№ 154607
гр. София, 07.12.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20231110160111 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Подадено е заявление от ФИРМА срещу Д. Т. Й., с което се иска издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата 2734,32 лв. главница по договор за потребителски
кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното
плащане, 941,3 лв. договорна лихва за периода 01.06.2021 г. - 03.06.2022 г., 363,28 лв. лихва
за забава за периода от 02.04.2021 г. до 03.06.2021 г., законна лихва в размер от 931,17 лв. за
периода от 03.06.2022 г. до 30.10.2023 г., 650,18 лв. възнаграждение за услуга ФАСТ и 1575
лв. възнаграждение за услуга Флекси.
По отношение на сумите, претендирани за договорна възнаградителна лихва,
възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“, както и за лихва за забава върху вземанията
за договорно възнаграждение, услуга Фаст и услуга Флекси за периода от 02.04.2021 г. до
03.06.2021 г. за сумата от общо 499,68 лева, и законна лихва върху вземанията за договорно
възнаграждение, услуга Фаст и услуга Флекси в размер от 194,94 лв. за периода от
03.06.2022 г. до 30.10.2023 г., съдът намира, че заповед за изпълнение не следва да се издава.
В конкретния случай вземанията се претендират по договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, поради което приложение намират разпоредбите на ЗПК,
съответно ЗЗП.
На основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, като ако констатира такива или е налице
обоснована вероятност за това, заявлението се отхвърля.
Съдът приема, че споразуменията за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, включени
към договора, противоречат на нормите на чл.10а, ал.2 и ал.4 вр. чл.19, ал.4 ЗПК, които са
императивни, поради което и целият договор е недействителен.
Това е така, защото в чл.10а, ал.2 ЗПК изрично е уредена забрана да се изисква заплащане на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а
включените в услуги (Фаст - приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
1
кредит; Флекси – право на промяна на погасителния план) представляват услуга във връзка с
усвояване и управление на кредита, поради което не може да се приеме, че за същите се
дължи възнаграждение.
На следващо място, същите са в общ размер на 2225,18 лв. (при главница по кредита 3000
лв. и лихва от 41 % ), т.е. сключени са при изначална липса на еквивалентност на
престациите и имат за цел единствено да бъде поставена в неблагоприятно положение
икономически по-слабата страна, съответно заобикаляне на чл.10а, ал.2 ЗПК, водещо до
кумулиране на възнаграждение наред с погасителните вноски по кредита (видно и от
разсрочване на вноските по „допълнителните услуги“ в основния договор наред с вноските
по главница и възнаградителна лихва), което води до скрито оскъпяване на кредита
. На основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Видно от легалната дефиниция в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая с уговарянето на възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“,
което обаче не е включено в годишния процент на разходите по кредита съгласно чл. 19, ал.
1 ЗПК, въпреки че безспорно представлява разход по договора за потребителски кредит по
смисъла на същата разпоредба, се цели заобикаляне на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
С невключването на възнаграждението по „допълнителните услуги Фаст и Флекси“ се
постига заблуждаваща търговска практика по смисъла на С-453/10 на СЕС, съответно
настоящият съд, анализирайки договорените „допълнителни услуги“ стига до извод за
неравноправния им характер, включително неравноправен характер на договора относно
цената на отпуснатия кредит. Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски
кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и
2
коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във
връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи.
При включване на тези скрити възнаграждения, размерът на ГПР нараства и по размер
нарушава чл.19, ал.4 ЗПК. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците
на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е
недействителен и от потребителя се дължи само чистата стойност на кредита, без да дължи
договорна лихва или други разходи по кредита.
За пълнота следва да се добави, че настоящият състав намира клаузата от договора, с която е
договорена възнаградителна лихва в размер на 41 % за нищожна поради противоречие с
добрите нрави, като споделя доводите, застъпени в практиката на въззивната инстанция -
Определение № 13537/09.11.2023 г. СГС, ЧЖ-III-Б, по Въззивно частно гражданско дело №
12451/2023 година, Определение № 14333/27.11.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Д, по Въззивно частно
гражданско дело № 12374/2023 година, Определение № 14454/29.11.2023 г. СГС, ЧЖ-IV-A,
по Въззивно частно гражданско дело № 12950/2023 година, Определение № 9248/31.07.2023
г. СГС, ЧЖ-V I-В, по Въззивно частно гражданско дело № 8045/2023 година, Определение
№ 6981/07.06.2023 г. СГС, ЧЖ-I-И, по Въззивно частно гражданско дело № 6208/2023
година, Определение № 10716/13.09.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Г, по Въззивно частно гражданско
дело № 9907/2023 година.
Съдът дължи служебно проверка за невалидност на уговорката за размера на годишната
възнаградителна лихва. Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на
ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради
нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за
свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава
волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора
или отделни негови клаузи.
При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да
сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана
свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на
този правоизключващ факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г.,
I l l г.о. на ВКС).
В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по
отношение на съдържанието на договора което не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент
на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него,
3
наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля
петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза,
предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната
лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от
правомощието му служебно да провери съответствието й с добрите нрави.
Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е
поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този
начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на
твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се
уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави
следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича
облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер
е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора.
В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на
ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се
приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която
се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 41 % е над четирикратния размер на
законната лихва. С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие
между престациите, които си дължат страните.
Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно
уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо.
От друга страна, ФИРМА като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на
заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
4
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя.
В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши
преценка за имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация,
в т.ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 41 %, съдът намира за противоречащ
на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради
което клаузата от договора, в която е посочен годишен лихвен процент от 41 %, се явява
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Горното поражда служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни
императивни норми.
Заповедното производство е инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени
от кредитор права. Именно тази характеристика обаче изключва безусловното приложение
на този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително основание в
хипотези на задължения, произтичащи от потребителски договори. За разлика от другите
договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при
довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на нов факт
(основание по чл.26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на потребителите изисква от
съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за
потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника. В този смисъл е
наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на
обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една
от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (решение № 23 от 07.07.2016 г.
по т.д. № 3686/2014 г. , I т.о. на ВКС, Решение № 124 от 11.07.2016 г. по гр. д. № 6220/2015
г. на ВКС, I г.о).
Тази служебна активност е израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на
закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-
243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00).
В тези случаи, за да бъде безспорен фактическия състав, породил задължението на
потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да се позове в своя защита на
неравноправния характер на клаузи, които не са били индивидуално договорени и само ако
потребителят изрично се откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде
освободен от тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в
преддоговорния процес по установяване на параметрите на правоотношението между
неравнопоставените страни.
Естеството на потребителската закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което
без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е
5
предварителна, тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на неоспорена поради
неинформираност на по-слабата страна защита на потребител, който се е договарял без да
познава правата си или се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха
произтекли от едно съдебно производство.
От уточненията, дадени от заявителя с молба от 24.11.2023 г., се установява, че вземанията
за лихва за забава за периода от 02.04.2021 г. до 03.06.2021 г., законна лихва в размер от
931,17 лв. за периода от 03.06.2022 г. до 30.10.2023 г. се претендират като лихви и върху
задълженията за договорна лихва и за възнаграждение за услуги Фаст и Флекси.
Доколкото настоящият състав намира, че заповед за изпълнение не следва да се издава за
неплатено договорно възнаграждение /възнаградителна лихва/ и неплатени възнаграждения
за услуги Фаст и Флекси, то заявлението трябва да се отхвърли и за лихвите върху тези
вемания.
С оглед правото на съда служебно да следи за действителността на договора за
потребителски кредит (т.1 и т.3 на ТР1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС;
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1 / 2020 г. на Върховен касационен
съд, ОСГТК; дела С-147/16; C-243/08, така и изрично чл.411, ал.2, т.3 ГПК) настоящият
състав намира, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и на основание чл.23 ЗПК се дължи връщане от потребителя само на чистата
стойност на кредита и лихва за забава, поради което заявлението в останалите части следва
да се отхвърли. Така мотивиран, Софийският районен съд, 1
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заявление за издаване на заповед за
изпълнение с вх. № 307230/31.102023 г., подадено от ФИРМА, В ЧАСТТА, с която се иска
Д. Т. Й., ЕГН: **********, да заплати сумите, както следва:
- сумата от 941,3 лв. - договорна лихва по договор за потребителски кредит №
40002914463/28.01.2021 г. за периода 01.06.2021 г. - 03.06.2022 г.,
- сумата над 168,34 лв. до претендирания размер от 363,28 лв. - лихва за забава за периода от
02.04.2021 г. до 03.06.2021 г. върху задълженията за заплащане на възнаградителна лихва,
услуга Фаст и услуга Флекси по договор за потребителски кредит №
40002914463/28.01.2021 г. ,
- сумата над 431,49 лв. до претендирания размер от 931,17 лв. - законна лихва за забава за
периода от 03.06.2022 г. до 30.10.2023 г. върху задълженията за заплащане на
възнаградителна лихва, услуга Фаст и услуга Флекси по договор за потребителски кредит №
40002914463/28.01.2021 г. ,
- сумата от 650,18 лв. - възнаграждение за услуга Фаст по договор за потребителски кредит
№ 40002914463/28.01.2021 г. и
- сумата от 1575 лв. - възнаграждение за услуга Флекси по договор за потребителски кредит
6
№ 40002914463/28.01.2021 г.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Препис да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7