Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 31.05.2022
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Юлиана Шулева,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 1058 по описа за
2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20251331/13.11.2020 г.,
постановено по гр.д. № 57478 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 32 състав, първоинстанционният
съд е осъдил ответника Националния осигурителен институт – ТП София област, да
заплати на ищеца Д.В.Р. сумата в размер на 727,02 лева, представляваща
недължимо платено от ищеца обезщетение за забава за периода от 15.07.2017 г. до
03.07.2019 г., и сумата в размер на 351,41 лева, представляваща разноски в
производството.
Срещу решението на СРС е постъпила
въззивна жалба от ответника, с която се твърди, че решението на първостепенния
съд е неправилно, необосновано и постановено при съществени приложения на
съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Въззивникът
възразява срещу мотивите на СРС касателно приложението на чл. 110, ал. 4 от КСО.
Подчертава се, че на известието на доставяне на пощенската пратка били
отбелязани датите 17.05.2017 г и 26.05.2017 г., на които лицето било потърсено
от служител на адрес. От върналото се известие за доставяне от „Български пощи”
ЕАД се виждало, че писмото с акта е върнато на 05.06.2017 г. с отбелязване от
пощенски служител, че пратката била „непотърсена”. За да пристъпи към това
отбелязване, ищецът-получател не бил намерен на адреса, което се доказвало с
двукратно посещение на адреса на лицето от пощенски служител и поставяне на две
известия за получаване на пратката. В административната преписка нямало данни
за друг адрес на лицето. По делото не съществувал спор относно постоянния адрес
на ищеца. Предвид това на основание чл. 110, ал. 4 от КСО било извършено
връчване на разпореждането на лицето чрез поставяне на съобщение на
определеното за целта място в ТП на НОИ – София област. Неправилен бил изводът
на СРС, че отсъствието на адресата при посещение на куриера не означавало, че
лицето не е намерено на постоянния си адрес по смисъла на чл. 110, ал. 4 от КСО. Лицето било търсено два пъти на постоянния си адрес и не било намерено,
което било оформено по установения ред. В закона не били регламентирани
правомощия на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ и на
директора да осъществяват контрол върху пощенския оператор относно връчване на
писма. Възразява се срещу изводите на първоинстанционния съд, че връчването на
разпореждане по чл. 114, ал. 1 от КСО не било извършено по установения от
закона ред, поради което срокът за доброволно изпълнение не бил започнал да
тече. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение. Направено е искане
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Постъпил е отговор на въззивната
жалба от ищеца в първоинстанционното производство. В отговора се поддържа, че
жалбата е неоснователна. Възразява се срещу твърденията на въззивника за
допуснати нарушения от страна на първоинстанционния съд. Посочва се, че не са
били налице предпоставките по чл. 110, ал. 4 от КСО, поради което
разпореждането на ТП на НОИ-София не може да се счита за редовно връчено на
30.06.2017 г. Предвид разпоредбите на чл. 5 от Общите условия за доставяне на
пощенски пратки и пощенски колети, издадени въз основа на чл. 36, ал. 2 от
Закона за пощенските услуги, неявяването на получателя да получи писмо не
освобождава пощите от задължението отново да потърсят получателя. Не бил спазен
срокът между посещенията и връщането на разпореждането с оглед разпоредбата на
чл. 5, ал. 3 от посочените общи условия. За дата на редовно връчване на
разпореждането следвало да се приеме 13.06.2019 г., когато същото е било
връчено лично на ищеца. Направено е искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лева.
В открито съдебно заседание пред
въззивната инстанция въззивникът не е изпратил представител. Постъпила е
писмена защита, в която са изложени съображения по същество на спора,
преповтарящи доводите във въззивната жалба.
В открито съдебно заседание
въззиваемата страна не се е явила лично. Същата е била представлявана от
пълномощника си – адвокат Р.. Същият е направил искане за оставяне на жалбата
без уважение по съображения, вече изложени от страната.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
С исковата молба ищецът
е предявил иск за връщане на сумата в размер на 727,02 лева, представляваща
недължимо платено обезщетение за забава върху сумата в размер на 3541,16 лева,
съставляваща получено парично обезщетение за безработица за периода от
27.10.2014 г. до 14.02.2015 г. Изложени са твърдения, че след влязло в сила
Решение № 1142/2017 г. на ВАС ищецът е бил възстановен на работа. Въз
основа на решението е било издадено
Разпореждане № 225-00-520-5 от 12.05.2017 г. за връщане на полученото парично
обезщетение за безработица. Ищецът твърди, че е получил разпореждането на
13.06.2019 г. и е възстановил сумата в срока за доброволно изпълнение, но
въпреки това му е била начислена лихва, като с писмо с изх. № 1029-22-1840#1 от
03.07.2019 г. е бил уведомен, че дължи и посочената лихва, която била събрана
от ответника.
По делото не се спори,
че ищецът е върнал сумата в размер на 3541,16 лева, съставляваща получено
парично обезщетение за безработица за периода от 27.10.2014 г. до 14.02.2015 г.
Като безспорно обстоятелство
по делото е отделено това, че ищецът е платил на ответника сумата в размер на
727,02 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 3541,16 лева.
По делото е представено
Разпореждане № 225-00-520-5 от 12.05.2017 г. В разпореждането е вписано (напечатано)
като „дата на връчване” 30.06.2017, но без подпис на адресата под датата,
удостоверяващ връчването. Видно от саморъчно изписания текст върху
разпореждането същото е било връчено лично на ищеца срещу подпис и саморъчно
вписване на лични данни на 13.06.2019 г., която дата следва да бъде и приета за
релевантна като дата на връчване по делото. В разпореждането е посочено, че се
дължи възстановяването на сумата в размер на 3541,16 лева, съставляваща
получено парично обезщетение за безработица за периода от 27.10.2014 г. до
14.02.2015 г., като разпореждането подлежи на доброволно изпълнение в 14-дневен
срок, след което се начислява лихва по чл. 113 от КСО до окончателното
погасяване на задължението.
С писмо с изх. №
1029-22-1840#1 от 03.07.2019 г. от Директора на НОИ – ТП София област
ищецът е бил информиран, че Разпореждане № 225-00-520-5 от 12.05.2017 г. е било
връчено на същия на 30.06.2017 г. по реда на чл. 110, ал. 4 от КСО, поради
това, че препоръчаната пратка с препис от разпореждането до ищеца, адресирана
до постоянния му адрес, е върната с гриф „непотърсена” след две известия– на 17
и 26 май 2017 г., а срокът за доброволно изпълнение е изтекъл на 14.07.2017 г.
Към писмото е приложена справка за дължимите суми, видно от която на ищеца е
била начислена лихва за просрочие в размер на процесната сума.
Видно от докладна
записка с изх. № Вътр. 1007-22-105/19.06.2017 г. Разпореждане № 225-00-520-5 от
12.05.2017 г. е било изпратено на ищеца по български пощи на 16.05.2017 г., но
писмото е било върнато като неполучено на 07.06.2017 г. и е било препратено до
НОИ – ТП София област на 09.06.2017 г.
От приложените по
делото върнат пощенски плик и известие за доставяне се установява, че преди
връщане на писмото до ищеца като непотърсена пратка са били направени две
известия – на 17.05.2017 г. и на 26.05.2017 г.
От приложените по
делото Съобщение № 11/20.06.2017 г., Протокол № 21/20.06.2017 г. и Протокол №
22/30.06.2017 г. се установяване, че на основание чл. 110, ал. 4 от КСО
ответникът е поставил на таблото в ТП на НОИ - София-област съобщение до ищеца
за явяване в 7-дневен срок за връчване на Разпореждане № 225-00-520-5 от
12.05.2017 г. с предупреждението, че в противен случай разпореждането ще се
счита за редовно връчено, като съобщението е било свалено на 30.06.2017 г.
Въз основа на гореустановените
фактически положения въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че съдебно решение е валидно и допустимо,
поради което следва да се разгледат релевираните в жалбата оплаквания по
отношение на правилността на изводите на СРС.
По делото е бил
предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД – за връщане на сумата
в размер на 727,02 лева, представляваща недължимо платено от ищеца обезщетение
за забава върху сумата в размер на 3541,16 лева,
съставляваща получено парично обезщетение за безработица за периода от
27.10.2014 г. до 14.02.2015 г.
Спорният момент по
делото е дали и кога е бил поканен надлежно ищецът да възстанови сумата в
размер на 3541,16 лева и в този смисъл - в кой момент е било редовно връчено на
ищеца Разпореждане № 225-00-520-5 от 12.05.2017 г.
Според действалата към
момента на издаване на Разпореждане № 225-00-520-5 от 12.05.2017 г. разпоредба
на чл. 110, ал. 4 от КСО – „Разпорежданията, актовете за начет и задължителните
предписания се връчват лично срещу подпис на отговорните лица или по пощата с
обратна разписка. Ако лицето не бъде намерено на адреса по търговска
регистрация, на постоянния му адрес, или по месторабота, връчването се извършва
чрез поставяне на съобщение за съставянето на документа, подлежащ на връчване,
на определено за целта място в териториалното поделение на Националния
осигурителен институт, Интернет страницата на Националния осигурителен институт
или в общината или кметството. В този случай разпорежданията, актовете за начет
и задължителните предписания се смятат за връчени след изтичане на 7-дневен
срок от поставянето на съобщението.”.
Видно от данните по
делото разпореждането е било изпратено на ищеца по български пощи с обратна
разписка. Налице са данни за две поставени известия - на 17 и 26 май 2017 г.,
след което пратката е била върната на 07.06.2017 г. и препратена към изпращача
на 09.06.2017 г. След тези събития ответникът е приел, че лицето не е намерено
на адрес, и е предприел съобщаване за издаденото разпореждане чрез поставяне на
съобщение за потърсване на пратката до адресата на определено за целта място в
териториалното поделение на Националния осигурителен институт.
Въззивният съд се
съгласява с мотивите на СРС, че не е била спазена процедурата за редовно
връчване на адресата по пощата чрез обратна разписка, за да се прибягва до
предвидения в закона ред за връчване чрез поставяне на съобщение.
Съгласно чл. 15, ал. 1,
т. 23 от Закона за пощенските услуги Комисията за регулиране
на съобщенията регулира извършването на пощенските услуги в
съответствие с този закон, като разработва и приема общи правила за
приемане, пренасяне и доставяне на пощенски пратки. Съгласно
разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от Общите правила за условията за доставяне
на пощенските пратки и пощенските колети, приети с Решение № 581/27.05.2010 г.
на Комисията за регулиране на съобщенията и действали към момента на връчването
по български пощи на разпореждането, „когато при посещението на адреса поради
отсъствие на получателя по ал. 1 или лицето по ал. 2 пощенската пратка не може
да бъде доставена, в пощенската кутия се оставя писмено служебно известие с
покана получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската служба в
срок, определен от пощенския оператор, не по-кратък от 20 дни, но ненадхвърлящ
30 дни от датата на получаване в пощенската служба за доставяне”, като „броят
на служебните известия и времевият интервал на уведомяване на получателите се
определят от пощенските оператори в общите условия на договора с потребителите,
като броят на служебните известия е не по-малък от две”.
Видно от писмените доказателства по делото не е бил спазен предвиденият минимален
времеви интервал преди да бъде върната пратката на подателя и не са налице
доказателства в пощенската кутия на ищеца дали е било оставено писмено служебно
известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската
служба. Правилно СРС е стигнал до извода, че отсъствието на лицето при
посещението на куриера не е равносилно на ненамиране на лицето на адрес по
смисъла на чл. 110, ал. 4 от КСО. Видно от цитираните общи правила, за да се
заключи, че лицето не се намира на адрес, т.е. не го обитава или го е
напуснало, следва да се предприемат повече действия по установяване на тези
обстоятелства от двукратно посещение на адреса от куриер. Предвид изложеното следва
да се приеме, че ответникът не е спазил в цялост процедурата за редовно
връчване на разпореждането по пощата с обратна разписка, а оттам – не са били
налице предпоставките за връчване по реда на чл. 110, ал. 4, изр. 2 от КСО. Следователно
Разпореждане № 225-00-520-5 от 12.05.2017 г. е
било връчено надлежно на ищеца именно на 13.06.2019 г. лично, от който момент е
започнал срокът за доброволно изпълнение.
В този смисъл неоснователни са доводите
в насока неправилност на разсъжденията на първостепенния съд касателно
процедурата за връчване на ищеца на Разпореждане
№ 225-00-520-5 от 12.05.2017 г., инкорпориращо в себе си и покана за доброволно
изпълнение. Несъстоятелно е твърдението, че в закона не било
регламентирано правомощия на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ и на директора да осъществяват контрол върху пощенския оператор
относно връчване на писма. В действителност регламентация на задължение или
правомощия за пряк контрол в този смисъл не е налице, но доколкото ответникът
се ползва от процедурата за връчване на разпореждането, същият следва да следи
за правилното ѝ приложените, за да приложи неблагоприятните последици
спрямо ищеца от неизпълнение на задължението в срока за доброволно изпълнение.
По изложените съображения
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход на
делото на въззиваемата страна се дължат разноски, като същата претендира сумата
в размер на 300,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция, за уговарянето и заплащането на което хонорар по делото са представени
доказателства. Предвид това, въззивният съд счита, че въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на насрещната страна посочените разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20251331/13.11.2020
г., постановено по гр.д. № 57478 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА Н.О.И., ТП – София област, с
адрес: гр. София, бул. „*********, да заплати на Д.В.Р., с ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 300,00
(триста) лева, представляваща сторени разноски за адвокатски хонорар във
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.