Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С Решение № 79/13.03.2013г., постановено по гр.д. № 1611/2012г., Горнооряховският районен съд е приел за установено по отношение на „Б. и С. З. П.” О., че дължи на ‘А.” А. сумата то 1023, 50 лв., наемно плащане за стопанската 2009/2010г. по договор за наем на З. земи от 05.11.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда 08.06.2012г. до изплащане на вземането, и сумата от 500 лв., неустойка, съгласно чл. 20 от договор за наем на З. земи от 05.11.2009г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноските по делото, а претенцията на последният за установяване съществуването на правото му за разноски в заповедното производство е оставена без разглеждане като процесуално недопустима. Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от „Б. и С. З. П.” О., подадена чрез пълномощника му адв. Д. Д. от ВТАК, в която е излагат оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, поради нарушение на материалния закон. Възразява се срещу извода на съда, че наемателят – ответник е неизправна страна по договора за наем. Сочи се, че такъв е наемодателят, който не е изпълнил основното си задължение по чл. 3 от процесния договор - да предаде вещта, в състояние което отговаря на ползването, доколкото шест от деветте ниви не са годни за обработка. Твърди, че не е било налице реално предаване на земеделските земи при сключването на договора, като се прави признание, че на по – късен етап е установил тяхното действително състояние. Смята, че претендираната наемана цена следва да бъде намалена и претенцията трябва да бъде уважена само до размера на 361, 07 лв. за трите годни З. земи с обща площ от 15, 699 дка. В тази връзка се иска от ВТОС да отмени обжалваното решение като неправилно за разликата над посочената сума до пълния претендиран размер, като и да отхвърли иска за неустойка като неоснователен, доколкото наемодателят е неизправната по договора страна. Претендира разноски за двете инстанции. Въззиваемата страна „А.” А., в срока по чл. 263 ал.1 изр. 1 ГПК, е депозирала отговор, с който оспорва подадената въззивна жалба. Излагат се аргументи защо извода на районният съд, че ответникът е неизправна страна е правилен, както и защо в случая наемодателят не следва да отговаря за недостатъците на вещта по аргумент от разпоредбата на чл. 230 ал. 3 пр. 2 ЗЗД. Не претендира разноски за настоящата инстанция. За да се произнесе, въззивният съд съобрази: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимна страна, която има правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд служебно провери валидността и допустимостта на решението в обжалваната му част и приема, че решението е валидно и допустимо. Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с исковата претенция на „А.” А. против „Б. и С. З. П.” О., с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК вр. чл. 232 ал. 2 ЗЗД, с която се иска да бъде прието за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от 1023, 50 лв., представляваща наемно плащане за стопанската 2009/2010г. по договор за наем на З. земи от 05.11.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, както и сумата от 500 лв., представляваща неустойка, съгласно чл. 20 от същия договор за наем на З. земи. Изложени са твърдения, че по силата на процесния договор за наем ищецът е предоставил за ползване на ответника девет З. имота, подробно описани в исковата молба, с обща площ от 44, 500 дка, в землището на с. Г.Г. Т. за срок от една стопанска година – 2009/2010г. при наемна цена на декар 23 лв. или общо 1023, 50 лв. Сочи се, че съгласно договора наемната цена е следвало да бъде заплатена да два пъти – 30 % от нея до 31.03.2010г. и 70 % до 01.10.2010г. Плащане до настоящият момент не извършено, въпреки отправената покана до длъжника получена на 06.04.2011г. Сочи се, че неплащането на наемната цена, представлява неизпълнение на договора и съгласно чл. 20 от него ответникът дължи неустойка в размер на 500 лв. Сочи се, че е подадено заявление по чл. 410 ГПК, като в образуваното по него ч.гр.д. № 1165/2012г. на ГОРС била издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът възразил в срок, с оглед на което обосновава интереса си от предявяване на процесния установителен иск. В отговора на исковата молба, подаден в срока по чл. 131 ал. 1 ГПК, ответникът излага твърдения за неоснователност на предявения иск. Сочи, че наемодателят не е предал наетата земя, в състояние което отговаря на ползването й по договор. Шест от имотите били пустеещи и негодни за ползване по предназначение, което не би могло да се установи от предоставените скици на имотите, при сключването на договора. Признава ищцовата претенция до размера на 253 лв., като твърди, че не е получавал покана за изпълнение. Смята, че не дължи неустойка, тъй като наемодателят е неизправната страна по договора за наем. При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, районÝият съд правилно е установил фактическата обстановка по делото. Страните не спорят, че на 05.11.2009г. са сключили договор за наем на земеделска земя по силата на който ищецът е отдал под наем на ответника девет З. имота, подробно описани в чл. 1 ал. 1 от договора, с обща площ 44, 500 дка, намиращи се в землището на с. Г.Г. Т. за срок от една стопанската година - 2009/2010г., при наемна цена на декар 23 лв. Не е спорно съдържанието на този договор, съгласно което /чл. 1 ал. 2/ наемателят ще използва наетата земя за производство на зърнени и/или технически култури, като наемодателят се задължава да предаде същата на наемателя в състояние, което отговаря на това ползване. Страните изрично са се уговорили, че договорът за наем има силата на приемо – предавателен протокол. Съгласно чл. 6 от договора наемодателят не отговаря за недостатъците на земята, ако към момента подписване на договора наемателят е знаел или е могъл да узнае за тяхното съществуване при обикновен преглед на предмета на договора. Няма спор по делото, че наемателят не е изплатил на наемодателя уговорената наемна цена в сроковете по чл. 14 ал. 1 т. 2 от договора, съгласно издадените от ищеца и приложени по делото два броя фактури. Според чл. 20 от него, в случай на неизпълнение на задълженията си по договора, наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на 500 лв., което не го освобождава от задължението му за плащане на наемната цена. Съгласно удостоверение № РД-05-364/23.01.2013г. на Общинска служба по земеделие Г. О. само три от имотите предмет на договора за наем /№№ 012030, 060028 и 019033/ са годни за обработка, като останалите шест имота представляват необработваеми площи. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: В производството по чл. 422 вр. 415 ГПК вр. чл. 232 ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи дължимостта на претендираната сума. В случая следва да установи валидно възникнало облигационно правоотношение, предаването на наетата земеделска земя, размерът на претендираната наема цена и настъпил падеж. В тежест на ответника е да установи извършено плащане на процесната сума. С оглед на правоизключващото му възражение, че наемодателят не е изпълнил задължението си да предаде имотите в надлежно състояние следва да се установи налице ли е фактическия състав на чл. 230 ал. 3 ЗЗД, който освобождава наемодателят – ищец от отговорността за предоставяне на вещ с недостатъци. По делото безспорно е установено, че страните са се намирали в договорна връзка помежду си, възникнала от сключения между тях договор за наем на З. земи за стопанската 2009/2010г. В изпълнение на последния ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездено ползване процесните девет ниви, находящи се в землището на с. Г. Г. Т.. Предаването на тези ниви в държане на ответника е станало с подписването на самия договор, който съгласно разпоредбата на чл. 3 от него има силата на приемо – предавателен протокол. По делото не са събрани доказателства, които да опровергават това му съдържание, поради което напълно обосновано районният съд е достигнал до същите изводи. Наред с това обаче се установява, че шест от процесните ниви са необработваеми като не е спорно между страните, че те са пустеещи и са обрасли с храсти и дървета. При това положение основаният спорен по делото въпрос е дали ищецът - наемодател следва да понесе отговорност за недостатъците на процесните вещи. В разпоредбата на чл. 230 ал. 3 ЗЗД изрично е предвидено, че наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на договора. В случаят констатираните по делото недостатъци на наетите З. земи са от такова естество /пустеещи, с храсти и дървета/, което лесно може да се установи при обикновен преглед на предмета на договора. „Обикновено внимание” по смисъла на визираната законова разпоредба означава полагането на онази минимално необходима грижа, която е достатъчна, за да може всеки наемател да охрани законните интереси, при сключването на договор за наем. На практика това изисква най – малко да се извърши фактически оглед на предмета на договора към момента на сключването на последния. От друга страна обстоятелството, че вещта не е предадена в надлежно състояние дава на наемателят различни възможности: да иска поправянето й, да иска съразмерно намаление на наемната цена, да развали договора, както и да търси обезщетение, като самостоятелна претенция или ведно с някое от горните правомощия. Ако наемателят е считал, че имотите не са му предоставени в състояние, което да отговаря на уговореното е можел да се е възползвал от някое от тези правомощия. По делото няма представени доказателства наемателят да е сторил това. Обсъжданите недостатъци са станали известни на наемателя най – късно при започването на обработката на земите, за която се сочи в отговора на исковата молба. Нито тогава, нито при прекратяване на договора, с изтичане на уговорения срок, наемателят се е противопоставил на обстоятелството, че част от имотите му не са предадени в състояние, което да отговаря на ползването им по предназначение, нито е поискал редуциране на наемната цена, съобразно реално използваемите площи. Въззивната инстанция се солидаризира с извода на районния съд, че след като договорната връзка между страните е прекратена, въззивникът – наемател не може да се възползва от възможностите по чл. 230 ал. 2 ЗЗД, във вече висящо исково производство. Констатираните недостатъци на наетите земи не са с характер, който да поставя в опасност здравето на наемателя или на лицата от неговото домакинство, поради което за окръжният съд е налице фактическия състав на разпоредбата на чл. 230 ал. 3 ЗЗД. Дружеството – наемател е могло да узнае при обикновен преглед, а впоследствие е и узнало какво е състоянието на наетите З. земи, не се е възползвало от правомощията си по чл. 230 ал. 2 ЗЗД, поради което е останал задължен за договорената наемна цена. На това негово задължение не може да бъде противопоставено неизпълнението от страна на наемодателя, поради което наема се дължи. Не се спори по делото, а и ответното дружество не навежда твърдения да е заплатило наемната цена от 1023, 50 лв., в уговорените срокове и размер. При това положение исковата претенция на наемодателя се явява основателна и доказана до пълния си предявен размер. Съгласно чл. 92 ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основание за дължимостта й, включва наличието на валидно договорно задължение, виновно неизпълнение на това задължение и уговорена неустойка за това. Понастоящем тези предпоставки са налице. В чл. 20 от наемния договор е предвидена дължима от наемателя неустойка в размер на 500 лв., ако същият не изпълнява задълженията си по процесния договор. По делото въззивникът не е ангажирал доказателства за изпълнение на задължението за плащане на наемната цена, поради което следва да се приеме, че са налице основанията за ангажиране на договорната му отговорност в размера на 500 лв., така както е уговорено. В заключение следва да се посочи, че искът по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК относно претенциите за заплащане на наемана цена и заплащане на неустойка се явява основателен и доказан до пълният им предявен размер от 1023, 50 лв. ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане. респ. за 500 лв., съгласно чл. 20 от процесния договор. Налице е пълен идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение № 1829/19.06.2012г. издадена по ч.гр.д. № 1165/2012г. на ГОРС, със страните и предмета на процесния установителен иск. Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на Горнооряховския районен съд следва да бъде потвърдено изцяло като правилно. При този изхода на делото претенцията на въззивника за разноски се явява неоснователна. Въззиваемата страна не претендира разноски за въззивната инстанция, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 79/13.03.2013г., постановено по гр.д. № 1611/2012г. по описа на Горноорях¯вския районен съд, като правилно. Решението е окончателно и неподлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |