№ 3053
гр. София, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20231100504856 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 11504 от 21.10.2022 г. по гр.д. № 33474/2021 г. Софийски
районен съд, 180 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
че Б. Й. Т., ЕГН **********, дължи на Ю. Д. Ч., ЕГН **********, на
основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД сумата от 418.95 лв. – консумативи за
топлоенергия, битово горещо водоснабдяване и дялово разпределение за
периода 02.10.2014 г. – 02.04.2015 г., за ползването на недвижим имот -
апартамент № 2, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, на основание договор
за наем, сключен на 02.10.2014 г., ведно със законна лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.07.2017 г., до окончателно
изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 45666/2017 г. по описа на
СРС, 180 състав, като отхвърлил исковете с правно основание чл. 236, ал. 1
вр. чл. 232, ал. 1 вр. ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД в частта за сумата от 9 880 лв. –
неплатени вноски за наем за периода от м. 04.2015 г. до м. 05.2017 г. (26
месечни вноски), ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателно изплащане на сумата, както и в
1
частта за сумата от 1 751.42 лв. - консумативи за топлоенергия, битово
горещо водоснабдяване и дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. –
01.10.2014 г. и 03.04.2015 г. - м. 08.2016 г., ведно със законна лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателно изплащане на
сумата. Съобразно изхода на спора ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски в размер на 53.08 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Ю. Д. Ч., който
го обжалва в отхвърлителните му части с оплаквания за неправилност, при
твърдения същото да е постановено при неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила
и необосновано. Неправилен бил изводът на съда, че искът се явява
неоснователен на заявеното основание. Съдът не бил обвързан от посочената
от ищеца правна квалификация, а следвало да постанови решението си въз
основа на твърденията на страните. Ищецът твърдял, че след изтичане на
срока на наемния договор ответникът е продължил да ползва имота, като за
доказване на това обстоятелство бил разпитан свидетел. По делото не било
коментирано дали наемодателят се е противопоставил на ползването или не.
Действително, в договора за наем страните се съгласили същият да бъде
продължен единствено с писмено съгласие. Факт било обаче, че наемателят
продължил да ползва вещта, за което дължал обезщетение на наемодателя. По
делото не се спорело, че имотът е ползван от наемателя след изтичане на
срока на договора за наем, като дали този договор е продължил своето
действие или не било въпрос на доказване. Съдът неправилно интерпретирал
волята на страните като приел, че чл. 4, ал. 2 от договора дерогира общата
разпоредба на чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Действително, страните не се били
съгласявали да продължат договора, но това не означавало автоматически, че
неговото действие е преустановено. Наемателят бил ползвал наетия имот и
получавал комунално-битови услуги за сметка на наемодателя, и тези
средства следвало да бъдат възстановени на ищеца. Съдът следвало, след като
и ако е констатирал разминаване и/или неясноти относно фактите в исковата
молба, да я остави без движение и да укаже на ищеца да отстрани
противоречията. Следвало също така с доклада по делото освен да
квалифицира правилно иска, да укаже на страните кои са спорните факти, кои
са безспорни, за кои твърдения не сочат доказателства и т.н. Дали договорът
се е превърнал в безсрочен или не било без правно значение. Единствено
2
значение имал фактът на ползване на имота, което накърнило имуществената
сфера на ищеца за сметка на обогатяването на ответника. Договорът за наем
бил неформален, поради което при противоречие между заявеното от
страните в същия и последващите им действия превес имали фактическите
им действия – т.е. страните се съгласили имотът да бъде ползван и след
изтичане на срока. Районният съд не се произнесъл по конкретно заявените с
исковата молба факти и в съответствие със заявения петитум, като тези факти
били квалифицирани грешно от него под нормата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД,
доколкото коректната правна квалификация според съда в случая била друга,
почиваща на извъндоговорни отношения между страните. Освен това искът
по чл. 236, ал. 1 ЗЗД по своята правна природа представлявал иск за
неоснователно обогатяване, поради което недоумение будел фактът, че съдът
приел за недоказан този иск, който имал същите правни последици като иска
с правно основание чл. 59 ЗЗД. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови
друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски за
въззивното производство.
Въззиваемата страна Б. Й. Т. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като
правилно. Не претендира разноски. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са
3
предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и са допустими. Въззивният съд
намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са
нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в
жалбата е правилно в обжалваните части по следните съображения:
Доводите в жалбата районният съд да дал неправилна правна
квалификация на претенциите са неоснователни.
Предмет на установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК може да
бъде само същото вземане, за което е издадена заповед за изпълнение
- същото по основание, размер и период (респ. за по-малък размер и период).
В случай че за вземането няма издадена заповед за изпълнение, за ищеца няма
правен интерес от установителен иск, претенцията си същият може да
предяви само с осъдителен иск. При предявяването на иска по чл. 422, ал. 1
ГПК ищецът следва да се съобрази с посоченото от него основание за
издаване на заповедта за изпълнение, за да установи съществуването на
оспореното вземане такова, каквото е присъдено със заповедта за изпълнение.
Така предметът на исковото производство е предопределен от заповедното
производство.
В случая, в съответствие с поисканото със заявлението по чл. 410 ГПК,
по ч.гр.д. № 45666/2017 г. на СРС, 180 състав е издадена заповед за
изпълнение за сумата от общо 12 050.37 лв., от които 9 880 лв. – главница,
представляваща 26 неплатени наемни вноски от по 380 лв., дължими по
договор за наем от 02.10.2014 г., и 2 170.37 лв. – главница, представляваща
заплатени от заявителя консумативи за топлинна енергия, БГВ и за дялово
разпределение за периода м. 05.2013 г. – м. 08.2016 г. В заявлението са
изложени твърдения, че след изтичане на срока на договора наемателят
продължил да ползва наетия имот със знанието и без противопоставянето на
наемодателя, поради което дължал наемни вноски за периода м. 04.2015 г. –
м. 05.2017 г.
С депозираната в срок искова молба ищецът е навел противоречиви
твърдения - че наемният договор бил прекратен с изтичане на срока му
предвид уговореното в чл. 4, ал. 2 и липсата на писмено преподписване, и
същевременно – че след изтичане на срока наемателят продължил да ползва
вещта със знанието и без противопоставянето на наемодателя, т.е. че
действието на договора е било продължено на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД.
4
Искал е от съда да признае за установено, че ответникът му дължи сумата
9 880 лв., представляващи 26 наемни вноски (обезщетение за ползване) по
380 лв. за периода м. 04.2015 г. – м. 05.2017 г., и 2 170.37 лв. – заплатени от
ищеца консумативи за топлинна енергия, БГВ и дялово разпределение за
периода от м. 05.2014 г. до м. 08.2016 г.
Във въззивната жалба се навеждат противоречиви твърдения за наличие
на продължено по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД наемно правоотношение по
договора за наем от 02.10.2014 г., за прекратяване на същия договор и
сключване на нов неформален такъв, както и че вземанията на ищеца са за
неоснователно обогатяване.
Предвид спецификата на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК
обаче, предмет на установяване в настоящото производство е съществуването
на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение – а те са за
наемни вноски и консумативи, дължими по договор за наем от 02.10.2014 г.,
който се твърди да е продължен по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД за неопределен
срок.
С оглед така очертания допустим предмет на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК,
предявените искове имат правната си квалификация в чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД.
Същата квалификация на претенциите е дал и районният съд с доклада
по делото, като е добавил и връзката на претенциите с чл. 236, ал. 1 ЗЗД, в
съответствие с твърдяното от ищеца в заявлението, а и в исковата молба.
Противно на поддържаното в жалбата, „иск“ с правно основание чл. 236, ал. 1
ЗЗД няма – нормата урежда само възможността срочен договор за наем да
бъде продължен като такъв за неопределен срок, ако след изтичането на срока
ползването на наетата вещ продължи със знанието и без противопоставянето
на наемодателя. Нормата предвижда трансформация на срочен наемен
договор в безсрочен и няма никакво отношение към института на
неоснователното обогатяване.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените
искове, вкл. с твърдение, че всички факти в исковата молба не отговарят на
истината, поради което правилно с доклада по делото районният съд е
посочил, че няма права или обстоятелства, които се признават, нито
обстоятелства, които не се нуждаят от доказване, като е разпределил и
5
доказателствената тежест между страните.
От фактическа страна: Съгласно приетия заверен препис от договор за
наем от 02.10.2014 г., с нотариална заверка на подписите рег. №
10943/03.10.2014 г. на нотариус с рег. № 399 на НК, ищецът, като наемодател,
предоставил на ответника, като наемател, за временно и възмездно ползване
собствения си недвижим имот - ап. 2, находящ се в гр. София, ж.к. „*******
част, бл. ******* срещу задължението на наемателя да му заплаща месечна
наемна цена в размер на 380 лв. Съгласно чл. 4, ал. 1, договорът се сключва за
срок от 6 месеца – за периода от 02.10.2014 г. до 02.04.2015 г. Според ал. 2 на
чл. 4, след изтичането на наемния срок договорът може да бъде продължен
само след изричното му писмено преподписване от страните.
Разпитаната по делото като свидетел Д.Р. живее на съпружески начала с
ищеца от около 15 години. Ищецът отдал под наем личния си апартамент на
процесния адрес на Б. Т.. Дал го под наем пролетта на 2014 г. и го ползвал до
края на лятото на 2017 г.
Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК, не кредитира показанията
на свидетелката като недостоверни и противоречащи както на приетия
договор за наем – относно началния момент на наемните отношения между
страните, така и на твърденията на ищеца, че имотът е ползван от ответника
до м. 05.2017 г.
С оглед така установеното, предявеният иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е неоснователен. При доказателствена
тежест за ищеца, същият не е доказал в процесния период м. 04.2015 г. – м.
05.2017 г. между страните да е съществувало валидно облигационно
правоотношение по договор за наем от 02.10.2014 г., който да е бил
продължен по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС, цитирана и от районния съд (решение №
60292 от 02.09.2022 г. по гр. д. № 4050/2020 г., ІV ГО на ВКС, решение №
28/01.03.2017 г. по гр. дело № 60094/2016 г. IV ГО на ВКС), съдът не може да
постанови решение, което е в противоречие с валидни клаузи от договорите
между страните. Съгласно разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, уговорките между
страните по договора имат силата на закон за тях. Спазването на тези
уговорки и зачитането на техните последици е приравнено на законови
разпоредби по отношение на страните, които са ги постигнали.
6
Съблюдаването на спазването на тези уговорки при възникнали спорове
между страните следва да се извърши от съда, при пълното зачитане на
договореностите между страните, освен ако не са налице законови
ограничения за това (недействителност), при направени в процесуалните
срокове и ред възражения за това.
В случая с клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за наем,
съгласно която след изтичането на наемния срок договорът може да бъде
продължен само след изричното му писмено преподписване, страните са
дерогирали възможността за превръщането му в безсрочен при наличие на
предпоставките на чл. 236, ал. 1 ЗЗД - продължаване на ползването на имота
от наемателя и липса на противопоставяне от наемодателя. Поради това
въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че на заявеното
основание – договор от 02.10.2014 г., продължен по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД,
предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1
ЗЗД е неоснователен. Предвид клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора от
02.10.2014 г., ако след прекратяване на договора с изтичане на срока му
ползването на имота от ответника е продължило (факт, който не е доказан
пълно и главно), и при твърдяното съгласие за ползването от ищеца, то
претенциите за исковите суми биха могли да се основават на нов неформален
наемен договор, сключен между страните след 02.04.2015 г. На
претендираното основание обаче - прекратения договор от 02.10.2014 г.,
наемни вноски за процесния период не са дължими.
Предвид липсата на наемно правоотношение между страните по
договора от 02.10.2014 г. в периода м. 05.2014 г. – 01.10.2014 г. и в периода
03.04.2015 г. – м. 08.2016 г., искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за консумативни разходи за топлинна енергия и за
дялово разпределение за посочените периоди е неоснователен, както е приел
и районният съд, като по реда на чл. 162 ГПК и съобразно заключението на
ССЕ е определил дължимите консумативни разходи за периода на действие
на договора.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните
части.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивника не се
7
следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което разноски не се
присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11504 от 21.10.2022 г., постановено по
гр.д. № 33474/2021 г. на Софийски районен съд, 180 състав в обжалваните
части, с които са отхвърлени предявените от Ю. Д. Ч., ЕГН **********,
срещу Б. Й. Т., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 232, ал. 2, пр. 1 вр. чл. 236, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9 880 лв.,
представляваща наемни вноски по договор за наем от 02.10.2014 г. за периода
от м. 04.2015 г. до м. 05.2017 г. (26 месечни вноски), ведно със законна лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателно
плащане, и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2, пр. 2
вр. чл. 236, ал. 1 ЗЗД - за разликата над 418.95 лв. до 2 170.37 лв., равняваща
се на 1 751.42 лв. и представляваща консумативни разходи за топлинна
енергия, битово горещо водоснабдяване и дялово разпределение за периода
м. 05.2014 г. – 01.10.2014 г. и 03.04.2015 г. - м. 08.2016 г., ведно със законна
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателно
плащане.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8