Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 22. 03. 2022г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав в публично съдебно заседание на двадесети и трети
февруари през две хиляди двадесет и втора година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлиана
Шулева
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното
от съдия Маркова в.гр.д.№ 3715 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20284847 от 29.12.2020 г. по гр.д.№ 6578
по описа за 2013 г. се : ДОПУСКА
извършването на съдебна делба между Ц.А.Н.,
В.Й.Х. и С.С.Х., на следните недвижими имоти:
1.
УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 68134.206.684 по кадастрална карта и
кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/20.06.2016г. на
изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр.София, ул.“*****, при квоти:
–
18/36 ид.ч. – за Ц.А.Н.;
–
6/36 ид.ч. – за В.Й.Х.,
–
12/36 ид.ч. – в условията на съпружеска имуществена общност за В.Й.Х. и С.С.Х..
2.
ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор 68134.206.684.2 по кадастрална карта и
кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/20.06.2016г. на
изпълнителния директор на АГКК находяща се в гр.София, ул.“*****, състояща се
от: сутеренът от гараж, две мазета, входно антре, вестибюл, баня-тоалетна,
коридор и вътрешно стълбище; първият етаж от две стаи, хол, коридор, дрешник и
вътрешно стълбище и два балкона със застроена площ от около 86 кв.м., която
жилищна сграда е построена в поземлен имот, с идентификатор 68134.206.684 по
кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед №
РД-18-50/20.06.2016г. на изпълнителния директор на АГКК, при квоти:
–
1/36 ид.ч. – за Ц.А.Н.;
–
6/36 ид.ч. – за В.Й.Х..
–
29/36 ид.ч. – в условията на съпружеска имуществена общност за В.Й.Х. и С.С.Х..
3.ГАРАЖ
със застроена площ от 33,20 кв.м., отразен в Акт за узаконяване
№27/25.06.2003г. по преписка вх. №АГ-9400-1398/18.12.2001г. на СО, район Красно
село, преустроен в пункт за диагностика,
реглаж и продажба на авточасти, представляващ реална част от обект с
идентификатор 68134.206.684.1 по кадастрална карта и кадастрални регистри,
одобрени със Заповед №РД-18-50/20.06.2016г. на изпълнителния директор на АГКК и
обозначен под номер 2 в скица-приложение към СТЕ на л.77 от делото, който гараж
е построен в поземлен имот с идентификатор 68134.206.684 по кадастрална карта и
кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/20.06.2016г. на
изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр.София, ул.“*****, при квоти:
–
18/36 ид.ч. – за Ц.А.Н.;
–
6/36 ид.ч. – за В.Й.Х.,
–
12/36 ид.ч. – в условията на съпружеска имуществена общност за В.Й.Х. и С.С.Х..
ОТХВЪРЛЯ иска за делба на Ц.А.Н. срещу В.Й.Х. и С.С.Х., по
отношение на ПРИСТРОЙКА С ПЛОЩ ОТ ОКОЛО 112,80 КВ.М. съгласно заключението на
допуснатата СТЕ към описания по-горе гараж, преустроен в пункт за диагностика,
реглаж и продажба на авточасти, която пристройка представлява реална част от
обект с идентификатор 68134.206.684.1 по кадастрална карта и кадастрални
регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/20.06.2016г. на изпълнителния
директор на АГКК и обозначена под номер 3 в скица-приложение към СТЕ на л.77 от
делото, която пристройка е построена в поземлен имот, с идентификатор
68134.206.684 по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед
№РД-18-50/20.06.2016г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр.София,
ул.“*****, както и иска за делба по отношение на СГРАДА с площ от 32 кв.м. по
скица с идентификатор 68134.206.684.3 по кадастрална карта и кадастрални
регистри, одобрени със Заповед №РД-18-50/20.06.2016г. на изпълнителния директор
на АГКК, построена в поземлен имот с идентификатор 68134.206.684 по кадастрална
карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед №РД-18-50/20.06.2016г. на
изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр.София, ул.“*****.
Постъпила е въззивна
жалба от В.Й.Х. и С.С.Х., ответници
пред СРС.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение като се сочи, че съдът бил допуснал процесуално нарушение
като не открил производство по оспорване на нот. акт за дарение, дело № 3287 по
описа за2003 г. на Нотариус М.К.и нот.акт за продажба № 8, р. № 3455, нот.дело
№ 343 от 2003 г. също на Нотариус М.К.. Сочат, че били оспорили тези договори
като нищожни поради липса на съгласие и поради това, че заобикалят закона и
противоречат на добрите нрави. Евентуално били унищожаеми поради това, че към
датата на сключването им Н.Х. била недееспособна. След направено своевременно
оспорване уточнили били, че оспорват подписа положен под дарител и продавач,
изпълнен от Н.Х..
Въззивниците сочат, че ищецът никога не бил живял в
процесните имоти и не ги бил владял. Затова неправилно СРС бил отхвърлил
възражението им за изтекла придобивна давност. От показанията на разпитаните по
делото свидетели се установило, че въззивниците били построили стопанските
сгради преди повече от 20 години. Всички съседи и живущи наоколо приемали
въззивниците за собственици на къщата и постройките. Въззивниците владеели
имота повече от 10 години спокойно и необезпокоявано. Те държали имота за себе
си.
Иска се да бъде отменено обжалваното решение и да се
постанови друго, с което претенцията за делба да бъде отхвърлена като
неоснователна. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор
от Ц.А.Н., ищец пред СРС. Излагат се доводи за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно решение. Счита, че
не са допуснати сочените от въззивниците нарушения при постановяване на
решението от СРС. Сочи, че относно доводите на въззивниците по чл.26, ал.1,предл.2 ЗЗД, чл.26, ал.1,предл.3 ЗЗД, по чл.26, ал.2,предл.2 ЗЗД и по чл.31 ЗЗД е
налице влязло в сила съдебно решение, ползващо се със СПН. Претендират се
разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За така постановеното съдебно решение
въззивниците са били уведомени на 11.01.2021 г. Въззивната жалба е подадена на
22.01.2021 г.
Следователно въззивната жалба е допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 , от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
В частта в
която искът за делба е отхвърлен като неоснователен решението като необжалвано
е влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото
са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка
въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че от приетия по делото нотариален акт за
покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №42, том XX, дело №3601/1955г.
на I нотариус при Софийски народен съд се установява, че Й.Х.С.е закупил от В.Л.и
Е.Л.ливада, находяща се в гр.София, , с площ от 520 кв.м., с лице към „Солун“,47
метра, откъм улица „Тодор Каблешков“ 25
метра, откъм Софжилфонд 22,90 метра, откъм М.Г.С.26,45 кв.м. От удостоверение,
издадено на 11.02.2014 г. от СО, район „Красно село” се установявало, че Й.Х.С.и
Н.Н.Х. са сключили граждански брак на 30.10.1945г., втори по ред за Й.С., или
към момента на закупуване на процесния имот Й.С.бил в брак с Н.Н.Х.. С
влизането в сила на СК, обн. ДВ, бр. 23 от 22.03.1968г., в сила от
22.05.1968г., придобитият имот станал съпружеска имуществена общност на
основание чл.103, вр. чл.13, ал.1 СК /обнародван в ДВ, бр. 23 от 22.03.1968г./.
Между страните не било спорно, че находящата се в имота масивна къща, състояща
се от сутерен и един етаж с идентификатор 68134.206.684.2, е построена от Й.С..
по време на брака му с Н.Н.Х., поради което същата била станала съпружеска
имуществена общност.
От
удостоверението за наследници, издадено на 29.01.2013г. от СО, район „Красно
село“, се установявало, че Й.С.е починал на 16.06.1978г., като е оставил за
законни наследници синовете си С.Й.С.и В.Й.Х., дъщеря си Л.Й.Н.и съпругата си Н.Н.Х..
Със смъртта на Й.С.била прекратена и съпружеската имуществена общност върху
поземления имот и построената в него къща, при което дяловете на съпрузите били
равни на основание чл.13, ал.1 СК /обнародван в ДВ, бр.23 от 22.03.1968г./.
Съгласно чл.13, ал.6 СК /обнародван в ДВ, бр.23 от 22.03.1968 г./, когато
преживелият съпруг наследявал заедно с деца на починалия съпруг, той не
получавал дял от частта на починалия съпруг от общото имущество, т.е. 1/2
ид.ч., собственост на Й.С., била наследена при равни дялове от трите му деца на
основание чл.5, ал.1 ЗН. Ето защо в случая преживялата му съпруга Н.Н.Х. била станала
собственик на 1/2 ид.ч. от поземления имот и построената в него жилищна сграда,
а С.С., В.Х. и Л.Н.на по 1/6 ид.ч.
С договор за покупко-продажба на недвижим имот от
28.08.1997г., обективиран в нотариален акт № 106, том LLXIX, дело № 23327/1997г.
на I Нотариус при Нотариалната служба при Софийски районен съд, С.Й.С.продал на
В.Й.Х. собствените си 1/6 ид.ч. от
поземления имот и построена в него жилищна сграда. С договор за покупко-продажба на недвижим
имот от 14.09.2000г., обективиран в нотариален акт №69, том III, дело №
546/2000г. на нотариус Р.Д., Л.Й.Н.продала на В.Й.Х. собствените си 1/6 ид.ч.
от поземления имот и построена в него жилищна сграда. С договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 09.10.2003г., обективиран в нотариален акт
№ 187, том III, дело № 620/2003г. на нотариус Р.Д., Н.Н.Х. продала на В.Й.Х. собствените
си 17/36 ид.ч. от процесната жилищна сграда.
И трите сделки били сключени в законоустановената
форма, не били оспорени от страните, поради което и съдът е приел, че същите са
произвели своя вещно-прехвърлителен ефект. От удостоверение, издадено на
11.02.2014г. от СО, район Красно село се установявало, че В.Й.Х. и С.С.Х. са
сключили граждански брак на 16.05.1976г., поради което и закупените от В.Й.Х. идеални
части от поземления имот и построената в него сграда били станали съпружеска
имуществена общност на основание чл.19, ал.1 СК /обн., ДВ, от 28.05.1985г./. Или В.Й.Х. и С.С.Х. били станали
собственици в условията на съпружеска имуществена общност на общо 12/36 ид.ч.
от поземления имот и на общо 29/36 ид.ч. от построената в него жилищна сграда.
С договор за дарение на недвижим имот от 26.05.2003г.,
обективиран в нотариален акт №181, том II, дело № 347/2003г. на нотариус М.К., Н.Н.Х.
дарила на ищеца Ц.А.Н. 1/36 ид.ч. от делбения поземлен имот и 1/36 ид.ч. от
построената в него жилищна сграда, като си запазила
пожизнено правото на ползване върху описаните имоти. С договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 30.05.2003г., обективиран в нотариален акт
№8, том III, дело №373/2003г. на нотариус М.К., Н.Н.Х. продала на Ц.А.Н. собствените
си 17/36 ид.ч. от поземления имот, като
си запазила пожизнено правото на
ползване върху описания имот.
Двете сделки били оспорени като нищожни поради липса
на съгласие от Н.Х. и поради това, че заобикалят закона и противоречат на
морала, евентуално унищожаеми поради липса на дееспособност от страна на Н.Х..
Посочените основания за недействителност били релевирани в предявени от Н.Н.Х.,
действаща чрез настойника си В.Й.Х., срещу Ц.А.Н., обективно съединени искове
по гр.д. №10717/2009г. на СРС, 24-ти
състав с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 и чл. 31, ал.1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на двете сделки поради заобикаляне на закона,
евентуално поради противоречие с морала и добрите нрави, евентуално поради
липса на съгласие, както и евентуален иск за унищожаването им поради сключване
на сделката от лице, което не е могло да разбира или ръководи действията си. С
влязло в сила на 27.01.2015г. решение на СРС от 06.06.2011г. исковете били отхвърлени.
Влязлото
в сила решение формирало сила на пресъдено нещо между страните, вкл. и спрямо
техните универсалните правоприемници, какъвто се явявал по отношение на Н.Н.Х.
ответникът В.Й.Х.. Силата на пресъдено нещо при предявен иск за
недействителност на сключен договор се формирала по отношение само на заявените
в процеса основания, но релевираните в отговора на исковата молба основания за
недействителност се припокривали от заявените по гр.д. №10717/2009г. на СРС,
24-ти състав, с оглед на което и доколкото не се констатирали други основания
за недействителност на двете правни сделки, съдът е приел, че същите са
произвели своя вещно-прехвърлителен ефект, като ищецът Ц.А.Н. бил станал
собственик на общо 18/36 ид.ч. от поземления имот и 1/36 ид.ч. от построената в
него къща. Или по силата на наследствено правоприемство и сключени
разпоредителни сделки, страните били станали собственици на следните идеални
части от делбените имоти: по отношение на поземления имот – 18/36 ид.ч. за
ищеца Ц.А.Н., 6/36 ид.ч. лична собственост на
В.Й.Х. и 12/36 ид.ч. в условията на съпружеска имуществена общност за В.Й.Х.
и С.С.Х.; по отношение на построената в имота жилищна сграда 1/36 ид.ч. за
ищеца Ц.А.Н., 6/36 ид.ч. лична собственост на В.Й.Х. и 29/36 ид.ч. в условията
на съпружеска имуществена общност за В.Й.Х. и С.С.Х..
По отношение на наведеното от ответниците възражение, че са еднолични собственици
на делбените имоти въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност в периода от 01.10.1991г. до предявяване на
исковата молба, СРС е посочил, че за да се признае правото на собственост по
отношение на един отчасти или чужд недвижим имот, разпоредбата на чл.79 ЗС
изисква претендиращият несобственик освен да е демонстрирал по отношение на
невладеещия собственик на вещта поведение, което несъмнено да сочи, че
упражнява собственическите правомощия единствено за себе си /animus/ и да е
упражнявал фактическа власт по отношение на конкретната вещ /corpus/ в
продължение на 10 години, без противопоставяне от страна на титуляра на правото
на собственост и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца. Само доколкото
елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на
претендиращото собствеността лице, и то установени при едно пълно и пряко
доказване в хода на процеса, възражението за изтекла придобивна давност на
конкретен недвижим имот можело да бъде уважено. Липсата на категорично
установяване на която и да е от законовите материално-правни предпоставки
изключвало придобиването на собствеността.
За установяване осъщественото давностно владение от
страна на ответниците били разпитани свидетелите Ю.Д.и Д.Х.. Свидетелят Д.твърдял,
че живее в съседство с делбения имот, като познава ответниците. Сочел, че В. е
надстроявал съществуващите в имота сгради, като ответниците винаги са живели в
построената в имота къща. Твърди, че майката на В. е живяла в имота до смъртта
си, като други лица не били живели в имота, нито някой е оспорвал правото на
собственост на ответниците. Свидетелят Х.твърдял, че е съсед на ответниците,
като ги познава повече от 20 години. Сочел, че в имота имало масивна жилищна
сграда и стопанска постройка, която била разширена от В. преди 13-15 години.
Твърдял, че в имота освен ответниците е живяла и майката на В. – Н., както и
техните деца. СРС е кредитирал показанията на свидетелите като логични и
вътрешно непротиворечиви, но е приел, че същите не установяват релевантния факт
за осъществено самостоятелно владение от ответниците върху делбените имоти, с
което да са отблъснали правата на останалите собственици. На първо място по
делото не се доказало ответниците да са осъществявали самостоятелно владение
върху делбените имоти през заявения период, тъй като съобразно показанията на
свидетелите Н.Н.Х. била живяла в имота до смъртта си през 2012 г., в който
период същата била упражнявала правото си на собственост, а впоследствие
ограниченото право на владение върху поземления имот и жилищната сграда. По
делото липсвали всякакви доказателства /а и твърдения/ ответниците да са
отблъснали владението на Н.Н.Х.. В тази връзка следвало да се има предвид и ТР
№ 1/2012г. на ОСГК на ВКС, съгласно което презумпцията на чл. 69 ЗС се прилагала
на общо основание в отношенията между съсобствениците, само когато
съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В
случаите, в които съсобствеността произтичала от наследяване /какъвто е
настоящият случай/, презумцията била, че владелецът и съсобственик се явява
държател на общия имот, като следвало да демонстрира изрично пред останалите
съсобственици, че владее целият имот за себе си. Освен че по делото категорично
не се доказвала ответниците да са осъществявали самостоятелно фактическа власт
върху имота за периода 1991г. – 2012г., по делото липсвали и доказателства
същите да са демонстрирали пред Н.Н.Х. намерението си да държат вещта като
своя. Действително, ищецът не бил осъществявал фактическа власт върху
поземления имот и построената в него жилищна сграда, но същият не бил имал
основание за това предвид учреденото вещно право на ползване върху собствените
му идеални части в полза Н.Н.Х.. За да придобият по давност идеалните части от
имотите, собственост на ищеца, ответниците следвало да отблъснат владението на
вещния ползвател Н.Х., което обстоятелство не било доказано в хода на производството.
При тези си мотиви СРС е приел, че възражението за изтекла придобивна давност в
полза на ответниците се явява неоснователно, поради което и към момента
поземленият имот и построената в него жилищна сграда били съсобствени на
страните при описаните по-горе квоти и следвало да се допуснат до делба.
СРС е приел иска за делба за основателен и по
отношение на изградения в имота масивен гараж,
узаконен с Акт за узаконяване №27/25.06.2003г. по преписка вх.
№АГ-9400-1398/18.12.2001г. на СО, район Красно село, с площ от 33,20 кв.м. За
изграждане на гаража било издадено Разрешение за строеж № 48/30.10.1991г., с
което било разрешено да се построи гараж на основание чл.120 ППЗТСУ /отм./ със
застроена площ от 20,30 кв.м. Съгласно
приложимата редакция към този момент на чл.120, ал.4 ППЗТСУ /(изм. – ДВ, бр. 48
от 1985г., бр. 2 от 1996г., отм., бр.6 от 1998г./, по изключение, във връзка с
възникнали обществени нужди главният архитект (инженер) при окръжния
(общинския) народен съвет можел да разрешава в терени, предназначени за
мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации, да се правят
необходими временни постройки, т.е. издаденото разрешение за строеж касаело
изграждането на временна, а не масивна постройка. По делото липсвали данни кога
гаражът е изграден и кога същият е превърнат в масивна постройка /в акт за
узаконяване от 25.06.2003г. липсвали данни за това обстоятелство/, но щом към
момента същият бил масивна постройка с изградени тухлени стени и железобетонна
плоча /съгласно заключението на вещото лице по приетата СТЕ/ и същият не позволявал
да бъде разглобен и преместен без частичното му разрушаване, то следвало, че се
касае не до преместваема вещ, а до недвижима такава по смисъла на чл. 110, ал.
1 ЗС. Като такъв, същият можел да бъде годен обект на съдебна делба. По делото
липсвали доказателства в полза на някой от съсобствениците или на трето за
собствеността лице да е било учредявано право на строеж върху процесния гараж,
поради което и съдът е достигнал до извода, че собствениците на земята са придобили по приращение /чл.92 ЗС/ собствеността
върху гаража при притежаваните от тях квоти върху поземления имот. Ето защо и
гаражът следвало да бъде до допуснат до делба при следните квоти: 18/36 ид.ч.
за ищеца Ц. А.Н., 6/36 ид.ч. лична
собственост на В.Й.Х. и 12/36 ид.ч. в
условията на съпружеска имуществена общност за В.Й.Х. и С.С.Х..
По отношение на пристройка
с площ от около 112,80 кв.м., съгласно заключението на допуснатата СТЕ, към
описания по-горе масивен гараж, преустроен в пункт за диагностика, реглаж и
продажба на авточасти, която пристройка представлявала реална част от обект с
идентификатор 68134.206.684.1 и обозначена под номер 3 в скица-приложение към
СТЕ и по отношение на сграда с площ от
32 кв.м. по скица с идентификатор 68134.206.684.3, искът за делба следвало
да бъде отхвърлен, доколкото видно от изготвената СТЕ обектите не представлявали
масивна конструкция, а преместваеми стоманени конструкции, т.е. не били годен
обект на делба.
По
основателността на въззивната жалба:
С отговора по исковата молба въззивниците /ответници
пред СРС/ са оспорили твърдението на ищеца – Ц.А.Н., че е съсобственик на
въведените в делбата недвижими имоти, отразени в нот.акт за дарение № 181,
рег.№ 3287, дело 347 от 2003 г. и нот.акт № 8, рег.№ 3455, нот.дело №
343/30.05.2003 г. и двата на Нотариус М.К.. Посочено е, че същите били нищожни
на основание чл.26 ЗЗД, евентуално унищожаеми на основание чл.32 ЗЗД. В имота
нямало стопански сгради в които ищецът да е съсобственик. Тези сгради били
построени от ответниците и те били тяхна собственост. Ищецът никога не бил
живял в тази имоти и не ги бил владял. Ищецът поради нещастно стечение на
обстоятелствата успял да заблуди баба си да му прехвърли с оспорените от тях
нот.актове, идеални части от имота. Направено е и възражение за придобиване на
имотите по давност.
Съгласно чл.
31 ЗЗД унищожаем
е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло
да разбира или да ръководи действията си.
Унищожението
на такъв договор не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди
смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството
за недееспособността произлиза от същия договор- ал.2 от същата разпоредба.
Съгласно чл.
32, ал.1 ЗЗД унищожение
може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта.
Правото да се иска
унищожение се погасява с тригодишна давност.
Давността почва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие,
запрещението е било вдигнато, грешката или измамата са били открити или
заплашването е престанало, а в останалите случаи - от деня на сключването на
договора- ал.2
на чл.32 ЗЗД.
От
събраните по делото /пред СРС/ данни се установява, че с определение № 93 от
27.01.2015 г. на ВКС, Трето ГО по гр.д.№ 4919 по описа за 2014 г. не е
допуснато касационна обжалване на въззивно решение от 10.02.2014 г. по в.гр.д.№
15321 по описа за 2011 г. на СГС с което е потвърдено решение от 06.06.2011 г.
по гр.д.№ 10717 по описа за 2009 г. Видно от тези съдебни решения, отхвърлени
са исковете с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД /заобикаляне на
закона/, чл.26, ал.1,предл.3 ЗЗД /накърняване на добрите нрави/, чл.26,
ал.2,предл.2 ЗЗД /липса на съгласие/ и по чл.31 ЗЗД /унищожаемост/, на Н.Н.Х.,
поставена под пълно запрещение, действаща чрез настойника си В.Й.Х. против Ц.А.Н.
за прогласяване нищожността поради заобикаляне на закона на договора за дарение
от 26.05.2003 г., сключен с нот.акт № 181, рег.№ 3287, дело 347/2003 г. и на
договор за покупко-продажба от 30.05.2003 г., сключен с нот.акт № 8, рег.№
3455, дело № 373/2003 г. на Нотариус М.К., предявен като главен, както и евентуалните
искове за прогласяване нищожността на същите договори поради нарушаване на
добрите нрави и липса на съгласие и евентуален иск за унищожаване на договорите
по чл.31 ЗЗД. Видно от мотивите на
касационната инстанция по иска по чл.31 ЗЗД е прието, че същият е погасен по
давност с оглед разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД по възражение направено от
насрещната страна. Прието е, че прехвърлителката – Н.Н.Х. е разбирала
свойството и значението на извършеното и
е могла да ръководи постъпките си по така сключените договори.
При това положение правилно СРС е зачел
силата на пресъдено нещо по отношение на повторно заявените от В.Й.Х.
възражения за нищожност и унищожаемост на сделките, обективирани в нот.актове
по силата на които ищецът Ц.А.Н. се легитимира като съсобственик на допуснатите
до делбата обекти.
Наред с това видно от съдебния протокол, отразяващ
процесуалните действия на съда и страните, сторени в първото по делото публично
заседание на 03.04.2014 г. , оспорването на нот.актове досежно тяхното
авторство по отношение на Н.Х. е направено под условие- ако съдът не спре
производството по делото до приключване на производството по гр.д. № 10717 по
описа за 2009 г. на СРС, 24-ти състав. С определение от 12.06.2014 г. СРС е
спрял производството по делото на основание чл.229, ал.1,т.4 ГПК /л.82/, т.е.
искането за спиране е удовлетворено и не настъпва условието за извършване на
производство по чл.193 ГПК. А както вече посочихме по възраженията на
съделителя В.Х. е налице и влязло в сила съдебно решение, което следва да бъде
зачетено, тъй като последният е правоприемник на Н.Х..
По
възражението за придобивна давност:
Владението
се дефинира от чл. 68 ЗС като "упражняване фактическа власт върху
вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез други го", т.е.
дефинира се като фактически отношения между гражданско-правните субекти,
изразяващи се в това, че едните имат фактическата власт върху вещта без да се
позовават на правото на собственост за това, а само на обстоятелството, че в
даден момент именно те упражняват съдържанието на правото да си служат с вещта
като своя.
Основните
признаци на владението са обективен /corpus/ и субективен /animus/. Обективният
признак е характеристиката на владението като фактическо упражняване на власт
спрямо конкретна вещ, като обективна възможност /факт/ за непосредствено
въздействие върху вещта. Субективният признак е характеристика на едно
субективно/ лично/ поведение на владелеца- да се държи вещта като своя -
animus, animus domini, animus rem sibi habendi. Да се държи вещта като своя е
равнозначно да се държи вещта от владелец със съзнанието, че той е собственик -
титуляр на вещното право.
За
да е основание за придобиване на един имот по давност, владението следва да
бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно.
Въпрос
на фактическа преценка на съда е дали действията на владелеца имат спорадичен
/случаен, спонтанен/ характер или са израз на осъзнато поведение, израз на воля
да се държи и запази вещта сякаш по отношение на нея владелецът има вещно
право. Постоянното владение не следва да се възприема като синоним на
непрекъснато владение, в смисъл на осъществена във всеки момент фактическа
власт, а е достатъчно владелецът да е в състояние във всеки момент когато
пожелае да може да реализира владелческата си власт, без друго лице да е
започнало да извършва тези действия и да е лишил владелеца от владението му.
Владението
е непрекъснато в смисъл да не е било прекъсвано за период по-дълъг от 6/ шест/
месеца - арг. от чл. 81 ЗС, да е несъмнено- т.е. да няма съмнение не
само относно факта, че владелецът държи вещта но и за това, че я държи за себе
си. Намерението да се държи вещта за себе си трябва да е изразено по ясен /
несъмнен/ начин, начин който не буди съмнение за отричане на чуждата власт по
отношение на вещта и не допуска чужди действия. Цялото поведение на владелеца
не трябва да изразява каквото и да е съмнение в намерението му да упражнява
фактическата власт единствено за себе си. Владението е спокойно когато не е
установено с насилие и е явно, когато фактическата власт се упражнява така, че
всеки заинтересован да може да научи за това, да не е установено по скрит
начин, тайно от предишния владелец.
От показанията на свидетелите
разпитани на страната на ответниците се установява, че в процесните имоти до
смъртта си през 2012 г. е живяла Н.Н.Х.. В този период Н.е упражнявала правото
си на съсобственост, вкл. и владението. Правилно СРС е приел, че по делото
липсват доказателства, а и твърдения ответниците да са отблъснали владението на
Н.. Както казва свидетелят Д.„В. и С. гледаха бабата /Н./ и много добре я
гледаха“.
В мотивите на
Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК е прието, че завладяването частите
на останалите съсобственици и промяната в намерението поначало трябва да се
манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и
установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. По реда на чл.
290 ГПК е създадена практика /Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. №
1919/2015 г. на І г.о./, според която е обективно невъзможно да се
манифестира промяната в намерението когато невладеещият съсобственик е с
неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се
е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Настоящият
състав приема,
че не е налице нито едно от тези изключения.
С оглед горецитираното ТР и при
съвкупен анализ на показанията на свидетелите, разпитани от първата съдебна
инстанция, настоящият състав приема, че ответниците/въззивници пред настоящата
инстанция не са демонстрирали промяната в намерението си; липсват осъществени
действия, установяващи своене, както и такива отблъскващи владението на съсобственика-ищец.
Действително, ищецът не е
осъществявал фактическа власт върху поземления имот и построената в него
жилищна сграда, но следва да отчетем, че в полза на Н.Н.Х. е било учредено
право на ползване върху собствените на ищеца идеални части. Това означава, че
ищецът Ц.А.Н. е владял имота чрез ползвателката Н.Х..
При
запазено право на ползване предмет на прехвърляне е правото на собственост без
правомощието да се ползва имотът - т.нар. гола собственост. Ограниченото вещно
право на ползване е противопоставимо като материално право на всеки, вкл.на
собственика на имота, който се лишава от възможността да ползва имота. В
съдържанието на това ограничено вещно право се включва възможността за лично
ползване на имота /обитаване/ и да се събират плодовете /наемите/ от него.
Ответниците са били
допуснати в процесния
имот от Н.Х. в рамките на упражняваното от нея вещно право на
ползване по смисъла на чл. 56 ЗС. Става дума за упражняване на търпими
действия от ответниците по исковата молба върху имота, основани на лични и
родствени отношения между тях и носителя на ограниченото право на ползване.
Едва след прекратяването на това право със смъртта на Н.Х. през
2012
г. е било възможно превръщането на установеното държане във владение. Исковата молба в случая е
подадена на 15.03.2013 г., т.е. твърдения от ответниците /въззивници 10 годишен
давностен срок очевидно не е изтекъл поради което не е настъпила придобивната давност,виж в този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 60417 ОТ 30.11.2021 Г. ПО ГР. Д. № 3071/2021 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС. Съгласно
решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, І г. о.,
решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 133/2017 г. и решение № 122/3.12.2020
г. по гр. д. № 3549/2019 г. на ВКС, І г. о., държането се упражнява по
силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца,
т. е. по силата на договор; търпимите действия са фактически състояния, при
които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със
собственика или владелеца, но с неговото изрично или предполагаемо съгласие,
тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения. И
държателят, и извършващият търпими действия, за да се превърнат във владелци,
следва да демонстрират по отношение на собственика настъпилата промяна - че
започват да осъществяват фактическа власт с намерение да своят вещта.
Основателен е довода на
ищеца, направен в хода на производството пред СРС относно признанието на В.Й.Х.,
че Н.Н.Х. е била собственик към 26.05.2003 г. и 30.05.2003 г. на идеални части
от дворното място /ПИ/ и жилищната сграда с оглед съдържанието на исковата
молба по чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД, предявена от В.Й.Х., въззивник в настоящето
производство, по която е било образувано гр.д.№ 13479 по описа за 2008 г. на
СРС, 40 състав, срещу Ц.А.Н. /ищец в настоящето производство/ и Н.Н.Х.
/наследодател на страните по спора/, л.45 по делото пред СРС.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение
като правилно в частта, в която е допусната делбата следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При този изход на делото на въззивниците разноски не се следват.
Въззиваемият
претендира разноски и такива са
сторени в размер на 1850 лв. за адв.възнаграждение поради което му се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20284847 от 29.12.2020 г. по гр.д.№ 6578 по
описа за 2013 г. в частта в която се
: ДОПУСКА извършването на съдебна делба
между Ц.А.Н., В.Й.Х. и С.С.Х., на следните недвижими имоти:
1.
УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 68134.206.684 по кадастрална карта и
кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/20.06.2016г. на
изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр.София, ул.“*****, при квоти:
–
18/36 ид.ч. – за Ц.А.Н.;
–
6/36 ид.ч. – за В.Й.Х.,
–
12/36 ид.ч. – в условията на съпружеска имуществена общност за В.Й.Х. и С.С.Х..
2.
ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор 68134.206.684.2 по кадастрална карта и
кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/20.06.2016г. на
изпълнителния директор на АГКК находяща се в гр.София, ул.“*****, състояща се
от: сутеренът от гараж, две мазета, входно антре, вестибюл, баня-тоалетна,
коридор и вътрешно стълбище; първият етаж от две стаи, хол, коридор, дрешник и
вътрешно стълбище и два балкона със застроена площ от около 86 кв.м., която
жилищна сграда е построена в поземлен имот, с идентификатор 68134.206.684 по
кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед №
РД-18-50/20.06.2016г. на изпълнителния директор на АГКК, при квоти:
–
1/36 ид.ч. – за Ц.А.Н.;
–
6/36 ид.ч. – за В.Й.Х..
–
29/36 ид.ч. – в условията на съпружеска имуществена общност за В.Й.Х. и С.С.Х..
3.ГАРАЖ
със застроена площ от 33,20 кв.м., отразен в Акт за узаконяване
№27/25.06.2003г. по преписка вх. №АГ-9400-1398/18.12.2001г. на СО, район Красно
село, преустроен в пункт за диагностика,
реглаж и продажба на авточасти, представляващ реална част от обект с
идентификатор 68134.206.684.1 по кадастрална карта и кадастрални регистри,
одобрени със Заповед №РД-18-50/20.06.2016г. на изпълнителния директор на АГКК и
обозначен под номер 2 в скица-приложение към СТЕ на л.77 от делото, който гараж
е построен в поземлен имот с идентификатор 68134.206.684 по кадастрална карта и
кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/20.06.2016г. на
изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр.София, ул.“*****, при квоти:
–
18/36 ид.ч. – за Ц.А.Н.;
–
6/36 ид.ч. – за В.Й.Х.,
–
12/36 ид.ч. – в условията на съпружеска имуществена общност за В.Й.Х. и С.С.Х..
ОСЪЖДА В.Й.Х., ЕГН ********** и С.С.Х., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***, офис 2- адв.Л.В., да
заплатят на Ц.А.Н., ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв. Е.Х., сумата в размер на 1850 лв., представляваща
разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: