договор, не е налице основание за ответника да задържа гаранция
по процесната фактура в размер на 10% като обезпечение на надплащания, с
оглед обстоятелството, че фактурата е издадена за допълнително възложени
работи с конкретно уговорена между страните стойност за изграждане на
конкретен обект, а не е част от общия обем на работите, възложени с договора
6
и изпълнявани на етапи. По отношение на гаранцията за отговорност,
гаранционният срок от година и три месеца по т. 8 от договора е изтекъл най-
късно през м.08.2019 г., доколкото по делото се установи, че работата е била
приета от ответното дружество през м.05.2018 г.
Ето защо главният иск за признаване на установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата в размер на 1291,20 лв., ведно със законната лихва,
считано от 13.01.20202 г. до окончателното погасяване, е основателен и
следва да бъде уважен.
По отношение акцесорния иск за заплащане на сумата в размер на
393,46 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
12.01.2019 г. до 12.01.2022 г., съдът намира същия за установен в своето
основание за посочения период, с оглед недоказаното възражение на
ответника, че е имал право да задължи гаранция по издадената фактура.
Предвид липсата на доказателства по делото за размера на обезщетението за
забава в размер на законната лихва върху главницата, съдът определя същото
чрез изчисление с лихвен калкулатор на сумата от 393,46 лева, поради което
претенцията е основателна и доказана в пълния ѝ предявен размер.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 1117,95 лева, както и разноски за заповедното производство в
размер на 433,70 лева. На ищеца не следва да бъдат присъдени включените в
списъка по чл.80 от ГПК гаранция за допускане на обезпечение в размер на
168 лева, тъй като същата подлежи на връщане при наличие на
предпоставките по чл.403 от ГПК, както и на адвокатско възнаграждение в
размер на 250 лева на основание чл.7, ал.9 от НМРАВ, тъй като в насроченото
съдебно заседание на 07.12.2022г. не е даден ход на делото и проведените
открити съдебни заседания, в които е даден ход на делото и е осъществявана
защита от процесуалния представител на страната са две.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
7
чл. 86 ЗЗД, предявени от „фирма“ ЕООД, ЕИК ххх, съдебен адрес гр. ххх,
чрез адв. Ц. Ч., срещу „Щ“ ЕАД, ЕИК ххх, със седалище и адрес на
управление гр. ххх, че „Щ“ ЕАД дължи на „фирма“ ЕООД сумите, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.01.2022 г. по ч.гр.д. №
1542/2022 г. по описа на СРС, III ГО, 140 състав, а именно – 1291,20 лв.,
представляваща непогасена част от дължимо възнаграждение по договор за
изработка на навес за строителни материали, съгласно фактура № 4-
198/26.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 13.01.2022г. до
окончателното плащане, и 393,46 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 12.01.2019 г. до 12.01.2022 г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Щ“ ЕАД, ЕИК ххх, със
седалище и адрес на управление гр. ххх, да заплати на „фирма“ ЕООД, ЕИК
ххх, съдебен адрес гр. ххх, чрез адв. Ц. Ч., разноски по делото в размер на
1117,95 лева, както и разноски в заповедното производство в размер на 433,70
лева.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се
приложи по ч.гр.д. №1542/2022г. на СРС, 140 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8