№ 13660
гр. София, 07.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20231110100253 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е от Р. Р. М. против [фирма] осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 236,88 лева, представляваща общата стойност
на неоснователно извършени плащания по договор за кредит „Б.к.“ от 26.02.2019 г.,
сключен с [фирма], от която: сумата от 1 721,47 лева – по клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на обезпечение по чл. 20 от
договора, сумата от 480 лева – по клауза за разходи за действия по събиране на
задълженията по чл. 21, ал. 4 от договора и сумата от 1 035,41 лева – по клауза за договорна
(възнаградителна) лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.01.2023 г. до
окончателното и изплащане.
Ищецът твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и дружеството
[фирма], в качеството му на кредитор, бил сключен договор за кредит „Б.к.“ от 26.02.2019 г.,
имащ характера на потребителски кредит. По силата на договора в полза на Р. М. бил
предоставен револвиращ кредит под формата на разрешен кредитен лимит с максимален
размер от 500 лева за неопределен срок срещу насрещното задължение на ищеца да върне
сумата по кредита съгласно условията на договора, а именно: при фиксиран годишен лихвен
процент от 43,2% върху усвоения размер, при дневен лихвен процент от 0,12 % върху
усвоената и непогасена главница и годишен процент на разходите (ГПР) от 45,9 %. Посочва
се, че съгласно договора дължимата от кредитополучателя сума представлявала сбор от
усвоената и непогасена главница, договорна лихва върху същата, такси за ползване на
картата, неустойка за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране, с определен
падеж – до второ число на месеца. Изяснява, че съгласно клаузата на чл. 20 от договора при
1
непредставяне от страна на кредитополучателя на обезпечение чрез поръчителство на
физическо лице, в срок от три дни, същият дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и
непогасена главница. Излага се, че съгласно клаузата на чл. 21, ал. 4 от договора за „Б.к.“, в
случай на допусната забава в изплащане на текущото задължение М., като
кредитополучател, дължи разходи за действията на [фирма] по събиране на задълженията в
размер от 2,50 лева за всеки ден до заплащане на съответното задължение. В исковата молба
се посочва, че отношенията между двете страни във връзка с процесния договор за
револвиращ кредит са приключени, като към настоящия момент ищецът не дължи суми на
ответника. Намира, че върнатата от него сума е много по-голяма в сравнение с дължимата,
доколкото е платена при изначална липса на основание – по нищожен договор. Конкретно
посочва, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащането на
възнаградителна лихва в размер от 43,2 % протИ.речи на добрите нрави, доколкото така
установеният лихвен процент надвишава трикратния размер на законната лихва. Р. М.
твърди, че съдържанието на процесния договор протИ.речи на изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в него ГПР в размер от 45,90 % е неточен и въвежда в
заблуждение ищцовата страна, като потребител. Счита, че в последния неправилно наред с
договорната лихва не са включени и допълнителните разходи за неустойката за
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение и таксата „разходи“ за
извънсъдебно събиране на задължения, което би довело до оскъпяване на кредита с повече
от 50 %, в протИ.речие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същевременно е
налице и заобикаляне на тази законова норма, което съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК е основание
за нищожността й. Ищецът намира, че липсата на ясно посочване на компонентите,
включени при определянето на ГПР, е равнозначно на непосочване на същия. Наред с това,
липсва и ясно разписана методика относно формирането му. Твърди, че начисляването на
вземането за неустойка поради непредставяне на обезпечение под формата на
поръчителство неоснователно прехвърля, върху самия потребител, риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция по чл. 16 ЗПК за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника. Касае се за неустойка, насочена към
обезпечаване неизпълнението на акцесорно по характера си задължение, с което същата
излиза извън присъщите си функции и цели неоснователно обогатяване. Недопустимо е
едновременното начисляване на неустойката и на лихва за забава, тъй като е в протИ.речие с
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Същата е недължима и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД,
доколкото неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът отговаря, а
именно неизвършване на надлежна проверка на кредитоспособността на насрещната
договаряща страна. Уговарянето с клаузата на чл. 21, ал. 4 от договора на такса в размер от
по 2,50 лева/ден за събиране на просрочени задължения протИ.речи на разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, тъй като е такса за действия по събиране на кредита, които по същество са
действия по управлението му. Наред с това, такива разходи действително не са били
извършвани от [фирма]. Начисляването й едновременно с лихва за забава и неустойка е и в
протИ.речие с разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. По изложените съображения ищецът
намира, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, при
2
което, съгласно чл. 23 ЗПК, М. дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита,
но не дължи заплащане на лихвите и другите разходи по същата. На посоченото основание
заплатените от него суми в размер от 1 721,47 лева – по клауза за неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за осигуряване на обезпечение по чл. 20 от договора, в размер от
480 лева – по клауза за разходи за действия по събиране на задълженията по чл. 21, ал. 4 от
договора и в размер от 1 035,41 лева – по клауза за договорна (възнаградителна) лихва по
чл. 4, ал. 1 от договора, са недължими като платени при изначална липса на основание за
това, поради което подлежат на връщане от ответника [фирма], явяващ се правоприемник на
дружеството – кредитор [фирма]. Ето защо, Р. М. отправя искане за уважаване на исковата
претенция с искане за осъждане на ответника да му заплати сума в общ размер от 3 236,88
лева, представляваща общата стойност на неоснователно извършени плащания по договор
за кредит „Б.к.“ от 26.02.2019 г., сключен с [фирма], както и законната лихва, счита от
датата на подаване на исковата молба – 04.01.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането. Претендира разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът [фирма]
оспорва исковата претенция като недопустима и неоснователна. Намира, че липсва правен
интерес от предявяване на иска години след сключване на процесния договор. Не оспорва,
че между ищеца Р. М. и [фирма], чийто универсален правоприемник е ответникът, е
сключен договор за кредит „Б.к.“ № 574450 от 26.02.2019 г., по силата на който на ищеца е
предоставен револвиращ кредит под формата на разрешен кредитен лимит в максимален
размер от 1 000 лева, усвояван чрез платежен инстР.т – кредитна карта. Твърди, че
първоначално уговореният лимит е увеличен три пъти, дистанционно – по телефона, както
следва: на 17.10.2019 г. на 600 лева, на 12.03.2020 г. на 800 лева и на 25.06.2020 г. на 1 000
лева, който е и крайният размер. Посочва, че договорът за кредит е прекратен, а
предоставеният към него платежен инстР.т закрит на 12.01.2023 г. Оспорва твърдението на
ищеца за протИ.речие с добрите нрави на клаузата от договора, предвиждаща
възнаградителна лихва в размер от 43,20 %. Излага, че тази лихва представлява цената на
предоставяната от кредитора услуга – ползването на определена парична сума, поради което
последният е свободен при определяне на размера й. По отношение на същата няма
законовоустановено ограничение. Твърдяното от ищеца превишаване над трикратния размер
на законната лихва е неприложимо към договори за потребителски кредит, предоставян от
лице, отпускащо парични заеми по занятие, а единствено към отношения, възникнали по
силата на договор за заем по ЗЗД. Наред с това, в случая посоченото превишаване е
пренебрежимо малко. Оспорва твърдението за липсата на ясно посочен годишен лихвен
процент, тъй като в процесния договор същият е фиксиран за целия период на договора, при
което не е необходимо да се посочват условията за прилагането му. Налице е ясно посочване
на основата, върху която се начислява и е дължима лихвата, а именно усвоената и
непогасена главница. Процесната договорна лихва не е прекомерна и не протИ.речи на
добрите нрави, доколкото се касае за услуга, която не е задължителна за ползване от
потребителя, а е предоставена по изрично и свободно формирана негова воля. Евентуално
намира, че в случай на допуснато такова нарушение, лихвата следва да бъде намалена до
3
трикратния размер на законната лихва, а не да бъде обявена за недължима в пълен размер,
тъй като това би довело до неоснователно обогатяване на ищеца чрез ползване на заемната
сума без заплащане на цена за това. Релевантно е и обстоятелството, че задълженията на
кредитополучателя са необезпечени, при което повишеният за кредитора риск води до
оскъпяване на финансовия ресурс. Ответното дружество не оспорва, че съгласно клаузата на
чл. 15 от договора, в случай на неплащане на текущото си задължение на падежа, ищецът
следва да представи обезпечение под формата на поръчителство, както и, че съгласно чл. 20
при непредоставянето му дължи неустойка. Възразява срещу твърдението за нищожността
на тези договорни клаузи, считайки, че неустойката не е прекомерна и има обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. С предварително представения на ищеца стандартен
европейски формуляр същият изрично е бил уведомен за изискването за предоставяне на
това допълнително обезпечение в случай, че не заплати задължението си на падежа, с което
Р. М. се е съгласил. Намира, че същата не следва да се включва при формирането на ГПР по
договора, доколкото се касае за плащане, възникващо при неизпълнение на договорно
задължение, изрично изключено като елемент от този компонент съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК.
Не е налице и соченото от ищеца заобикаляне на изискванията на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
тъй като в случая не се касае за неустойка за забава, а за такава, дължима при неизпълнение
на друго договорно задължение. В случая са били налице и основанията за начисляването й,
обусловени както от непредставянето от ищеца на обезпечение, така и от незаплащането на
парични задължения по договора. Неоснователно е твърдението за липсата на ясно очертан
ГПР по договора. Изяснява се, че в клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 4 от същия са посочени ясно
взетите предвид допускания при изчислението му. Определеният размер от 45,90 % е в
границите, установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК, като не е необходимо договорът да съдържа
изброяване на компонентите, включени в него, доколкото същите са законово установени.
Ответникът посочва, че доколкото ГПР се определя към момента на сключване на договора,
то няма как процесната неустойка, обусловена от неизпълнение на текущо задължение, да
бъде включена като негов елемент. Разходите по събиране на кредита не представляват
такива във връзка с действия по неговото управление, а и по същество не са такси, поради
което с начисляването им не е налице нарушение на чл. 10а ЗПК. Същите са обусловени от
поведението на кредитополучателя, свързано с неизпълнение на задължения по кредита,
наложили ангажирате на допълнителен ресурс от кредитора. В обобщение ответникът
намира, че в настоящата хипотеза е налице доказано основание за разместването на
имуществените блага, конкретно правоотношението между страните, породено от договора
за кредит. С платените от ищеца суми са погасени задълженията му по това
правоотношение, поради което предявеният иск се явява неоснователен. С тези доводи
ответникът отправя искане за отхвърляне на иска и за присъждане на сторените по делото
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
4
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По допустимостта:
Съдът, вземайки предвид изложените от ищеца твърдения за заплащане на
процесните суми при липсата на основание за това, обосновани с конкретни доводи за
нищожност на договора, респ. договорни клаузи, въз основа на които са били заплатени, при
твърдение, че със същата сума ответникът се е обогатил неоснователно, намира същата за
процесуално допустима. В тази връзка счита за неоснователно възражението на ответника за
липсата на правен интерес от търсената защита, обоснован с момента на предявяване на иска
– години след сключване на процесния договор, като от една страна съобрази, че предмет на
делото е осъдителен иск за заплащане на парична сума, а не установителен иск, при който
правният интерес представлява абсолютна процесуална предпоставка за упражняване на
правото на защита, а от друга фактът, че законът не ограничава предявяването и с
преклузивен по характера си срок. Изтичането на дълъг период от време би било относимо
във връзка с погасяване на самото притезание, каквото в случая не се твърди от ответника,
но не и на правото на искова защита на същото.
По същество:
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД този, който е получил нещо без
основание, е длъжен да го върне.
Касае се за хипотеза на предаване, съответно получаване на нещо при начална липса
на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е налице както в случаите, когато е получено нещо въз
основа на нищожен акт, така и при предаване и без наличието на някакво правоотношение
между даващия и получаващия, в който смисъл са и задължителните за съда разяснения,
дадени в мотивите на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. дело № 1/79 г. на Пленум
на ВС – по някои въпроси за неоснователното обогатяване.
Липсата на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД означава
първоначална, неосъществена или настъпила впоследствие, но с обратна сила, липса на
валидно правоотношение между лицето, дало имуществена облага и получателя на същата.
Началната липса на основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго, е налице във всички случаи, когато отсъства годен юридически факт
за получаването на определена имуществена облага.
Посочената законова хипотеза, регламентираща един от съставите на неоснователно
обогатяване, е налице когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, а също така и в случаите, при които ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът установи, че това основание е
нищожно, като и в двете хипотези даденото е без правно основание.
С оглед изложеното, възникването в полза на ищеца на процесното вземане е
обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване, осъществяването
5
на твърдяното имуществено разместване чрез реалното заплащане, съответно получаване от
ответното дружество на претендираните суми, при установяване на което в тежест на
ответната страна е да докаже наличието на основание за получаване и последващо
задържане на сумите, в частност като установи, че процесният договор/договорни клаузи са
валидни и отговарящи на законовите изисквания, че е предоставил услугите, за които са
начислени съответните такси, че клаузите са индивидуално договорени.
С оглед съвпадащите твърдения на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
ГПК с проекта за доклад по делото, обективиран в определението от 17.03.2023 г. и обявен
за окончателен такъв, предвид липсата на проведено оспорване, като безспорно и
ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че между същите е сключен
договор за кредит „Б.к.“ от 26.02.2019 г. с твърдяното съдържание, както и, че ответникът е
правоприемник на дружеството – кредитор.
Тези факти се установяват и от представените и приети като писмени доказателства
по делото заверени преписи от договор за кредит „Б.к.“ от 26.02.2019 г., приложение № 1
към договора – Рамков договор от 26.02.2019 г. за предоставяне на комбинирана платежна
карта Б.к./[фирма]/iCard с приложимите към същия Общи условия и Тарифа за дължимите
такси за комбинирана платежна карта, данните от които сочат за сключването на договора за
кредит на 26.02.2019 г. между [фирма] (с правоприемник [фирма]), в качеството му на
кредитор и ищеца Р. Р. М., в качеството му на кредитополучател, за предоставяне на
револвиращ кредит в размер от 500 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който ще
се усвоява чрез международна платежна карта – „Б.к.“ срещу насрещното задължение на
кредитополучателя да го ползва и върне съгласно условията на договора. Установява се, че
към момента на сключване на договора [фирма], в качеството си на представител на [фирма]
– картоиздател, предоставя на М. платежна кобрандирана кредитна карта № 574450, заедно с
ПИН-код за ползването й, в отделен запечатан плик. Предвидено е също сключването, като
приложение № 1 към договора за кредит, между кредитополучателя и кредитора, като агент
на картоиздателя, на рамков договор за предоставяне на платежната карта, съдържащ Общи
условия и Тарифа за дължимите такси. Предвидено е, че след изтичане на валидността на
картата, кредиторът предоставя подновена такава на кредитополучателя. Съгласно клаузата
на чл. 3 от договора последният има правото да усвоява суми от главницата по кредита по
всяко време и до достигане на максималния размер на кредитния лимит (за който страните
не спорят, че впоследствие е увеличен до сумата от 1 00 лева). Сред основните задължения
на ищеца М. е да заплаща текущото си задължение, представляващо сбор от усвоената и
непогасена главница между 01-19 число на текущия месец, усвоена и непогасена главница
между 20-то и последно число на предходния месец, начислена и непогасена договорна
лихва върху тези суми, неустойка за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране – в
случай, че такива са начислени през текущия месец, в срок до 2-число на месеца, за който са
дължими. Съгласно клаузата на чл. 4 от договора същият се сключва за неопределен срок,
при уговорени фиксиран годишен лихвен процент от 43,20 %, дневен лихвен процент от 0,12
% върху усвоената и непогасена главница и годишен процент на разходите от 45,9 %.
6
Съгласно клаузата на чл. 4, т. 4 от договора ГПР е изчислен, при вземане предвид на
следните допускания: кредитополучателят ще изпълнява задълженията си в съответствие с
условията и сроковете по договора; пълният размер на кредита е усвоен незабавно; лихвата
и другите разходи по кредита се начисляват в съответствие с усвояванията и погасяванията
на главницата, съгласно договорните клаузи. В чл. 5 и чл. 6 от договора са уредени правата
на кредитополучателя във връзка с усвояване на кредита, имащ характера на револвиращ
такъв с максимален размер, равен на максималния кредитен лимит по картата. Изяснява се,
че М. има правото да тегли суми в брой и/или да извършва платежни нареждания с картата,
като усвои изцяло максималния размер на кредита веднага след активиране на картата, респ.
чрез отделни транзакции, при което последният се увеличава с размера на всяка погасена
главница. Съгласно клаузата на чл. 8, ал. 2 от договора кредитополучателят се задължава да
върне на кредитора усвоения кредит, заедно с начислената договорна лихва (0,12 % на ден
върху усвоения размер – чл. 4, ал. 1, т. 2), законната лихва за забава, неустойка за
неизпълнение на договорни задължения и разходи за събиране – в случай, че такива са
начислени. Съгласно клаузата на чл. 14 от договора размерът на кредитния лимит може да
бъде увеличен чрез анекс с използване на средство за комуникация от разстояние, в т. ч. чрез
използване на посочения от кредитополучателя мобилен телефон.
В клаузата на чл. 15, ал. 1 от Раздел V „Обезпечение“ от договора е предвидено, че
при незаплащане от страна на кредитополучателя на текущото си задължение на падежа, в
срок от 3 дни от настъпването му последният се задължава да предостави на кредитора
допълнително обезпечение под формата на поръчителство от физическо лице, което да
отговаря едновременно на следните условия: да е лице над 21 години с минимален
осигурителен доход от 1 500 лева; да работи по трудово правоотношение по силата на
безсрочен трудов договор от около минимум 6 месеца; да няма кредитна история в
Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на
просрочие от 0 до 30 дни“; да представи служебна бележка от настоящия работодател; да не
е поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с [фирма].
Съгласно ал. 4 задължението за предоставяне на допълнително обезпечение възниква при
всеки отделен случай на забава за плащане на текущото задължение на падежа. Съгласно чл.
12, ал. 1 от договора при непогасяване на уговорения падеж на текущото си задължение,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора обезпечението по чл. 15, ал. 1,
както и да заплати сума в размер от 15 % от максималния кредитен лимит, която да послужи
за частично погасяване на задълженията му в срок от 3 дни от падежа.
В клаузата на чл. 20 от договора е предвидено, че при неизпълнение от страна на
кредитополучателя на задължението по чл. 15, ал. 1 от договора – за предоставяне на
поръчителство, последният дължи на кредитора неустойка в размер на 10 % от усвоената и
непогасена главница, която е включена в текущото задължение за месеца. Неустойката се
начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението на шесто число на месеца, в
който кредитополучателят не е погасил текущото си задължение по договора в срок до 2-
число на месеца, като не е предоставил и допълнителното обезпечение в установения срок,
7
без междувременно да е погасил текущото си задължение. Съгласно клузата на чл. 21, ал. 3
от договора при допусната забава за плащане на парично задължение по договора
кредитополучателят дължи законна лихва за всеки ден забава, равняваща се на ОЛП плюс 10
%.
Изяснява се, че съгласно чл. 21, ал. 4 от процесния договор за кредит „Б.к.“ при
забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1
кредитополучателят дължи на кредитора стойността на разходите за действия по събиране
на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на съответното парично
задължение. Предвидено е, че задължението за заплащането им не възниква в хипотеза, при
която кредитополучателят не предостави допълнителното обезпечение, но заплати сума,
равняваща се на 15 % от кредитния лимит, в който случай продължава да дължи неустойката
по чл. 20 от договора.
В клаузата на чл. 21, ал. 5 е установено задължение за кредитополучателя за
заплащане на еднократна такса в размер на сумата от 120 лева след настъпване на
предсрочната изискуемост на кредита и включваща разходите на кредитора за дейността на
лице/служител, осъществяващо и администриращо дейността по извънсъдебно събиране на
задължението на кредитополучателя.
По делото не се спори, че в изпълнение на задълженията си по договора като
кредитор [фирма] е предоставило на Р. М., като кредитополучател, платежния инстР.т –
кредитна карта, както и, че е осигурил възможността за реално усвояване на уговорения
между страните максимален кредитен лимит от 1 000 лева (след изменение на договора със
сочените от ответника анекси от 17.10.2019 г., от 12.03.2020 г. и от 25.06.2020 г., чието
сключване и съдържание е безспорно между страните). Тези факти следват и от данните за
извършени от ищеца плащания по договора за кредит, установени в заключението на
вещото лице по приетата съдебносчетоводна експертиза, свидетелстващи за усвояване от
кредитополучателя на заемната сума с начална дата на това 02.03.2019 г.
В експертизата, при проследяване на извършените плащания от ищеца – по дати и
като конкретни суми, експертът достига до извод, че заплатените такива, отнесени за
погасяване на процесните вземания възлизат на сума в общ размер от 3 518,82 лева, от
които: 1 038,19 лева за договорна лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора, 480 лева за разходи
за събиране на вземанията по чл. 21, ал. 4 и 2 00,63 лева за неустойка за неизпълнение по чл.
20 от договора. Плащанията са осъществени в периода от 28.03.2019 г. до 24.11.2022 г.,
когато е регистрирано и последното такова, като договорът е прекратен на 12.01.2023 г. В
заключението се посочва също, че съгласно отразеното в договора и предоставен на
експерта СЕФ, годишният процент на разходите (ГПР) по кредитната сделка е в размер от
45,9 %, като при изчисления експертизата констатира, че същият включва като компонент
единствено договорната лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора и то под формата на
начисление на дневната лихва в размер от 0,12%. След извършване на необходимите
пресмятания, съобразявайки използваната от ответното дружество методология, приложима
за плащания през неравномерни периоди, вземайки предвид периода на действие на
8
договора – над три години; изменението в размера на максималния кредитен лимит, както и
наличието на начисления с неравномерен характер и с нееднакви стойности, вещото лице
достига до извод, че при включване като компоненти в ГПР на всички начислени вземания –
лихва, такси и неустойка, то размерът му се равнява на 193 % на годишна база. Съдът
кредитира заключението, преценявайки го по реда на чл. 202 ГПК, като компетентно и
обосновано изготвено – от съответен специалист в областта, въз основа на материалите по
делото и допълнително представена от ответника счетоводна информация, отговарящо
изчерпателно на поставените задачи.
Вземайки предвид данните от експертизата, съдът достига до извод, че заплатената от
ищеца Р. М. в полза на ответния кредитор сума по договора за кредит „Б.к.“ от 26.02.2019 г.,
отнесена за погасяване на оспорените в процеса вземания, възлиза на сума в общ размер от
3 518,82 лева, с оглед на което от страна на последния е доказано осъществяването на
твърдяното имуществено разместване, чрез реалното заплащане на сумата.
Основният спорен въпрос по делото е относно наличието на основание за
получаването й, респ. последващото й задържане от [фирма], предвид проведеното от ищеца
оспорване на действителността на договора за кредит, респ. на клаузите от същия,
предвиждащи заплащането на възнаградителна лихва, неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение и на такси за разходи по
извънсъдебно събиране на задълженията.
Както вече беше изяснено, процесният договор за паричен кредит е сключен като
потребителски такъв. Доколкото страна, в качеството си на кредитополучател по процесната
двустранна сделка, е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в
рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид нейния предмет, съдът
намира, че в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на
дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК (Обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010 г. в сила от
12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в Закона за защита на потребителите (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в
сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа лихвения процент по кредита и условията за
прилагането му.
В настоящия случай сключеният между страните договор е в писмен вид, ясно и
четлИ. написан, на разбираем език, като не е доказано да е изготвен със шрифт, по-малък от
изискуемия от закона.
Изясни се, че в клаузата на чл. 3 от последния са посочени срокът на действието му,
фиксираният годишен лихвен процент и дневният лихвен процент, съответно основата,
9
върху която се начисляват, общата дължима сума от кредитополучателя, определена към
момента на сключване на договора – усвоена и непогасена главница; договорна лихва върху
усвоена и непогасена главница; такси за ползване на кредитната карта.
По своята правна същност възнаградителната лихва е своеобразна цена, която
заемополучателят дължи на заемодателя, като насрещна престация за ползването на
предоставените от нея парични средства, съответно възнаграждението, което заемодателят
има право да получи срещу предоставената парична престация.
С оглед правната природа на възнаградителната лихва и нейното предназначение,
уговарянето в договора за заем на лихва в отнапред известен за заемополучателя размер не
нарушава изискването за добросъвестност, тъй като уговорката за лихва е израз на
възмездния характер на договора за банков кредит.
Основен принцип в областта на договорните отношения е свободата на договарянето.
По действащото право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна) е
ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не протИ.речи на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, които съществуват в обществото и на които
законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на
протИ.речие на договора със закона.
В настоящия случай, съдът намира за неоснователно възражението на ищеца за
нищожност на клаузата от договора, предвиждаща дължимия от него, в качеството му на
кредитополучател, годишен лихвен процент поради протИ.речие на размера му с добрите
нрави.
За да достигне до този извод, съдът съобрази, както уговореният размер на ГЛП по
договора, възлизащ на 43,2 %, така и на приложимия дневен лихвен процент от 0,12 %,
установената основа, върху която същите са дължими – конкретния размер на усвоената и
непогасена от кредитополучателя главница, отчитайки размера на предоставения кредит,
данните за многократно усвояване от ищеца на кредитния лимит в съответния му размер,
уговореният срок на действие на договора – за неопределено време, липсата на данни за
обезпечаване вземането на кредитора, размера на възнаградителната лихва и
обстоятелството, че размерът на годишната лихва, която в случая е единствен годишен
разход, не надвишава максимално допустимия годишен процент разходи по чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Ето защо, съобразявайки и данните от заключението на съдебносчетоводната
експертиза за начислена и заплащана от ищеца възнаградителна лихва в нейния дневен
размер от 0,12 %, съдът приема, че в случая не е налице нееквивалентност на насрещните
престации, не е нарушен принципът на справедлИ.ст и добросъвестност в гражданските
правоотношения и заплатената от ищеца сума за погасяване на договорната
(възнаградителна) лихва в общ размер от 1 038,19 лева не е дадена на отпаднало основание
за това и конкретно въз основа на недействителна договорна клауза.
10
Съдът намира за неоснователни и изложените от ищеца твърдения, насочени към
оспорване наличието на валидно възникнала договорна обвързаност между страните поради
неправилно определяне и посочване на приложимия ГПР по договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, а именно от 50 %.
При анализ на съдържанието на процесния договор следва, че в клаузите на чл. 4, ал.
1, т. 2 и т. 4 се съдържа информация за начина на формиране на ГПР и неговия размер, за
компонентите, включени в него – в конкретния случай единствено възнаградителната лихва,
в който смисъл са и изводите на вещото лице по ССчЕ, както и за условията, при които
същият е приложим. Същевременно конкретният му размер от 45,9 % е в рамките на
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ето защо, съдът намира, че клаузата от договора,
въвеждаща ГПР, отговаря на законовите изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК,
поради което не е нищожна.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати. Съобразявайки последната, както и вземайки предвид характера на
уговорената в чл. 20 от процесния договор неустойка, дължима при неизпълнение на
задължението на кредитополучателя при допусната забава в изпълнението на текущото
договорно задължение, да предостави обезпечение, както и на таксата по чл. 21, ал. 4,
дължима при допусната забава в изпълнението на основното договорна задължение на
кредитополучателя, съдът намира, че невключването на тези вземания като компоненти при
формиране на ГПР по договора не е в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и не
обуславя недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Следва да
се има предвид, че в случая се касае за разходи, които потребителят заплаща при
11
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит и които изрично са
изведени от законодателя извън компонентите, изграждащи ГПР по договора – арг. чл. 19,
ал. 3, т. 1 ЗПК, предвид това, че към момента на сключването му не е сигурно дали същите
ще бъдат дължими от кредитополучателя, респ. какъв ще бъде техният размер.
С оглед изложеното дотук, съдът намира, че между ищеца Р. М., в качеството му на
кредитополучател и [фирма], чийто правоприемник е ответното дружество, в качеството му
на кредитор, е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от
действителен договор за кредит „Б.к.“ от 26.02.2019 г., по силата на което за ищеца е
възникнало задължение да върне заемната сума, заедно с възнаградителната лихва, както и,
че вече платеното на това основание за тези вземания не се явява лишено от правно
основание за това.
Следователно, исковата претенция в частта относно сумата от 1 035,41 лева,
представляваща заплатена от ищеца сума в полза на кредитора по клауза за договорна
(възнаградителна) лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора за кредит се явява неоснователна и
обуславя отхвърлянето й в тази част.
По отношение на останалата част от платената от М. сума по договора, касаеща
вземането за неустойка и за такса за разходи, съдът намира следното:
Изясни се, че с клаузата на чл. 20 от процесния договор за кредит „Б.к.“ се въвежда
задължение на кредитополучателя за заплащане на парична сума – неустойка в размер от 10
% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за месеца,
в случай на неизпълнение на договорното задължение по чл. 15, ал. 1 за предоставяне на
обезпечение под формата на физическо лице – поръчител, което да отговаря на конкретно
изброени условия и в срок, което от своя страна възниква при допусната забава от
кредитополучателя при изпълнение на основното си текущо задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо
те да се доказват. Правната норма определя неустойката като форма на договорна
отговорност за причинените вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер
е предварително уговорен от страните, като наред с това очертава и специфичните функции
на неустоечното вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от
неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване
изпълнението на задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на
неустойката е по – голям от причинените вреди.
В разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК е предвидено, че в случай на допусната забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума.
Съдът, анализирайки клаузата на чл. 20 от договора във връзка с клаузите на чл. 15,
ал. 1 и чл. 12, ал. 1 достига до извод, че в случая възникването в полза на [фирма] на
неустоечното вземане е обусловено от и пряко свързано с допуснато от кредитополучателя
М. неизпълнение в срок – забавено такова на текущото му задължение, включващо размера
12
на всички дължими плащани в рамките на съответната вноска и дължимо в срок до 2-ро
число на текущия месец – арг. чл. 3, ал. 2 от договора. Действително, предвидената в чл. 20
непосредствена предпоставка за възникване на неустойката е непредоставяне на
допълнителното обезпечение по чл. 15, ал. 1 – под формата на поръчителство от физическо
лице, но основната такава, представляваща елемент от състава за възникване на
отговорността на кредитополучателя, е именно допуснатата от същия забава, тъй като
задължението за предоставяне на обезпечение възниква именно при просрочие на текущото
парично задължение. В подкрепа на този извод е и предвиденият начин за изчисляване на
размера на неустойката – като 10 % именно от усвоената и непогасена главница, включена в
текущото задължение за настоящия месец, начисляването й след изтичане на 3-дневен срок
именно от падежа на основното задължение, както и дължимостта й при непредставяне на
обезпечението, но само в случай, че към този момент текущото задължение не е погасено.
Същевременно, съгласно клаузата на чл. 15, ал. 4 от процесния договор задължението за
осигуряване в полза на кредитора на допълнителното обезпечение възниква при всеки
отделен случай на забава именно на плащането на текущото задължение на падежа.
Изложеното дава основание на съда да приеме, че с така уговорената неустойка се
цели да се обезщети неизпълнението в темпорално отношение на основното договорно
задължение на кредитополучателя – за погасяване на падежа на текущо дължимите суми по
чл. 3, ал. 3 от договора, опосредено от неизпълнение на задължение за предоставяне на
поръчителство. Ето защо, уговорена по този начин, клаузата на чл. 20 от договора
протИ.речи на императивните правила на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, предвиждащи, че при
допусната забава от потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава размера на законната лихва. В
случая уговореният размер на неустойката – 10 % от усвоената и непогасена главница
надхвърля законоустановения, а от друга страна е предвиден наред със задължението за
заплащане на законната лихва за забава съгласно клаузата на чл. 21, ал. 3 от договора.
За пълнота и правна прецизност на изложеното обаче съдът намира за необходимо да
отбележи, че процесната неустоечна клауза протИ.речи на изискванията на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
както и на принципа на добрите нрави.
В рамките на един от основните принципи в гражданското право – свободата на
договаряне, намерил нормативното си отражение в чл. 9 ЗЗД страните по една двустранна
правна сделка могат да уговорят неустойка за вредите от неизпълнение на договорно
задължение. Необходимо е обаче това неустоечно вземане да има някоя от специфичните за
неустойката функции. В противен случай клаузата за неустойка би била нищожна поради
накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, преценявайки клаузата към
момента на сключване на договора и включването в неговото съдържание – арг. т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г.на ОСТК на ВКС.
В конкретната хипотеза, при съобразяване с условията, при които е дължима
неустойката – за всеки случай на допуснато неизпълнение на текущото договорно
задължение, обуславящо от своя страна пораждане на задължението за предоставяне на
13
поръчителство – в случая отново при всяка допусната забава, условията, предвидени в
клаузата на чл. 15 от договора и то кумулативно, на които следва да отговаря физическото
лице – поръчител, краткият срок за осигуряване на допълнителното обезпечение – 3 дни
след настъпване на падежа едновременно със задължението по чл. 12, ал 1 от договора за
заплащане на 15 % от максималния кредитен лимит, уговарянето на задължението за
обезпечението като възникващо не изначално за кредитополучателя, а при последващо
допуснато неизпълнение, несъобразяване на изискванията към поръчителя с размера на
предоставения кредит, както и конкретния размер на неустойката, съдът намира, че
процесната клауза от договора протИ.речи на добрите нрави – арг. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и е
неравноправна такава – арг. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП, доколкото задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение, дължимо при всеки отделен случай на неизпълнение. Същевременно в
разпоредбата на чл. 16 ЗПК законодателят е предвидил оценка от кредитора на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит. Касае се за
оценка на платежоспособността на бъдещия заемател преди страните да се обвържат от
договорно правоотношение. Следователно, за евентуалното настъпване на вредите, чието
обезпечение се цели с включването на неустоечната клауза като част от съдържанието на
договора за заем, принципно допринася и бездействието на заемодателя да оцени
кредитоспособността на заемателя преди отпускане на заема съгласно изискването на чл. 16
ЗПК, с което недопустимо същият се стреми да придобие права в резултат от собственото си
бездействие и по този начин да прехвърли отговорността за това в тежест на потребителя.
Предвид всичко изложено дотук, съдът достига до извод, че процесната клауза на чл.
20 от договора за кредит се явява недействителна – като уговорена в протИ.речие със закона
и конкретно с разпоредбата на чл. 33 ЗПК и на 143, т. 5 ЗЗП, както и като протИ.речаща на
добрите нрави, поради което и платеното от ищеца на основание тази клауза се явява
дадено, респ. получено от кредитора без основание за това и подлежи на връщане от
последния. От експертизата се установи, че общата сума, заплатена от Р. М. и отнесена за
погасяване на неустойка по чл. 20 от договора възлиза на 2 000,63 лева, който размер е по-
висок от заявения от ищеца с исковата молба от 1 721,47 лева, поради което в тази част, по
отношение на тази сума, исковата претенция се явява основателна.
Изясни се, че съгласно клаузата на чл. 21, ал. 4 от договора за кредит, при неплащане
в срок на текущото си задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 кредитополучателят дължи
на кредитора разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за
всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1.
Следователно, възникването в полза на ответното дружество – кредитор по договора
на това вземане, респ. на задължението на ищеца – кредитополучател за заплащането му е
обусловено от допусната от последния забава, независимо от това дали са налице конкретно
направени и доказани разходи във връзка със събиране на вземането, поради което следва да
се приеме, че така уговорената клауза по същество представлява обезщетение за кредитора
при забавено плащане и начисляването му протИ.речи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, а
14
съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира за недопустимо
под формата на такси да се начислява обезщетение за забавено плащане над размера на
законната лихва, което се явява и в протИ.речие с разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Същевременно, съдът съобрази, че съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, като съгласно ал. 4 видът, размерът и действието, за
което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. С предвиждане и начисляване на процесната такса по
същество се допуска нарушение на тази забрана, което прави клаузите недействителни.
Предвид изложеното, заплатените от ищеца суми, отнесени за погасяване на това
вземане, се явяват недължимо платени – при изначална липса на основание за това и
подлежат на връщане от ответното дружество. Експертно се установи, че общият размер на
платените такси за разходи по извънсъдебно събиране на задължения по договора възлиза
на 480 лева, поради което в тази част исковата претенция се явява доказана по основание и
размер.
С оглед всичко изложено дотук, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се
явява основателен за сумата от 2 201,47 лева, представляваща общата стойност на
неоснователно извършените от ищеца плащания по договор за кредит „Б.к.“ от 26.02.2019 г.,
сключен с [фирма], от която: сумата от 1 721,47 лева – по клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на обезпечение по чл. 20 от договора
и сумата от 480 лева – по клауза за разходи за действия по събиране на задълженията по чл.
21, ал. 4 от договора и в тази част следва да бъде уважен. За разликата над тази сума до
пълния предявен размер от 3 236,88 лева или за сумата от 1035,41 лева, заплатена от ищеца
по клауза за договорна (възнаградителна) лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора, искът се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Като законна последица от присъждане на главницата, върху същата се следва и
поисканата от ищеца законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 04.01.2023 г. до окончателното й изплащане.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – частична основателност на предявения иск, право на
разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част, имат и двете страни. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца, съразмерно с уважената част от исковете,
следва да бъде присъдена сумата от 791,98 лева, представляваща сторени по делото разноски
за държавна такса, депозит за съдебносчетоводната експертиза и адвокатско
възнаграждение. Реалното уговаряне и заплащане на последното съдът намира за доказано
по делото, с оглед отразеното в клаузите на представения договор за правна защита и
съдействие от 03.01.2023 г. (л. 5 от делото) заплащане на сумата в брой, в която част същият
15
има характера на разписка, удостоверяваща реалното му получаване – арг. т. 1 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Същевременно съдът намира, че уговореният размер от 730 лева не е прекомерен по см. на
чл. 78, ал. 5 ГПК, съобразявайки минималния такъв, следващ от разпоредбата на чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (в приложимата редакция) и възлизащ на сумата от 623,69 лева, предвид
конкретната фактическа и правна сложност на делото, обоснована от въведените от ищеца
доводи за недействителност на различни договорни клаузи, респ. на целия договор,
ангажираните доказателства, както и осъществените действия от пълномощника му,
изразяващи се, както в подаване на искова и уточнителна молба, така и в представителство в
откритото съдебно заседание. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно с отхвърлената
част от иска, в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата от 31,98 лева – сторени
разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение, чийто общ размер съдът определи в
минимален такъв, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), вр. чл. 37 от
Закон за правната помощ и съответно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, при съобразяване с вида и обема на извършената дейност от процесуалния
представител на ответника (подаване на писмен отговор, без представителство в съдебно
заседание), обичайната продължителност на делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес] да
заплати на Р. Р. М., с ЕГН: ********** и адрес: [адрес] по иска с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 2 201,47 лева, представляваща общата стойност на
неоснователно извършени - въз основа на нищожни договорни клаузи от Р. М. плащания по
договор за кредит „Б.к.“ от 26.02.2019 г., сключен с [фирма], от която: сумата от 1 721,47
лева – по клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на
обезпечение по чл. 20 от договора и сумата от 480 лева – по клауза за разходи за действия по
събиране на задълженията по чл. 21, ал. 4 от договора, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.01.2023 г. до
окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от
2 201,47 лева до пълния предявен размер от 3 236,88 лева или за сумата от 1 035,41 лева,
заплатена от Р. М. по клауза за договорна (възнаградителна) лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2 от
договора за кредит.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес] да
заплати на Р. Р. М., с ЕГН: ********** и адрес: [адрес], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 791,98 лева, представляваща сторени разноски по делото.
ОСЪЖДА Р. Р. М., с ЕГН: ********** и адрес: [адрес] да заплати на [фирма], ЕИК:
[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
16
от 31,98 лева, представляваща сторени разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
17