РЕШЕНИЕ
гр.
София, ….....2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, II-А въззивен състав, в публичното заседание на двадесет
и девети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Мария
Богданова в. гр. д. № 12108/2017 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 50245/01.03.2017 г., постановено по гр. д.
№ 49090/2015 г. по описа на СРС, II Г. О., 66-ти
състав, е отхвърлен искът, предявен от З. „Б.В.И.Г.“ АД срещу ЗК „О.-К.Б.“ КЧТ,
за признаване за установено на основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 213 КЗ (отм.), че ЗК „О.-К.Б.“
КЧТ дължи на З. „Б.В.И.Г.“ АД сумата от 166,86 лева, представляващо регресно
вземане по ликвидационна преписка № 471012121207689.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищеца, в която се твърди, че решението е неправилно поради порочно
приложение на правилата на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че двете
страни са застрахователи по валидни застрахователни полици, като от събраните
по делото доказателства се изяснявало, че на 21.04.2012 г. водачът на МПС, рег.
№ *******, в гр. София, на кръстовището на бул. „Ал. Малинов“ и ул. „Ал.
Ахматов“ е извършил ПТП, като били настъпили вреди по МПС „Хонда“, рег. № *******.
Навежда доводи, че за ПТП-то бил съставен двустранен констативен протокол.
Излага съображения, че при ПТП-то по МПС „Хонда“, рег. № ******* били нанесени
вреди, чиято стойност била в размер на 582,30 лева. Излага съображения, че е
заплатил сумата от 333,73 лева на „Б.И.“АД, като в случая, тъй като били налице
две застраховки за едно МПС, то ответникът дължал сумата от 166,86 лева.
Твърди, че с плащането на застрахователното обезщетение е встъпил в правата на
увредения срещу делинквента и неговия застраховател. Поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно е приложил закона, поради което бил
отхвърлил исковете. Навежда доводи по отношение допуснато съществено
процесуално нарушение във връзка със събирането на доказателства по делото,
като отделно от това съдът не бил обсъдил всички доказателства по делото.
Излага съображения, че насрещната страна била оспорила единствено механизма на
ПТП-то, но не и вината, освен това не било обсъдено заключението на САТЕ. Иска
отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивна жалба, в който се твърди, че първоинстанционното решение е правилно,
като искът не бил доказан, което обосновава. Поддържа, че изводите на съда са
правилни, тъй като били стъпили на пълен и правилен анализ на събраните по
делото доказателства. Излага съображения по отношение същите, като прави извод
за недоказаност на претенцията. Твърди, че договорът е бил прекратен, за което
било предвидено клауза за фингирано връчване, поради неплащане на втората
застрахователна премия, за което ищецът бил уведомен. Иска потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
СРС, 66-ти състав, е бил сезиран с положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) във вр. чл. 45 ЗЗД.
Съгласно §22 ПЗР на КЗ за застрахователните договори,
сключени преди влизането в сила на КЗ (01.01.2016 г.), се прилага част четвърта
от отменения Кодекс за застраховането (отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015), освен
ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ.
В чл. 213, ал.
1 КЗ (отм.) е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от
правилата по чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на застрахователното
събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно
обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата
на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) встъпва в правата на увредения срещу причинителя на
вредата или срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”,
обезпечил деликтната отговорност на виновния за настъпването на процесното ПТП
водач на МПС.
Предпоставките за възникване на регресното право на
застрахователя по имуществено застраховане срещу застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“ на причинителя на имуществени вреди (делинквента)
изисква кумулативното осъществяване на следните предпоставки: 1) наличие на действително
застрахователно правоотношение между увредения и ищеца по имуществена
застраховка; 2) за увредения да е
възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на
вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента
чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил
застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4) към момента на настъпване на
застрахователното събитие (ПТП) между делинквента и застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ да е съществувало действително
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”.
Представена е Застрахователна полица за застраховка
„Автокаско, злополука на местата в МПС“ № **********/10.05.2011 г., сключена
между „А.Г.“ ООД и ЗК „Б.И.“ АД за лек автомобил „Хонда“, модел „CR-V, рег. № ********.с период на застрахователно покритие
от 15.05.2011 г. до 14.05.2012 г., прекратена на 13.07.2012 г.
Приложена е справка от Гаранционен фонд“, от която се
установява, че за периода от 20.11.2011 г. до 19.11.2012 г. е била сключена
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обективирана в полица
№ 28111890849009 със ЗК „О.-К.Б.“ за МПС с рег. № ********, прекратена на
13.07.2012 г., като за част от периода е била налице и застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите с въззивника, обективирана в полица №
031120000959164 с период на застрахователно покритие от 31.03.2012 г. до
30.03.2013 г., прекратена на 30.06.2012 г.
Представена е застрахователна полица „Задължителна
застраховка гражданска отговорност на автомобилистите“ № 28111890849009,
сключена между Р.Б.Р. и ЗК „О.-К.Б.“ за лек автомобил „Рено 19“, рег. № ********,
с период на застрахователно покритие 20.11.2011 г. до 19.11.2012 г.
С оглед изложеното и при приложение на чл. 180 ГПК
настоящият съдебен състав намира, че безспорно е установено наличието на
застраховалтелни правоотношения по валидно сключени договори за застраховка
„Каско“ и „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Когато става въпрос за конкуренция на застраховки,
трябва да се има предвид, че се касае за хипотеза, при която за една и съща
гражданска отговорност (вкл. такава на автомобилистите) са сключени няколко
последователни застраховки. Това поставя въпросът за отговорността на
застрахователите при настъпване на застрахователното събитие. Според едното
становище, при наличие на два застрахователни договора по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите" за едно и
също МПС, при еднакви покрити рискове, по-късно сключеният застрахователен
договор е действителен – в този смисъл Решение
№ 100 от 05.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 1007 / 2012 г., I т.о., ТК. Според
друго мнение в тази хипотеза застраховката е нищожна, поради липса на
застрахователен интерес (основание на договора), тъй като по втория
застрахователен договор се обезпечава идентичен застрахователен риск. Налице е
и трето мнение, което е в смисъл, че вторият застрахователен договор не е
винаги нищожен, поради липса на застрахователен интерес, тъй като трябва да се
изследва волята на страните, доколкото ако е уговорено, че втората застраховка
обхваща размер над предвидения лимит по първата застраховка, то последната е
валидна.
В действащия понастоящем КЗ въпросът за
конкуренцията на застраховки е разрешен позитивноправно. Общото правило е, че е
допустима конкуренцията на застраховки, съобразно нормите на чл. 376-377 ГПК –
т. нар. „съзастраховане“, което е налице, когато застраховащият сключва един
застрахователен договор с повече от един застраховател за едно и също
имуществено или неимуществено благо, право или вещ, за един и същ период на
покритие и за едни и същи рискове. При договорa за застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, обаче е налице lex specialis – правилото на
чл. 484 КЗ, в което е формулирана забрана за сключване на задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ако 1) е налице друга такава за същото МПС и 2) периодите
на двете застраховки изцяло или частично съвпадат. Тоест, застраховките
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключени в противоречие с това
правило ще бъдат нищожни поради противоречие със закона – арг. чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД. Важно е да се отбележи, че нормата не се интересува, дали вторият
застраховател е поел задължението да носи риска за обезщетение над лимита (за
лимитите вж. чл. 492 КЗ, като трябва да бъде съобразен § 26 ПЗР КЗ, който
регламентира заварените случаи, за чиито лимити е приложим чл. 266 КЗ (отм.) и
§ 27 ПЗР КЗ (отм.)) на първата застраховка, а единствено е от значение дали
застраховката е за едно и също МПС и дали е налице пълно или частично
съвпадение в периода на застрахователното покритие. При частично съвпадение на
периода на застрахователното покритие, може да се мисли в посока на
приложението на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като в случая освен волята на страните, ще
трябва да се извърши тълкуване с оглед целта на закона - чл. 484 КЗ, като се
отчете особената функция на застраховката „Гражданска отговорност“. При
приложението на чл. 484 КЗ, обаче трябва да се държи сметка, че е възможно да
има завaрени случаи, при които е налице конкуренция на застраховки. Съгласно §
24 ПЗР КЗ за заварените до влизането в сила на чл. 484 КЗ случаи на повече от една
действаща, както и изтекла, по която са възникнали застрахователни събития,
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите,
застрахователите – страни по съответните договори, отговарят помежду си поравно
за изплащане на обезщетението, като пред увредените лица и застрахования в
случаите, когато последният е платил на увредените лица, застрахователите
отговарят солидарно за изплащане на обезщетението. Тази разпоредба на закона
индицира очевидно, че при действието на КЗ (отм.) самият законодател смята, че
е била възможна конкуренцията на застраховки. Тоест, тези договори не са
нищожни, а пораждат своето правно действие, поради което и увредените лица
могат да предявят иска по чл. 213 КЗ (отм.), респ. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)
срещу всеки от конкуриращите се застрахователи, доколкото те отговарят
солидарно, а във вътрешните им отношения поравно, което е частно проявление на
чл. 127, ал. 1 ЗЗД.
От представен двустранен констативен протокол за ПТП №
112-31/21.04.2012 г. се установява, че на 21.04.2012 г., около 15:30 ч., лек
автомобил „Рено 19“, рег. № ******** се движи по бул. „Ал. Малинов“ и на
кръстовището с ул. „А. Ахматова“, настъпва ПТП със спрял пред него, изчакващ на
червен сигнал на светофарната уредба лек автомобил „Хонда СР-В“, рег. № *******.
Двустранният констативен протокол има формална
доказателствена сила (арг. чл. 180 ГПК), тъй като представляват частен
удостоверителен документ и като такъв не притежава материална доказателствена сила,
поради което се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед всички събрани
по делото доказателства. Въпреки това, когато не е налице надлежно оспорване на
фактите, отразени в двустранния констативен протокол, при извършена съвкупна
преценка на останалите обстоятелства по делото, настоящият съдебен състав
счита, че следва да приеме, че отразените в двустранния констативен протокол
факти са се осъществили.
По делото са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпит на свидетеля Р.Р..
От разпита на св. Р. се изяснява, че не помни какъв
автомобил е управлявал през 2012 г. При предявяване на протокола за ПТП
потвърждава, че подписът е положен от него. Изяснява, че смята, че ПТП-то се
било случило някъде в ж. к. „Младост 1“ при надлеза. Той набил спирачки и се
ударил в джип. След това дошла полиция и всичко се оправило, но не е сигурен за
годината на събитието. Свидетелства, че по това време управлявал „Рено 19“,
като сочи, че тъй като не бил от гр. София, не познавал булевардите по имена.
Изяснява, че докато пътувал, забелязал, че има стъклен надлез, като за ПТП-то
помни, че било хлъзгаво и той се ударил в другия автомобил. Установява, че бил
виновен за ПТП-то, за което бил подписал протокол. Изяснява, че по схемата в
протокола не може да се ориентира, но той бил отзад при настъпване на удара,
поради което признава вината си. Сочи, че джипът пред него ударил спирачки на
червена светлина и докато той натиснал спирачките и се ударил, като уточнява,
че не помни детайли с оглед изминалия период от време, както и дали се касае за
ПТП-то, описано в протокола.
Настоящата съдебна инстанция приема показанията на
свидетеля Р. за достоверни, тъй като, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са
последователни и житейски логични, като не се доказа, че е заинтересован от
изхода на правния спор, предмет на делото. Съдът намира, че с оглед изминалия
период от време от момента на ПТП (21.04.2012 г., а разпитът е проведен на 29.01.2018
г.), логично е свидетелят да си спомня случая по-общо, допускайки неточности в
някои детайли, които избледняват с времето, поради особеностите на човешката
памет. Същественото е, че неговите субективни възприятия по отношение на
правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи
се. Необходимо е да се изясни, че с оглед непосредственото формиране на
субективните възприятия е нормално свидетелят да описва някои детайли по
различен начин, според собствената си гледна точка.
Прието и неоспорено е заключението на САТЕ, от което
се изяснява, че механизмът на ПТП-то е следния: на 21.04.2012 г., около 15:30
ч., лек автомобил „Рено 19“, рег. № ******** се движи по бул. „Ал. Малинов“ и
на кръстовището с ул. „А. ******“, настъпва ПТП със спрял пред него, изчакващ
на червен сигнал на светофарната уредба лек автомобил „Хонда СР-В“, рег. № *******.
Вещото лице е изяснило, че вредите по МПС „Хонда СР-В“, рег. № ******* – по
задна броня и заден капак – са в пряка причинно-следствена връзка. Експертът е
посочил, че стойността, необходима за възстановяване на увреденото МПС по
средни пазарни цени към датата на ПТП-то е в размер на 605,80 лева.
Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ, от което
се изяснява, че е изплатено обезщетение по полица за щета в размер на 333,73
лева по споразумение между ищеца и ЗК „Б.И.“ АД от 28.03.2013 г.
Съдът, при извършена преценка на заключенията на САТЕ
и ССчЕ, съобразно чл. 202 ГПК намира, че следва да ги кредитира, тъй като са
извършени обективно, компетентно и добросъвестно. Вещите лица са отговорили
изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че
вещите лица са недобросъвестни или заинтересовани от изхода на правния спор.
С оглед свидетелските показания и кредитираните
експертизи, съдът намира, че безспорно е установено, че процесното ПТП е
настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на лек автомобил
„Рено 19“, рег. № ********, чието фактическо поведение противоречи на
разпоредбата на чл. 23, ал. 1 ЗДвП, според която водачът на пътно превозно
средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него
друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали
скоростта или спре рязко.
Настоящият съдебен състав, при съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства счита, че първоинстанционното съдебно решение
е неправилно, поради което същото следва да бъде отменено, а предявеният иск да
бъде уважен, тъй като са налице посочените материални предпоставки за неговото
уважаване.
Неоснователни са доводите на въззиваемия за
прекратяване на застрахователния договор. От събраните по делото доказателства
се установява, че прекратяванято (в действителност – развалянето поради
неизпълнение) на договора е обявено в регистъра на Гаранционен фонд на 13.07.2012
г. Отговорността на въззиваемия може да се ангажира по застрахователно правоотношение
между него и прекия делинквент, по което застрахователят е бил поел риска от
ангажиране на имуществената му застраховка, тъй като същата била прекратена на
основание чл. 202 КЗ (отм.). Съгласно чл. 260, ал. 2 КЗ (отм.), във вр. с чл.
202, ал. 1 КЗ (отм.) застрахователят може да развали (неправилно е употребен
правно-техническият термин „прекрати”, тъй като това потестативното право може
да бъде упражнено при виновно неизпълнение на основното договорно задължение на
застрахования за заплащане на уговорената застрахователна премия, макар и това
разваляне да действа за напред – застрахователният договор е с продължително
изпълнение – арг. чл. 88, ал. 1, изр. 1, предл. 2 ЗЗД) застрахователния договор при неплащане на
разсрочената застрахователна премия не по-рано от 15 дни от датата, на която
застрахованият е получил писмено предупреждение. Съобразно приетото в т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК „…С
разпоредбата на чл. 294 КЗ в тежест на застрахователя изрично е вменено
административно задължение за предоставяне информация в Информационния център
към Гаранционния фонд, за вписване в регистъра, поддържан по силата на чл. 292 КЗ, наред с другите подлежащи на регистрация обстоятелства и прекратените застрахователни
договори по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите. За неспазване на това задължение за известяване е предвидена
административна санкция спрямо задълженото лице, която е конкретизирана в чл.
317а КЗ, но от която материалноправни последици за самото договорно
правоотношение не произтичат.
Следователно, макар и вписването в разглежданата
хипотеза да е правно значимо, както с оглед извършваното при условията на чл.
288, ал. 1, т. 2 КЗ плащане, така и предвид интереса на трети лица от
удостоверяване на конкретното застрахователно правоотношение по договор за
задължителна застраховка "Гражданска отговорност", съобразно чл. 261,
ал. 1 КЗ и общественото доверие в предоставяната от Гаранционния фонд
информация, само по себе си то не е задължителен елемент от фактическия състав
на чл. 202, ал. 2 във вр. с чл. 260, ал. 2 КЗ за прекратяване на
застрахователния договор.
Важна последица от неизпълнението на това
задължение, обаче е, че с оглед създадената чрез удостоверяването по реда чл.
261 КЗ, абстрактна легитимация на застрахования, като титуляр на валидна
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите,
чиято действителност и действие не са обусловени от точното изпълнение на
задължението му за плащане на разсрочените вноски от застрахователната премия
за целия срок на определеното в нея покритие, застрахователят, който към датата
на инцидента не я е прекратил по указания от законодателя ред, не може успешно
да се освободи от отговорност по чл. 226, ал. 1 КЗ спрямо третите увредени
лица, позовавайки се на предсрочното прекратяване на договора. При неспазено
изискване на чл. 294 КЗ възражението на застрахователя за прекратяване на
застрахователното правоотношение при условията на чл. 260, ал. 2, във вр. с
чл. 202, ал. 2 КЗ, е противопоставимо единствено на заявена от
застрахования претенция за плащане на застрахователното обезщетение.“, настоящият
съдебен състав намира, че въпросът за прекратяване на застрахователната полица
по реда на чл. 260, ал. 2 КЗ (отм.), във вр. с чл. 202, ал. 1 КЗ (отм.), при
неизпълнение на задължението по чл. 294, ал. 1 КЗ (отм.) има действие само
между страните и не може да се противопостави на третите лица. В този смисъл
единственото релевантно обстоятелство е информацията, отбелязана в регистъра
към Гаранционния фонд по реда на чл. 294 КЗ (отм.). В случая безспорно е
установено от справката от регистъра за сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ – Гаранционен фонд, че за МПС с рег. № ******** е била налице застрахователна
полица с периода, касаещ процесния при настъпването на ПТП, чието действие е
било прекратено на 13.07.2012 г. – след настъпване на процесното ПТП.
Тоест, отбелязването в регистъра по чл. 294 КЗ (отм.) не е елемент от
фактическия състав на разваляне на застрахователния договор по реда на чл. 260,
ал. 2 КЗ (отм.), във вр. с чл. 202, ал. 1 КЗ (отм.), но е от значение за
възможността това обстоятелство да бъде противопоставено на третите лица. Този
извод се подкрепя от една страна от обстоятелството, че той е израз на
относителното действие на облигационните отношения, а от друга страна държи
сметка за целта на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – да осигури обезщетение в полза на
трети за застрахователното правоотношение лица, претърпели вреди от виновното и
противоправно поведение на застрахования водач. Засилената социална функция на
задължителната застраховка „Гражданска отговорност” и разширената
застрахователна закрила, която тя предоставя, не позволяват прекратяването на
застрахователния договор по реда на чл. 202, ал. 2 КЗ (отм.) да се обвърже
единствено с факта на неплащане на изискуема част от застрахователната премия и
с фингираното връчване на предупреждение по чл. 202, ал. 2, изр. 2 КЗ (отм.).
За да се освободи от отговорност спрямо третите увредени лица, застрахователят
трябва да изпълни задължението си, установено в разпоредбата на чл. 294, ал. 1 КЗ, изпращайки уведомление за прекратения застрахователен договор до
Информационния център към Гаранционен фонд в срок до втория работен ден на
седмицата, следваща датата на прекратяването. Съгласно новелата на чл. 295, ал.
7 КЗ (отм.) данните в Информационния център имат официално оповестително
действие и до доказване на противното издадените въз основа на тях документи
удостоверяват с обвързваща доказателствена сила съществуването и прекратяването
на договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”.
Изпълнението на задължението по чл. 294,
ал. 1 КЗ (отм.) от застрахователя, гарантира известяването на третите лица,
които ще предявят иск за обезщетение срещу застрахователя, че действието на
задължителната застраховка „Гражданска отговорност” е прекратено към определен
във времето момент, след който застрахователят няма да носи риска за
причинените от застрахования делинквент имуществени и неимуществени вреди. По
този начин ще е налице сигурност в правния мир, че застрахователят е реализирал
изразеното в застрахователната полица намерение и е упражнил потестативното си
право по чл. 202, ал. 1 във вр. с ал. 2 КЗ (отм.) да прекрати застрахователния
договор поради неплащане на просрочена вноска от премията в момента на изтичане
на 15-дневния срок по чл. 202 ал. 2, изр. 2 КЗ (отм.). Липсата на уведомление
по чл. 294, ал. 1 КЗ (отм.) би могло да се разглежда като индиция за отказ на
застрахователя от упражняване на признатото в чл. 202, ал. 1 КЗ (отм.) право,
извършен след възникване на основанието за прекратяване на договора. Да се
признае възможност прекратяването на застрахователния договор да се релевира
след поканата за плащане на застрахователно обезщетение или регресна претенция,
респ. след иницииране на съдебен процес, без преди това да е изпълнено
задължението по чл. 294, ал. 1 КЗ (отм.), означава да се толерира
противоправното поведение на застрахователя, който чрез бездействието си е
въвел третите увредени лица в заблуждение относно наличието на действаща
задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и по този начин е станал
причина те да предявят неоснователни искове срещу него, вместо срещу другите
задължени лица – делинквентът или Гаранционният фонд. Подобна теза противоречи
на целите и функциите на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите, както и на идеята и логиката на задължителната застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ като цяло.
Останалите доводи на
въззиваемия са такива, попадащи в приложното поле на нормата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД, поради което не следва да бъдат обсъждани, тъй като намесата в чужди
облигационни отношения е допустима единствено, при положение, че законът я
допуска, какъвто не е настоящият случай.
При този изход на правния
спор с правна възможност да претендира разноски разполага само въззивникът.
Последният е поискал присъждането на деловодни разноски и е доказал, че реално
е сторил такива, поради което и на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му се присъди сумата от 968,00 лева, представляващи деловодни
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното,
въззивното и заповедното производство.
Неоснователно е възражението
на въззиваемия по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като адвокатското възнаграждение на
въззивника е съобразено с размерите по чл. 7, ал. 2 НМРАВ.
С оглед цената на
предявените искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 50245/01.03.2017 г.,
постановено по гр. д. № 49090/2015 г. по описа на СРС, II Г. О., 66-ти състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на З. „О.“ АД ***
КЧТ, ЕИК: ********със седалище и адрес на управление:***-142А, че дължи на З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:***, пл. „Позитано“ № 5, на основание чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.)
във вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от 166,86
лева, представляващи регресно вземане за ПТП, настъпило на 21.04.2012 г., около 15:30 ч., при което лек автомобил
„Рено 19“, рег. № ********, се движи по бул. „Ал. Малинов“ и на кръстовището с
ул. ******“, осъществява ПТП със спрял пред него, изчакващ на червен сигнал на
светофарната уредба лек автомобил „Хонда СР-В“, рег. № *******, по който били
нанесени вреди по заден капак и задна броня, ведно със законната лихва от 19.01.2015 г. (датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнени) до окончателното плащане, за
която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2496/2015 г. по описа на СРС, II Г. О., 66-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК З.
„О.“ АД *** КЧТ, ЕИК: ********да заплати
на З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК: ********, сумата
от 968,00 лева, представляващи деловодни разноски и заплатено адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното, въззивното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.