Р Е Ш Е Н И Е № 245
Гр.Сливен, 14.06.2023 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД СЛИВЕН, в публично заседание на пети юни, през две
хиляди двадесет и трета година в състав :
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ : СВЕТЛАНА ДРАГОМАНСКА
При
участието на секретаря Галя Райкова-Георгиева и при участието на прокурора ИВАН
ИВАНОВ, като разгледа докладваното от административния съдия Светлана
Драгоманска адм.д. № 126 по описа за 2023 г. на Административен съд гр.Сливен,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на М. К., г. на *** чрез адв. М.М. *** против Заповед № 343з-549/01.03.2023 год. на Началник група „Миграция“ към ОДМВР С., с която на оспорващия на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т.1 от ЗЧРБ "Отнемане на п. на п. в Република България" на лицето К. М., р. на ***г., г. на ***, ЕГН **********, постоянен адрес ***, настоящ адрес : ***.
В жалбата се твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна, поради неспазване на установената форма, противоречи на материалноправните разпоредби и издадена при съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при несъответствие с целта на закона. Твърди, че към момента на издаването на Разрешението за п. в РБългария е бил п. и не му се е налагало да р. като п. в ***, а целта му е била единствено и само да се з. РБългария с ясното съзнание да продължи да р. в б. „А. С. К.” УМБАЛ Т. – С. След получаване на разрешение за п. на 14.08.2019 год., поради п. п. на л., по повод п. о. на с. и н. х., като и последващата пандемия от Covid 19 в значителна степен повлияли на и. му в РБългария. Твърди, че е бил н. к. с. на б. му, където се бил у. п. И. к., о. с. с. и л. в. Счита, че никъде нито в Закона за чужденците в РБългария, нито в правилника за неговото прилагане има изискване лицето да п. о. п. от в. б. п. на адреса, който е бил посочил в заявлението и на което има о. ж. Прави се искане съдът да отмени обжалваната заповед.
Административният орган Началник група „Миграция“ към ОД МВР С. редовно призован не се явява и не се представлява. В писмен отговор се излагат съображения, относно законосъобразността на оспорената заповед. Иска се от съда да отхвърли жалбата. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в случай, че такова се претендира.
Представителят на ОП Сливен намира жалбата за неоснователна. Предлага да бъде потвърден атакувания административен акт.
Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства приема за установена следната фактическа обстановка:
По делото не се спори, че на жалбоподателя М. К. с решение рег. № 669116 от 16.05.2019 год. е предоставено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ п. на п. п. в Република България /л.40/. Съгласно удостоверение за постоянен адрес от 26.07.2019 год. /л.38/ за такъв е вписан адрес в ***, ***, *** от дата 24.07.2019 год.
На 19.01.2023 год. е извършена проверка от служители на група "Миграция" при ОДМВР С. на адрес ***, ***, ***, ***, който е посочен като адрес на п. на жалбоподателя в страната, във връзка със заявление за издаване на БЛД „р. за п." на К. М. /KUSKU МЕНMET/ р. на *** год. Г. на Т., с ЕГН **********, п. п. в РБ на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ от 16.05.2019 год. рег. № 9/09.01.2023 г. /л.59/. При проверката на адреса е проведен разговор и е снето обяснение от д. М. О. Д., съгласно което оспорващият му е б.; р. и ж. в *** - *** заедно със с. си; п. му е д. и р. в д. к. в г., бил много з. с р. си и затова си и. в България за по два - три дни; с. му р. в с. г., като у. на в. от а.; имали д. о. д., които в момента били с. по м. в г. ***; не е имал никога к. от к., с. с. и в. в н.; н. и к. у. не е з., защото били р.; Договора за наем сключили, за да може да вземе п. в България; целта на п. му била да п. б., а след още две години да стане б. г.; имал намерение да о. д. к. в България. За извършената проверка е изготвена докладна записка рег.№ 343р-1393/20.01.2023 год., към която са приложени сведение от М. О. Д., справка за пътуване за периода от 01.01.2019 год. до 19.01.2023 год. по отношение на К. М.. Видно от приложената справка след 16.05.2019 год. /датата на издаване на разрешението за п. п./ оспорващият е п. Република България седем пъти като последното в. е на 09.01.2023 год. За този период общо оспорващият е престоял в страната 18 дни. Установено е също така от проверяващите, че по отношение на оспорващият в НАП няма регистрирани трудови договори, както и няма данни за здравно осигуряване. Въз основа на резултатите от проверката е образувано административно производство на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ и на лицето е изпратено съобщение по чл.26 от АПК рег.№ 343000-1955/14.02.2023 год. /л.26/. Съобщението е връчено по реда на чл.18а, ал.9 от АПК чрез залепване на входната врата на адрес ***, ***, ***, за което има съставен протокол рег.№ 343р-2762/16.02.2023 год. /л.24/, както и съобщението е публикувано на интернет страницата на ОДМВР - С. Със съобщението е дадена възможност на оспорващия да изрази своите възражения. Такива в срока са депозирани с вх. № 343000-2266/20.02.2023 год., като лицето потвърждава, че ж. и р. в ***. Твърди, че се е и. през 1978 г. от България, заедно със с. си. През 2018 г. п. о., като след д. п. на в., успява да получи разрешение за п. в РБ. Прилага документи от б. А., ***. Твърди, че във връзка със з. му през 2019 г., макар и да е бил в България, не е успял да остане за дълго време. Друга причина, която посочва била противоепидемичните мерки през 2019-2022 г. Х. му р. н. ж. и когато бил в България, п. на друг адрес в с. с. Заявява, че в случай, че п. б. г. би желал да се у. в *** или в *** и да р. като п.
На 01.03.2023 год. Началникът на група „Миграция“ към ОДМВР С. издал процесната Заповед № 343з-549, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ наложил на К. М. принудителна административна мярка "Отнемане на п. на п. в Република България", тъй като е установил, че в едногодишен срок след разрешението за п. жалбоподателят не се е у. и не п. на територията на страната. От фактическа страна органът е приел за установено, че след разрешеното п. п. (16.05.2019 г.), ч. е п. на територията на страната по няколко дни в годината, общо от началото на разрешението - 18 дни. Част от престоя съвпадал с датите за д. на п. по разрешеното п. п., като заплащане на таксите, вписване в р. на н., заявяване на постоянен и настоящ адрес и издаване на български личен документ „р. за п.". Не е установено лицето п. да ж. на територията на страната. Лицето е у. и т. ж. на територията на ***, тъй като освен данните за пътуванията, видно от Удостоверение за настоящ адрес с изх. № 8/26.07.2019 г. на Община С., ч. е заявил за настоящ адрес - ***. От извършените проверки не се установило ч. на с. на ч., по смисъла на чл.2, ал.3 от ЗЧРБ, които да се н. и да ж. на територията на страната. Лицето няма сключвани трудови договори и платени здравноосигурителни вноски в страната.
Направен е извод, че лицето никога не се е у. на територията на Р България след разрешеното п. п., нито в законоустановения едногодишен срок от разрешението, нито към момента, каквото е изискването на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Приел, че нормата на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ е с императивен характер, отсъства възможност административния орган да я прилага по своя преценка и тъй като случаят не попада в нейните изключения, същият е длъжен да я наложи.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:
Административния акт е издаден от компетентен орган Началник на група „Миграция“ към ОД МВР С., съгласно заповед № 343з-320/14.02.2018 год. на Директора на ОД МВР Сливен /л.8/, който е сред изброените органи, на които по силата на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ е предоставено право да налагат ПАМ по този закон. Спазена е предвидената в закона форма. В заповедта са изложени както фактически, така и правните основания за издаването й. Описани са всички релевантни обстоятелства. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Според тази разпоредба при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на п. на ч. на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за п. или друго разрешение, п. п. на п., семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по п. на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, т.е. налице е извършена преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед. По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателя да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица.
Оспореният административен акт съответства и на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, п. на п. се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението ч. не се е у. и не п. на територията на страната, освен в случаите на чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение на с. на ч. по чл. 25, ал. 1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
По делото безспорно е установено, че на М. К. Г. на ***, е п. п. на п. п. в Република България. От доказателствата по дело също така е видно, че същият фактически не се е у. въобще на територията на страната, а единствено е п. тук за кратки периоди от време по няколко дни в годината и то все по конкретни поводи, като някои от тях са свързани със самата п. по д. на п. п. Най-дългия престой на територията на страната е само 5 дни. От датата на издаване на разрешението за п. п. /след 16.05.2019 год./ оспорващият е п. Република България седем пъти като последното в. е на 09.01.2023 год. За този период общо е п. в страната 18 дни. Налице е единствено регистриране на жалбоподателя на адрес в ***, но по дадените сведения от М. Д. се установява, че жалбоподателят въобще не е ж. на този адрес; не п. к. от к., както и няма б. в к. Същият р. и ж. в *** - *** заедно със с. си. При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че ч. не се е у. и не п. на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за п. В този едногодишен срок оспорващият е посетил България само два пъти за общо 3 дни. В подкрепа на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателят не се е включил в осигурителната система на страната, т.е. не е упражнявал трудова дейност и не са внасяни задължителните здравни осигуровки.
П. на едно лице – ч. на територията на Република България означава ф. му м. да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ ч. п. в Република България к. - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на в. в страната; п. - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в този закон; д. - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и п. - с разрешен неопределен срок. Дефиниция на това понятие може да се изведе от чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г. - мястото, където лицето о. п. Това място (на о. п. на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото п. на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Жалбоподателят е получил разрешение за п. п. в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т . 9 от ЗЧРБ - като ч., който не е лице от б. п., р. е на територията на Република България и е изгубил б. си г. по и. с. или по собствено желание, но желае т. да се у. на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за п. п. на това основание нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на ч. за т. у. на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "т. у.", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под у. на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява на трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните п. на територията на страната не могат да обосноват извод за у., още по-малко пък за т. такова. И тъй като разрешаването на п. п. в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за т. у. на ч. на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако ч. не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за у. и при това положение не отговаря на изискванията за п. на разрешение за п. по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. В този смисъл е неоснователно възражението на оспорващия, че е бил възпрепятстван да се у. на територията на страната, по причините изложени във възражението, а именно з. и ковид мерки. Ч. е бил длъжен да се у. и да п. на територията на страната в едногодишен срок след разрешението за п. п., което в случая е било от 16.05.2019 г. до 16.05.2020 г. През този период все още е нямало никакви негативни последици от задаващата се пандемия, свързана с разпространението на COVID-19, а и никога не е имало по-късно дълги периоди на забрана за влизане в страната или забрана за напускане на *** от граждани, на които е разрешено п. п. в РБългария. Намеренията на жалбоподателя да се у. за в б. не следва да навеждат на извода, че той се е у. и п. в страната, тъй като правната норма регламентира, че това е трябвало да е фактически реализирано в едногодишен срок след разрешеното п. п. Следователно налице е визираната в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на п. на п. на ч. в Република България - в едногодишен срок след разрешението ч. не се е у. и не п. на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 е императивна, поради което издателят на административния акт не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. Титулярят на разрешението за п. е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т.е. в неговата правна сфера лежи задължението за т. у. С оглед изложеното изводът, който може да се направи е, че са налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, който е предвидил в такива случаи даденото разрешение за п. п. да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на ч., получил разрешение за п. п. на територията на Република България да отсъства от страната и да п. на територията на дружи държави, но той следва да е т. у. в България. В съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице и обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Ч. няма с. на територията на РБългария, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците, от събраните доказателства се установява наличието на семейни, културни и социални връзки с ***, където се намират и ч. на н. с.
Обосновано административния орган е приел, че предоставеното на жалбоподателя п. на п. п. не е уредено в Директива 2003/109/ЕО, която има за предмет само п. на с. на д. п., който съответства на идентичния вид с. предвиден по чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 24г и сл. от ЗЧРБ. С директивата не се уреждат другите видове режими на п., какъвто е този п. на жалбоподателя. Точно обратното, в чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е предвидено, че държавите-членки могат да издават разрешения за п. п. или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените с настоящата директива. Тези разрешения за п. не предоставят достъп до п. на п. в останалите държави-членки, както е предвидено в глава ІІІ. С. на п. п. ч. по чл.25, ал.1 от ЗЧРБ като цяло представлява такъв по-благоприятен режим по смисъла на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО, тъй като предвижда хипотези, при които от една страна ч. получават п. да п. п., а не с. на територията на страната, а от друга страна – п. им да получат такъв с. не е обвързано с предходен период на п. в страната, а с други обективни обстоятелства. В случая по т. 9 от чл. 25, ал. 1 на ЗЧРБ това е обстоятелството, че ч. е р. в България, както и да желае да се у. на територията на страната. В този случай именно с чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е дадена възможност на България, като държава-членка на ЕС както да предвиди възможността за п. на с. на п. п., така и да определи условията, при които този с. се п., както и предпоставките за отнемането му. В този смисъл в чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ именно е предвидена възможността п. с. на п. да бъде отнет, ако лицето не се е у. и не п. на територията на страната в едногодишен срок след разрешението. Обсъждането на всички обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ води до извода за съразмерност на наложената мярка. С оглед баланса на необходимостта от защита на обществените интереси и намесата в личния и семеен живот не се установява непропорционалност на наложената мярка.
С
оглед изложеното съдът намира
издадената заповед за налагане на ПАМ за законосъобразна като постановена в
съответствие с процесуалните правила и материалния закон.
Жалбата срещу заповедта следва да бъде
отхвърлена като неоснователна.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 172,
ал. 2, предл. последно от АПК, Административен
съд - Сливен
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. К., г. на *** против Заповед № 343з-549/01.03.2023 год. на Началник група „Миграция“ към ОДМВР С., с която на М. К. на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ "Отнемане на п. на п. в Република България" на г. на ***, р. на ***г., ЕГН **********, постоянен адрес ***, настоящ адрес : ***, като неоснователна.
Решението може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ :