№ 504
гр. Варна, 21.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. П.
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20233100500284 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 138/01.08.2022 год., постановено по гр.д. № 833/2021 год., ДРС – 3
състав, изменено с решение № 205/05.12.2022 год, е приел за установено в отношенията
между „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр.София и Д.
В. Т., ЕГН **********, с адрес гр.Д., че ответникът дължи на ищеца сумата от 517.92 лева,
от които 427.67 лева главница, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
подаване на заявлението за зидаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане
на задължението и 90.25 лева лихва за забава, от които 86.73 лева, начислена за периода от
15.03.2018 год. до 13.03.2020 год. и 3.52 лева, начислени за периода от 14.07.2020 год. до
12.03.2021 год., за което по ч.гр.д. № 297/2021 год. по описа на ДРС е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, на основание чл.422 ГПК, като е осъдил
ответника да заплати на ищеца и разноски по делото.
Недоволен от горното решение е останал ответника, който чрез назначения му особен
преставител, обжалва постановеното решение като неправилно поради нарушение на
материалния закон, процесуалните правила и необоснованост. Конкретните оплаквания са
свързани с липсата на произнасяне от страна на първоинстанционния съд на релевираните
от особения представител възражения, свързани с невръчване на уведомлението за
1
извършената цесия на ответника и с непроизнасяне по възражението за погасяване на
задължението за главница и лихва по давност като последната е и прекомерно висока.
Обратното, въпреки своевременно подадения отговор, направени възражения и участие в
съдебно заседание, в решението си съдът е приел, че ответникът не е депозирал писмен
отговор и не се представлява в съдебно заседание. Настоява за отмяна на решението и
отхвърляне на предявения иск.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с който оспорва
въззивната жалба. Излага, че допусната неточност в мотивите на съда не се отразява към
преценката за дължимост на вземането. Правилно съдът е приел, че договорът за цесия е
породил своето действие, както и че е уведомен по реда на чл.47, ал.5 ГПК за станалата
цесия. В допълнение, последното би било относимо при твърдения за извършено на стария
кредитор плащане, каквото не е налице. Оспорват се и доводите за погасяване на
задължението по давност, а наведенето във въззивната жалба за първи път възражение за
размера на лихвата е ирелевантно доколкото се претендира единствено лихва за забава в
размер на законната лихва. Настоява се за потвърждаване на решението и присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез особен представител, поддържа жалбата и моли
за отмяна на решението.
В с.з. по същество, въззиваемият, не изпраща представител. С писмена молба
изразява становище за неснователност на жалбата.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
очертаната проверка от въззивния съд, настоящият състав намира обжалваното решение за
валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда. Произнасянето
съответства на предявеното искане за установяване дължимостта на сумите по договор за
потребителски кредит № №********* и правото на иск е упражнено надлежно, поради което
производството и решението са допустими.
Предявеният иск черпи правно си основание в чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК.
Същият е предявявeн в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при
наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното заповедно
производство.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
2
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2 ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението.
Установява се от представените по делото доказателства, че въззивникът и
„Провидент Файненшъл България“ ООД са сключили договор за потребителски кредит
№*********, по силата на който банката предоставила на кредитополучателя сумата в
размер на 500 лв. Според договора фиксираният годишен лихвен процент бил 31.82%, а ГПР
- 48 %. Общата дължима от кредитополучателя сума е следвало да бъде на 60 седминчни
вноски. Съгласно неоспореното от страните и кредитираното от първоинстанционния съд
заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза сумата по кредита била
преведена от банката по сметка на „Техномаркет България“ АД на 05.07.2018 год. Според
експертизата, към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК пред ВРС, размерът
на претендираните с исковата молба задълженията по договора възлизали на: 427.32 лв. –
главница и 86.73 лева, начислена за периода от 15.03.2018 год. до 13.03.2020 год. и 3.52
лева, начислени за периода от 14.07.2020 год. до 12.03.2021 год. Според вещото лице,
последните плащания по сметка на банката в изпълнение на кредитното задължение са
направени на 13.12.2005 год.
Не е спорно по делото и че с договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016г.,,
банката прехвърлила вземането си срещу длъжника е прехвърлено на „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД, като е представено и Потвърждение по смисъла на чл. 99, ал.3 ЗЗД,
издадено от „Провидент Файненшъл България“ ООД в уверение на това, че вземанията,
произтичащи от договора за потребителски кредит предоставен на ответника са
прехвърлени на “ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” АД.
Първото оплакване на особения представител е свързано именно с невръчване на
уведомлението за извършената цесия на ответника, което обаче се преценява от настоящия
състав като неотносимо към предмета на спора, свеждащ се до съществуването или
несъществуването на процесните вземания, произтичащи от неизпълнението на договора за
кредит.
Прехвърлянето на вземане е договор, с който кредиторът на едно вземане го
прехвърля на трето лице. Тъй като е договор, за сключването му се изисква съгласие на
страните по него – цедент /стар кредитор/ и цесионер /новия кредитор/. С постигането на
същото, цесията произвежда своето действие, независимо от това, че за да се консолидира
същата следва да бъде съобщена на цедирания длъжник /така, решение по т. д. № 566/09 г.
на ВКС, I т. о., както и по гр.д. 1046/2004г. на ВКС, ІІ т.о., решение №89/06г. на ВКС, ІІ т.о.,
решение по гр.д. 8461/59г., ВС, ІІІ г.о./. Валидността на договора и съответно
съществуването на задълженията по него не може да бъде поставяно в зависимост от
съобщаването на промяната в титулярството на вземанията и неспазването на установеното
в чл. 99, ал.3 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането, няма отражение върху горното.
Това е така, тъй като при договора за цесия вземането преминава от предишния
кредитор към новия такъв в момента на сключване на договора, като правото на цесионера е
3
все още неконсолидирано до момента на съобщаването на длъжника за цесионния договор.
Тъй като длъжникът не е уведомен за цесията, за него не съществува задължение да
престира на цесионера. Задължението за подобно изпълнение ще възникне едва след
уведомяването за прехвърлянето на вземането от цедента, което само по себе си е
необходимо условие за да породи тя действие спрямо длъжника. /Решение от 05.03.2007 г.
по т. д. № 889/2006 г. на ВКС, II т.о./
В този смисъл, възражението за ненадлежно уведомяване за цесията би имало правно
значение и ефект, в случай, че плащане е било извършено на ненадлежен кредитор
вследствие на липсата на уведомяване. А по делото не се установява /видно от заключението
по ССЕ/, а и не се твърди от страна на длъжника, да са били извършвани плащания по
договора за кредит в полза както на цедента, така и на цесионера.
В допълнение, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по
чл. 47, ал. 1-5 ГПК с оглед охраната на интересите на ответника на последния се назначава
особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици. Или, съдът намира, че следва да бъде отбелязано, че няма
пречка уведомлението да бъде извършено в хода на висящ исков процес, дори и с
уведомление, съставено за целите на производството, доколкото чл. 99, ал. 4 ЗЗД не съдържа
изискване за срок, в който длъжникът да бъде уведомен за цесията /Решение от 05.03.2007 г.
по т. д. № 889/2006 г. на ВКС, II т.о./ Подобно уведомяване следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК /Решение № 123/ 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о, Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д.
№ 2352/2013 г. на ВКС, II т. о./.
С оглед установяване на съществуването на претендираните вземания, на
разглеждане подлежи възражението на ответника за погасяването им по давност. В тази
връзка предвид естеството на задълженията, първият въпрос, който следва да получи
отговор, е относно квалифицирането на правата на кредитора и приложимия, според тази
квалификация закон, уреждащ давността. Настоящият състав възприема разбирането, че
вноските за погасяване на задължение по договор за кредит, на са такива с периодичен
характер. Според задължително тълкуване на чл.111, б.”в” от ЗЗД, съдържащо се в ТР
№3/2011г. на ВКС, ОСГТК, за да се изсрочват с кратка 3 годишна давност, задълженията с
падежи, настъпващи през предварително определени интервали, следва да имат относителна
самостоятелност и повтарящ се характер, като общността им възниква от един
правопораждащ факт. В случая, кредиторът е предоставил на длъжника еднократно и изцяло
главницата за ползването до изтичане на краен срок, съответно връщането на тези парични
средства на погасителни вноски, не превръща договора в такъв за периодични платежи, а
представлява предварително съгласие на кредитора да приема изпълнение на части, като
облекчение на лихвената тежест за длъжника. В този смисъл налице е разлика с
правоотношенията, разгледани в мотивите на горецитираният тълкувателен акт, които се
4
характеризират с продължителност на изпълнението и на двете престации /предоставяне на
определена услуга от доставчик, срещу периодично начисляване цена за отделни периоди на
ползване/. Положението на доставчик, който продължава да предоставя услуга, без да търси
защита в рамките на по-краткия давностен срок /с което конклудентно индицира, че е
загубил интерес от забавените пълни плащания за съответното месечно потребление/, не е
идентично с положение на кредитор, който вече еднократно е предоставил главница в
цялост и изчаква крайния срок, без да притеснява длъжника, неизпълняващ уговорен в
негова полза план на предварителни частични плащания. Ето защо, разсрочването на части
от усвоения кредит на отделни погасителни вноски, не превръща главницата в периодично
платима. Задължението продължава да е само едно и крайният срок за погасяването му е
падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната
изискуемост като за нея остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 от
ЗЗД. Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност
по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита,
доколкото не е налице обявена предсрочна изискуемост /така, решения №65 от 06.07.2018г.
по т.д.№1556/2017г. на ТО, № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ ГО, № 261 от
12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV ГО, решение №38/2019 по т. д. № 1157/2018 г. на
II ТО на ВКС и др./. На настоящия състав е известна и съдебната практика в обратня смисъл
относно началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за
който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, но даденото по-горе
разрешение, съставът намира за съответно и на тълкувателната практика на ВКС. С ТР от
21.01.2022 г. № 5/2019 год. по т.д. № 5/2019 год. на ОСГТК на ВКС като е прието, че при
уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски в различни
падежи, шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на
изискуемостта на целия дълг, включително в хипотезата на предсрочна изискуемост.
Посочено изрично е, че поради лиса на самостоятелно /извън това на главното задължение/
основание за плащане на отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за изискуемостта
на дълга. Игнорирането на постановеното ТР с аргумента, че се отнася изрично до
шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД спрямо поръчителите би означавало да се допусне
поръчителят да отговаря при по-тежки условия или в по-голям обем от главния
длъжник, без това да е уговорено в договора за поръчителство. А когато поръчителството е
дадено за обезпечение на цялото задължение на главния длъжник, то поръчителят се е
съгласил да отговаря за изпълнението му такова, каквото то е уговорено между длъжника и
кредитора. Не на последно място, както и е посочено в решаващите мотиви на ВКС,
обезпеченият по реда на чл. 138 и сл. ЗЗД кредитор, който е предоставил на длъжника
възможността да издължава престацията си на части и така се е отказал от едно свое
предимство, гарантирано от закона, не бива да бъде поставян в по-неблагоприятно
положение от кредитора, който не е разсрочил задължението на длъжника.
В резултат от горното, претенцията на кредитора следва да е погасена по давност за
периода, предшестващ с пет години подаването на заявлението – 16.03.2021 год. Падежът на
5
задължението за главница обаче е 27.10.2016 год., което обуславя и неоснователността на
възражението.
Неснователно е възражението и за погасяване на претенцията за законна лихва по
давност, доколкото въпреки сезирането на заповедния съд, в исковото производство, същата
е ограничена в рамките на тригодишния период преди подаване на заявлението. Не
основателно е и възражението на особения представител за прекомерността й предвид
нейния фиксиран размер от 31.82%, като тук същият допуска смешение с договорената
възнаградителна лихва и претендираната законна такава върху главницата.
И след като не се установи нарушение на императивна материалноправна разпоредба
или неравноправна клауза, за които съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и чл.7, ал.3 ГПК
въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване, се налага извод за правилност на обжалвания съдебен акт.
Въззиваемата страна е обективирала искане за присъждане на разноски, които с оглед
изхода от спора следва да й се присъдят в претендирания размер от 600 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 138/01.08.2022 год., постановено по гр.д. № 833/2021
год., ДРС – 3 състав, изменено с решение № 205/05.12.2022 год.
ОСЪЖДА Д. В. Т., ЕГН **********, с адрес гр.Д., ул.М. № 15 ДА ЗАПЛАТИ на
„ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр.София,
ул.“Хенрик Ибсен“ № 15 ет.6 сумата от 600 лева, представляващи сторени пред въззивна
инстанция разноски.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6