Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 13.11.2019
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести юни през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светлана
Атанасова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 15307 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 11.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 70545/ 2017 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 81 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК е признато за установено,
че В.П.К. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/ сумата 1 055.96 лв.- главница за
доставена през периода м.05.2014 г.- м.04.2016 г. топлинна енергия в имот с
абонатен № 107404, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 20.06.2017 г. до изплащане на вземането, и сумата 153.93 лв.- лихва за забава
върху главното вземане за периода 15.09.2015 г.- 07.06.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 39946/ 2017 г. на CPC,
III ГО, 81 състав. На основание чл.78, ал.3 ГПК ответницата В.К. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД
сумата 175 лева- разноски за исковото
производство, и сумата 75 лева- разноски за
заповедното производство.
Постъпила
е въззивна жалба от В.П.К. /ответница по делото/, в която
са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение
за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение да бъде потвърдено, като претендира разноски
за въззивното производство.
Третото лице- помагач “Т.С.“ ЕООД- *** не
изразява становище по повод подадената от ответницата въззивна жалба.
Предявени
са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски
градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, а по същество- правилно и следва да бъде потвърдено.
Спорно- според доводите във въззивната жалба,
е обстоятелството дали през процесния период между страните е съществувало
валидно договорно отношение за продажба на топлинна енергия.
Съгласно
приложимата през процесния период норма на чл.153, ал.1 ЗЕ, потребител на
топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право
на ползване на топлоснабдявания имот.
Цитираната разпоредба императивно установява кой е страна по облигационното право-отношение
с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право
върху имота- собственост или вещно право на ползване.
Нормата легитимира като потребител на топлинна енергия по силата
на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с
вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице-
ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на
носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест
разноските, свързани с ползването на вещта.
Разпоредбата
на чл.153, ал.1 ЗЕ е приложима, доколкото относно доставката на топлинна
енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор, явяващ се
по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна
автономия е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като
чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна
собственост.
Същевременно- според посоченото по- горе
законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен
изричен писмен договор, когато се касае за топлоснабдена сграда- етажна
собственост, като всички собственици и титуляри на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в етажната собственост се считат потребители на
топлинна енергия /чл.153, ал.1 ЗЕ/, т.е. страни по договорно правоотношение с
доставчика.
В
случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно
установено, че през посочения в исковата молба период ответницата и ищцовото
дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на
валидно сключен помежду им договор за доставяне на топлинна енергия. В
подадения от ответницата писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК е
заявено оспорване на обстоятелството, че същата е била собственик на
процесното жилище през исковия период. Във връзка с така заявеното оспорване са
събрани писмени доказателства по делото, в изпълнение на възложената на ищеца
тежест на доказване, според които ответницата
В. К. се легитимира
като
Л.2 на Реш. по гр.д.№
15307/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
собственик на процесното жилище, считано от 18.05.2005
г., когато го получила по наследяване от своята майка Й.Н.В./съгласно
Удостоверение за наследници от 27.02.2013 г., издадено от СО- Район „Красно
село“/, на чието име е издаден приложеният по делото констативен Нотариален акт
№ 190/ 31.05.1954 г. на софийски нотариус. По делото не са направени твърдения,
нито са ангажирани доказателства така придобитото право на собственост върху
топлоснабдения имот да е било отчуждено преди или през процесния период, което
налага извод, че през този период ответницата е била потребител на топлинна
енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и като страна по съществуващото между нея
и „Т.С.“ ЕАД договорно право-отношение дължи изпълнение на задълженията за
плащане цената на доставената в имота топлинна енергия.
Установено е следователно наличието на
облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответницата В.К. през
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия,
по който ищецът е доставял топлинна енергия /обстоятелство, което не е оспорено
от ответницата/, което е достатъчно основание за доказване на иска по
основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено
в сградата и конкретно- в жилището на ответницата, е от значение единствено за
доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер
не може да доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. Спор
относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, както и относно
нейното количество и стойност, по делото не е налице, поради което и въззивният
съд не дължи произнасяне в тази насока.
Предвид изложеното, с оглед неоснователността
на релевираните във въззивната жалба на ответницата В.К. доводи със същата не
може да се постигне като резултат както пълна, така и частична отмяна на
обжалваното решение на посочените по- горе основания, поради което и същото-
като валидно и допустимо, а по същество- правилно, следва да бъде потвърдено.
Независимо от отхвърлянето на подадената от
ответницата въззивна жалба, разноски за въззивното производство на въззиваемата
страна, претендираща разноски, не следва да бъдат присъдени, тъй като от същата
не е подаден отговор на въззивната жалба, нито е осъществено процесуално
представителство в проведеното във въззивното производство открито съдебно
заседание. Подадената от въззиваемото дружество на 5.06.2019 г. писмена молба
не може да обоснове ангажиране отговорността на въззивницата за сторени във
въззивното производство разноски.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
11.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 70545/ 2017 г. на Софийски районен съд,
ІІІ ГО, 81 състав.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД- ***, като трето лице- помагач на „Т.С." ЕАД- *** в производството по
делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.