№ 228
гр. Пазарджик, 30.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Попова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Николинка Попова Въззивно гражданско дело
№ 20225200500274 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „П.К.Б.“ ЕООД гр. С., ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление на дейността, гр. С., бул. „Б.“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, против
Решение № 260324/ 01.07.2021 г. на районен съд П. ,постановено по гр. д. № 1230/2020 г. по
описа на същия съд, в частта в която са отхвърлени като неоснователни исковете на
„П.К.Б.“ ЕООД гр. С., ЕИК ********* по чл. 422 ал.1 ГПК да се приеме за установено, че
ответницата Д. П. П. , ЕГН ********** от гр.П., ул. М.Т. 171 дължи на „П.К.Б.“ ЕООД ,ЕИК
********* разлика над присъдената сума от 168.80 лв. до разликата от 512.88 лв., както и
договорно възнаграждение - 291.54 лева,дължимо за периода от 22.02.2019 г. до 16.08.2019
г. ; ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на
вземането. Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на решението в
обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да
се отмени решението на районния съд в обжалваните части и се постанови ново решение от
въззивната инстанция по съществото на спора, с което се уважат исковете в посочената по –
горе отхвърлителна част. Претендира се заплащането на съдебно-деловодни разноски за
двете инстанции.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от противната страна,
подаден чрез пълномощника на страната.В отговора се оспорва въззивната жалба. Прави се
искане решението на районния съд, като правилно и законосъобразно да се потвърди в
обжалваната част. Прави се искане за присъждане на разноски по делото .
Постъпила е частна жалба от адв. Д.Ф., като процесуален представител на Д. П. П.,
1
срещу Определение № 260000 от 04.01.2022г. по гр.д. № 1230/20г. на РС- П. с искане
същото да бъде отменено. Счита за неправилен изводът на първоинстанционния съд по
отношение на определения размер на адвокатското възнаграждение в заповедното
производство. Твърди, че в заповедното производство приложимата правна норма е
разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 на ВАдвС, която е специална и регулира
размера на възнаграждението на процесуалните представители както на кредиторите, така и
на длъжниците, поради което неправилно възнаграждението й за оказаната на длъжницата
Д.П. правна защита в производството по издаване на заповедта по чл. 410 от ГПК е било
определяно по аналогия с нормата на чл. 6, т. 5 от НМРАВ. Излагат се подробни
съображения. Искането е да се отмени като неправилно Определение № 260000 от
04.01.2022г. по гр.д. № 1230/20г. на РС- П.. Претендират се сторените разноски.
Постъпил е отговор на частната жалба от „П.К.Б.“ ЕООД, в което се поддържа
становище , че обжалваното определение е правилно и законосъобразно и при
постановяването му са взети предвид всички обстоятелства по делото. Съдът правилно бил
изчислил дължимото се на всяка страна възнаграждение, в това число адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде присъдено на ответната страна. Счита наведените от
насрещната страна основания за незаконосъобразност на обжалваното определение за
неоснователни и моли да се остави отправените с частната жалба искания без уважение .
В открито съдебно заседание страните –редовно призовани не се явяват, респективно
- не се представляват. Чрез своите процесуални представители излагат в писмени становища
доводи по съществото на въззивния спор.
Пазарджишкият окръжен съд като взе предвид направените оплаквания с жалбата,
изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства
намира за установено следното:
Въззивната жалба против решението на Пещерски районен съд е редовна по смисъла
на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са : да се
произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в
жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.
При извършване на въззивната проверка , съдът констатира , че обжалваното
решение е частично недопустимо в частта , в която съдът е отхвърли като неоснователен
предявения установителен иск над размера от 168,60 лв. до размера от 594,60 лв. / или за
сумата в размер на 426,00 лв. / , тъй като в мотивите си е приел, че в тази част исковата
претенцията е процесуално недопустима / поради липсата на подадено възражение в
заповедното производство в тази му част / и е постановил частично прекратяване на
производство с определение, което към настоящия момент е влязло в законна сила. Поради
2
това в тази му част обжалваното решение , следва да бъде обезсилено и производството по
делото следва да бъде прекратено.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при
постановяване на останалата обжалвана част от съдебното решение, обуславя неговата
допустимост.
Ищецът „П.К.Б." ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
С., бул. Б. № 49, бл. 53Е, вх.В е депозирал срещу Д. П. П. , ЕГН ********** от гр.П., ул.
М.Т. 171 искова молба, в която твърди, че предявява вземането на заявителя по ч.гр.д.№
988/2020г. на Районен съд П. срещу длъжника Д. П. П. по Договор за потребителски кредит
№**********/ 21.06.2018г. - в общ размер на 1834.39 лв. /хиляда осемстотин тридесет и
четири лева и 0.39 ст./, от които главница - 1331.33 лева /хиляда триста тридесет и един лева
и 0.33 ст./; Договорно възнаграждение - 291.54 лева /двеста деветдесет и един лева и 0.54
ст./, Дължимо за периода от 22.02.2019 г. до 16.08.2019 г.; Законна лихва - 211.52 лева
/двеста и единадесет лева и 0.52 ст./, дължима от 16.08.2019 г. - датата на предсрочна
изискуемост до 20.09.2020 г., като за периода 13.03-13.07.2020 г. не е начислявана законна
лихва съгласно разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИШТП. Претендирали са и законна лихва от
датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането.Ищецът е предявил срещу
ответника и осъдителна претенция за сумата от 1054.76 лв. , представляваща
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ведно със законната лихва.
От представените пред исковия съд писмени доказателства се установява , че
между страните в настоящото производство-„П.К.Б." ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. С., бул. Б. № 49, бл. 53Е, вх.В и Д. П. П. , ЕГН ********** от
гр.П., ул. „М.Т.“ 171 е сключен Договор за потребителски кредит № ********** /
21.06.2018 г. и е възникнало облигационно правоотношение. На ответницата е предоставен
кредит в размер на 1500,00 лв. , като е уговорено същият да бъде върнат в срок от 36 месеца
и с размер на месечната вноска от 73,19 лв. Страните са се съгласили още, че ГПР от
49.90%, ГЛП от 41.17% , като е уговорено и възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 1356.12 лв.Общото задължение по кредита и по пакета
допълнителни услуги възлиза на 3990.96лв.
Видно от сключеното между страните Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от страните са договорени следните услуги: приоритетно разглеждане
и изплащане на потребителски кредит, възможност за отлагане и намаляване на определен
брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.Приети са също така по делото и Общите
условия на дружеството към процесния договор, както и погасителен план към процесния
Договор за потребителски кредит.
За изясняване на спора от фактическа страна е изслушано и прието без възражения
заключение на вещото лице Ц.Ковачка. Според това заключение общо платените от
ответницата П. суми по договора, през периода 27.06.2018г - 31.03.2020г. са в размер на
905.40лв. - включващо част от главница, договорно възнаграждение, възнаграждение по
пакет, лихви за забава и такса за обслужване .Отбелязано е още, че ГПР от 49.89% , след
3
включване на месечната вноска от 37.67лв. по допълнително закупения пакет от
допълнителни услуги, се оскъпява с 67.0873 % и става 116.9473%.
Прието е по делото извлечение по сметка по Договор за потребителски кредит №
**********, видно от което от длъжника е погасена сума в размер на 905.40лв. към
02.11.2020 г., а остатъчното задължение според ищеца е в размер на 3374.47лв., към
02.11.2020 г.
При тези фактически данни от правна страна въззивният съд приема следното :
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното съдебно решение, в частта , в
която са отхвърлени като неоснователни установителни претенции за претендирана
главница над присъдена сума от 168,60 лв. до претендираната от жалбоподателя сума в
размер на 512,88 лв. , както и договорна лихва в размер на 291,54 лв. В останалата му част
решението на Пещерски районен съд е влязло в законна сила /, включително и в частта на
постановеното определение за частично прекратяване на производството по делото, но с
изключение на обжалваната част за разноските / . Към настоящия момент е изтекъл срока по
чл. 250 ал.1 ГПК за допълване на решението по отношение на предявения с исковата молба
осъдителен иск ,по – който съдът не се е произнесъл, но доводи за което липсват изложени
и във въззивната жалба , поради което въззивният съд приема , че не следва да подлага на
обсъждане този въпрос.
По основателността на иска. В текста на чл. 10 ал.1 от ЗПК са посочени общите
основания за валидност( действителност) на ДПК, а именно- договорът следва да се сключи
в писмена форма , на хартиен или на друг траен носител ,по ясен и разбираем начин ,при
размер на шрифта не по –малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. От съдържанието на ДПК и приложенията към него ( Общи условия на кредитора
) съдът прави извода ,че ДПК отговаря на общите условия за действителност на такъв вид
договор. Договорът е сключен в писмена форма ,клаузите на договора са написани
граматически по ясен и разбираем за потребителя начин , шрифта на договора е по –голям
от 12, договорът е сключен в два екземпляра – по един за всяка страна . Подписан е от
страните по договора.
Процесният договор за потребителски кредит не отговаря обаче на специалните
изисквания на ЗПК за действителността на договора. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК , ГПР
представлява общите разходи на потребителя по ДПК ,настоящи и бъдещи ( лихви , други
преки или косвени разходи ,комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В текста на чл. 19 ал. 4 и ал. 5
от ЗПК е посочено ,че ГПР не може да бъде по-висок от 5-пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и валута , определена с Постановление на МС на РБ.
Клаузи в договора , надвишаващи определения размер се считат за нищожни. В текста на чл.
11 ал.1 т.10 от ЗПК е посочено ,че ДПК трябва да съдържа данни за ГПР и общата сума ,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В
текста на чл. 10а ал. 4 от ЗПК е посочено ,че видът размера и действието ,за което се събират
такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора . От
посочените правни норми може да се направи общия извод,че не е достатъчно в договора за
потребителски кредит да бъде посочен общия размер на ГПР в процентно съотношение от
общия размер на предоставения кредит. Нужно е освен общия размер на ГПР в договора да
4
се посочат всички разходи по вид и размер ,от които се формира ГПР. Освен разбивка на
всички разходи по вид и размер в ДПК трябва да е посочена и общата стойност на разходите
, която е дължима от потребителя ,представляваща ГПР. При положение ,че в процесния
ДПК , ГПР е посочен само общо , като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит,без да бъдат посочени отделните разходи по вид и размер и без да се посочи общата
стойност на разходите , които потребителя ще дължи в края на срока на договора ,не може
да се приеме ,че са спазени изискванията на закона. В случая годишния процент на
разходите формално не надхвърля 5-пъти размера на законната лихва за забава( при
допустима норма 50% , ГПР е определен на 49,90 %) ,но само това не е достатъчно ,за да се
приеме,че уговорката не противоречи на закона . Следва да се приеме ,че уговорката
относно ГПР е недействителна , поради противоречие със закона, на основание чл. 22 от
ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т.10 от ЗПК, чл. 19 ал. 1 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК.
Горепосоченото за ГПР важи и за ГЛП. В текста на чл.11 ал. 1 т. 9 от ЗПК е
посочено ,че в договора за потребителски кредит трябва да се посочи лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му , както и условията и процедурите за промяна на
лихвения процент. В ДПР лихвения процент е посочен общо на годишна база ,като
процентна величина. Посочен е и лихвения процент на ден. Това обаче не достатъчно ,за да
се приеме ,че уговорката за лихвения процент съответства на закона. В ДПК не е посочен
текущия (месечния ) лихвен процент , с който ще се олихвява кредита . Не са посочени
условията за прилагането на лихвения процент по кредита , което означава да се посочат
показателите , по които се формира ГЛП ,като основен лихвен процент , който кредитора
прилага в случая и и съответните надбавки над него. Не са посочени също така условията и
процедурите за промяната на лихвения процент по кредита . Следва да се приеме ,че
уговорката относно лихвения процент по кредита е недействителна , поради противоречие
със закона, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т.9 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от
ЗПК.
Отделно от това,уговорката за заплащането на договорна( възнаградителна ) лихва
е нищожна и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД , като противоречаща на добрите нрави.
Съгласно трайно установената практика на ВКС( виж Р. № 906/ 30. 12. 2004г. по гр. д.№
1106/2003г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС ; Р. № 378/ 18. 05. 2006г. по гр. д.№ 315/2005г. на ІІ-ро
гр. отд. на ВКС ; Определение № 901/10. 07. 2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ІV-то гр. отд.
на ВКС) уговорката за заплащането на възнаградителна лихва ще противоречи на добрите
нрави, когато надвишава 3-пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените
кредити 2-пъти . Към момента на сключването на ДПК размера на законната лихва по
просрочени парични задължения , определена с ПМС № 426/ 18. 12. 2014г. е 10%( основния
лихвен процент на БНБ за текущата година(проста годишна лихва ) е 0% + 10% надбавка =
10%). Максималният размер , до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва ,за да
не противоречи на добрите нрави е 30%. В случая уговорения ГЛП е в размер на 41,17 %,
което надхвърля допустимия размер. Тази лихва противоречи на добрите нрави и по
конкретно на общоприетите принципи за справедливост и добросъвестност в гражданските
и търговските взаимоотношения и еквивалентност на насрещните престации.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че процесният договор е
нищожен и в частта за предоставяне на пакет от допълнителни услуги на три отделни
правни основания. На основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД , поради нарушение на императивни
разпоредби на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, където е посочено ,че кредитора не може да иска
заплащането на такси и комисионни за действия , които са свързани с усвояване и
5
управление на кредита . Допълнителните услуги, които са посочени в договора
представляват действия по усвояване и управление на кредита. В текста на чл. 10а ал. 4 от
ЗПК е посочено ,че видът ,размера и действието ,за което се събират такси и/ или
комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора . Тази правна норма
,приведена към клаузите на договора означава ,че в договора трябва ясно и точно да е
посочено възнаграждението за всяка една допълнителна услуга. Възнаграждението за
услугите е посочено общо в договора за посочените видове услуги . На второ място
споразумението за допълнителни услуги е нищожно на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, поради
противоречието му с добрите нрави . Съдебната практика на ВКС ( виж Р. № 452/ 25. 06.
2010г. по гр. д.№ 4277/2008г. на ІV-то гр. отд. на ВКС ; Р. № 153/ 24. 07. 2015г. по гр. д.№
3014/2014г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС ;) еднозначно приема ,че договора ще противоречи на
добрите нрави , когато е нарушен принципа за еквивалентност на насрещните престации. В
конкретния казус при отпуснат кредит в размер на 1500,00 лв., възнаграждението за
допълнителните услуги е в размер на 1356,12, лв., което е почти колкото размера на кредита
. Споразумението противоречи на добрите нрави и поради нарушаване на принципите на
справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения.
Неморално и неетично е да се уговаря възнаграждение за услуги , които не са предоставени
на клиента. В споразумението е посочено ,че възнаграждението за предоставяне на
допълнителни услуги става изискуемо с подписване на споразумението . Към момента на
подписване на споразумението допълнителните услуги не са предоставени на клиента . Не
на последно място споразумението за допълнителни услуги е нищожно и на основание чл.
21 ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 26 ал.1 от ЗЗД, поради заобикаляне на закона. Както бе
посочено по – горе , в чл. 19 ал. 4 от ЗПК е въздигната забраната да се определя ГПР, който е
по- висок от 5-пъти размера на законната лихва по просрочени задължения . Такава уговорка
е нищожна на основание чл. 19 ал.5 от ЗПК. При положение ,че в договора е предвидено
заплащането на възнаграждение за допълнителни услуги независимо от това дали ще бъдат
предоставени допълнителните услуги на практика чрез споразумението се заобикаля
забраната в чл. 19 ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР. Пакетът от допълнителни
услуги представляват разходи по кредита за потребителя .Тези разходи би следвало да
намерят стойностно изражение в ГПР,при което ГПР щеше да надхвърли максималния
законов размер. За да не се допусне това кредитора е използвал правната форма на „пакет от
допълнителни услуги „ ,чрез която заобикаля забраната на закона за по-висок размер на
ГПР.
Предвид изложеното по- горе и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК ще следва да се
потвърди решението на районния съд в обжалваната част / извън тази част , която по
изложените по-горе съображения се явява процесуално недопустима/ , като правилно и
законосъобразно . Правилно и законосъобразно районния съд е приложил разпоредбите на
чл. 22 и чл. 23 от ГПК , като е присъдил в полза на кредитора само чистата стойност на
кредита( главницата по кредита ),без лихви ,такси и други разноски по кредита .
В настоящото производство предмет на разглеждане е и въззивна частна жалба
подадена от процесуалния представител на ответницата против постановеното от районния
съд определение, с което е допуснато изменение на решението в частта за разноските в
полза на тази жалбоподателка. Тази жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице
с правен интерес от такова обжалване , но същата се явява неоснователна. В жалбата се иска
отмяна на постановеното определение – изцяло, но са изложени доводи за
6
незаконосъобразност само за присъдените разноски в заповедното производство , които
доводи съдът намира за неоснователни. На съда е известно наличното противоречие в
съдебната практика по отношение на възнаграждението на адвоката –пълномощник за
подадено от него възражение в заповедното производство, но приема за правилни и
законосъобразни развитите от първоинстанционния съд доводи. Според ,утвърдената
съдебна практика ( виж Определение № 153/24. 03. 2017г. по гр. д. № 601/2017г. на І-во т.
отд. на ВКС ; ) разпоредбата на чл. 7 ал. 7 от Наредба № 1/ 09. 07. 2004г.за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е неприложима по отношение
минималното адвокатско възнаграждение на пълномощника на длъжника в заповедното
производство ,тъй като разпоредбата касае минималното адвокатско възнаграждение на
пълномощника на заявителя в заповедното производство (направено искане за издаване на
заповед за изпълнение ). В настоящия случай приложение следва да намери разпоредбата на
параграф 1 от ДР на Наредбата,а именно възнаграждението да се определи по аналогия.
Определено по аналогия процесуалното действие по подаване на възражение по чл. 414 от
ГПК попада в хипотезата на чл. 6 т. 5 предложение последно от Наредбата , а именно
– подаването на „други молби“ . Минималното адвокатско възнаграждение по този текст от
Наредбата е 50,00 лв., каквото е определил и първоинстанционния съд , като го е коригирал
с коефициент съобразно изхода от конкретния правен спор. Затова и частната жалба се явява
изцяло неоснователна. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от спора на основание чл. 38 ал.2 от ЗА във връзка с чл. 7 ал. 2 т.
1 от Наредба № 1/ 09. 07. 2004 г. за минималните размера на адвокатските възнаграждения
ще следва да се определи възнаграждение на адвокат Д. Ф. за защита и процесуално
представителство пред въззивната инстанция в размер на 300,00 лв.
Предвид на гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1 от ГПК
Пазарджишкия Окръжен съд :
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 260324/ 01.07.2021 г. на районен съд П. ,постановено по гр. д. №
1230/2020 г. по описа на същия съд, в частта в която са отхвърлени като неоснователни
исковете на „П.К.Б.“ ЕООД гр. С., ЕИК ********* по чл. 422 ал.1 ГПК да се приеме за
установено, че ответницата Д. П. П. , ЕГН ********** от гр.П., ул. М.Т. 171 дължи на “
П.К.Б.“ ЕООД ,ЕИК ********* разлика над присъдената сума от 168.80 лв. до размера от
594,60 лв. / или за сумата в размер на 426,00 лв. / , ведно със законна лихва от датата на
подаване на заявлението до изплащане на вземането и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260324/ 01.07.2021 г. на районен съд П. ,постановено
по гр. д. № 1230/2020 г. по описа на същия съд в останалата му обжалвана част, както и
обжалваното изцяло Определение № 260000/04.01.2022 г. , за изменение на решението в
частта за разноските .
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД гр. С., ЕИК ********* да заплати на Д. П. П. , ЕГН
7
********** от гр.П., ул. „М.Т.“ 171 сумата в размер на 300,00 лв. сторени разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280,
ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8