Решение по дело №2384/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК вр. чл. 10, ал. 6 ЗСПД.

Образувано е по жалба от И. О., [ЛНЧ], украински гражданин, притежаващ регистрационна карта от ДАБ при МС със срок на валидност до 04.03.2025г., срещу Заповед с номер ЗСПД/Д-РВ/29139 от 14.10.2024г., издадена от Началник на отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Пловдив, с която на жалбоподателя е отказано отпускане на еднократна помощ за детето О. Л. по реда на чл. 10а, ал. 1 ЗСПД.

В жалбата се излага следното: Атакуваният административен акт е незаконосъобразен, постановен е в нарушение на материалния и процесуалния закон. За да обоснове своето решение Началник на отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Пловдив е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД право на семейни помощи имат семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната. Жалбоподателят сочи, че тази разпоредба противоречи на други нормативни актове. Социалното подпомагане е уредено в чл. 39 ЗУБ, поради което разпоредбата в ЗСПД противоречи на ЗУБ и на чл. 2, ал. 6 ЗСП. Съгласно чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето държавите – страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация. Измежду признатите от Конвенцията права на детето е и правото на жизнен стандарт, закрепено в чл. 27. Т.е. ЗСПД противоречи и на тези разпоредби от Конвенцията, а последната има пряко приложение.

Ответната страна е взела становище, в което твърди, че жалбата е неоснователна. Жалбоподателката декларирала, че била омъжена и че семейството й са граждани на Република Украйна. С украинско гражданство е и детето О..

Съдът, като съобрази становищата на страните и преценявайки събраните по делото доказателства, намира от фактическа страна следното:

На л. 7 от делото е приложена обжалваната Заповед от 14.10.2024г., издадена от Началник на отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Пловдив, видно от която административният орган е отказал на И. О. отпускане на еднократна помощ за детето О. Л. на осн. чл. 10а, ал. 1 ЗСПД, като в мотивите си е посочил, че право на семейни помощи за деца имат семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Република България и Украйна нямат действащ двустранен международен договор за социална сигурност.

На И. О. й е била издадена Регистрационна карта от ДАБ при МС с валидност до 04.03.2025г.

Видно от самата заповед, същата е била връчена на заинтересованото лице на 17.10.2024г.

На л. 18 от делото е приложено заявлението от И. О. за отпускане на социално плащане по чл. 10а ЗСПД. Посочено е, че детето О. е с украинско гражданство.

Видно от служебна бележка с номер 174 от 20.09.2024г., издадена от СУ „П. Я.“ – Пловдив, О. Л. е бил записан в дневна форма на обучение в 3Б клас през учебната 2024/2025г.

Установява се от Заповед с номер ЧР-7 199 от 15.04.2024г., че при отсъствие на Н. Р. Т., заемаща длъжността „директор“ на ДСП – Пловдив, нейните функции се изпълняват от Д. А..

Видно от Заповед с номер 1604-РД01-0462 от 16.04.2024г. Директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив е възложил на длъжностното лице Д. Й. – началник-отдел „Социална закрила“ към Дирекцията да подписва и издава заповедите, касаещи отпускане, отказ, спиране, изменение, възобновяване и прекратяване на семейните помощи по ЗСПД.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срок, доколкото заповедта, която се обжалва, е била връчена на страната на 17.10.2024г., а жалбата е подадена пред съда на 24.10.2024г. Подадена е срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол от активно легитимирано лице – адресат на акта и засегнат неблагоприятно от него. Следователно жалбата е редовна.

По същество същата е основателна поради следното:

В чл. 146 АПК са посочени изчерпателно основанията за оспорване на административните актове. Това са липсата на компетентност, неспазване на установената форма, съществено нарушение на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона.

Оспорената Заповед с номер ЗСПД/Д-РВ/29139 от 14.10.2024г. е била издадена от Д. В. Й., упълномощено лице от Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив. В самия акт е посочено, че Й. е била упълномощена по силата на Заповед 1604 – РД01- 0462 от 16.04.2024г. Следователно актът е издаден от компетентен орган.

В постановения атакуван административен акт административният орган е спазил напълно разпоредбата на чл. 59 АПК. Актът е съставен в писмена форма, носи наименованието на органа, който го издава, посочен е коректно адресатът на акта, посочени са фактическите и правните основания за издаване на акта, посочено е пред кой орган и в какъв срок може да бъде обжалван, както е посочена и дата и подпис на лицето, издало акта.

Липсва и нарушение на административнопроизводствените правила.

На следващо място е необходимо съдът да провери дали е налице противоречие с материалноправните разпоредби. Нарушен е материалният закон.

С нормата на чл. 3 ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Според чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Освен това Конституцията е прогласила и правото на гражданите на социално подпомагане (чл. 51, ал. 1). Съответно, съгласно чл. 26, ал. 2 КРБ чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. От своя страна Законът за убежището и бежанците (ЗУБ) определя условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и техните права и задължения, като в чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане.

Настоящият случай не попада в нито една от изброените в чл. 3 от ЗСПД хипотези. Това обаче, с оглед цитираната по-горе нормативна уредба, не означава, че детето на жалбоподателя няма право на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от закона. Ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и по силата на чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето. В него е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в т. 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Б. К. обхваща правото на образование като социално право.

Обжалваният акт е в противоречие и с норми на правото на Европейския съюз. Касае се за Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, която предвижда в чл. 13, § 2, че държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно ЗУБ (според §1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием) и административният орган, издал процесната заповед, е бил длъжен да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт, което очевидно не е сторил.

При това положение, постановяването на отказ за изплащане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, с аргумент за липса на сключена спогодба за социална сигурност и социално подпомагане между Република България и Република Украйна, е в явно несъответствие с горепосочените норми и в противоречие с целта на закона.

С оглед изложеното жалбата се явява основателна, като Заповедта следва да бъде отменена, а преписката върната на административния орган за ново произнасяне, съобразно мотивите на съда.

В полза на процесуалния представител на жалбоподателя следва да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, т. 2 ЗАдв. в размер на 400,00 лв., съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба номер 1 за минималния размер на адвокатските възнаграждения.

 

Воден от горното, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Заповед с номер ЗСПД/Д – РВ/29139 от 14.10.2024г., издадена от Началник – отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив.

 

ВРЪЩА преписката на Началник – отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив за ново произнасяне по Заявление-декларация по реда на чл. 10а от Закона за семейни помощи за деца с вх. № ЗСПД/Д-РВ/29139 от 09.10.2024 година, подадено от И. О., [ЛНЧ], при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

 

ОСЪЖДА Агенция „Социално подпомагане“ – София да заплати в полза на адв. Т. Ч. адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, т. 2 ЗАдв. в размер на 400,00 лв. (четиристотин лева).

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, с оглед разпоредбата на чл. 10, ал. 6 ЗСПД.

 

Препис от решенето да се изпрати на страните по делото.