РЕШЕНИЕ
№ 600
гр. Пловдив, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно гражданско дело №
20255300500295 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Х. Б. Х., чрез пълномощника му адв.
Т. Й., против Решение № 4310 от 04.11.2024г., постановено по гр. дело №
4747/2024г. на Районен съд - Пловдив, XII гр.с., с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя по реда на чл. 422 от ГПК иск с правно
основание чл.535 от ТЗ за признаване за установено, че ответникът А. В. С. му
дължи сумата от 3 250 лв. - главница по запис на заповед, издаден на
04.06.2011г. и предявен за плащане на 03.02.2022г., ведно със законна лихва от
датата на подаване на заявлението в съда - 11.01.2024г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е издадена Заповед № 252/12.01.2024г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК
по ч.гр.д. № 480/2024 г. на РС - Пловдив и ищецът е осъден за разноски.
Изложени са подробни съображения за неправилност на атакувания
съдебен акт поради нарушение на съдопроизводствени правила. Поддържа се,
че неправилно районният съд е отказал да бъдат допуснати на жалбоподателя
- ищец в първоинстанционното производство, гласни доказателства чрез
изслушването на трима свидетели, необходими за изясняване на спора от
фактическа страна, с оглед забраната на чл. 164, ал.1, т.5 ГПК. Изложени са
твърдения, че вземането на жалбоподателя по записа на заповед срещу
издателя А. С. не е погасено, доколкото последният неколкократно е признал
дълга, с което е прекъснал погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. „а“
от ЗЗД. От въззивния съд се иска да отмени първоинстанционното решение и
вместо него да постанови ново, с което да уважи предявения иск. Претендира
разноски за двете съдебни инстанции.
1
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от насрещната страна А. В. С.
В съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуалния му
представител адв. Й., поддържа становището си, а въззиваемият, чрез адв. Т.
М., оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на атакувания съдебен
акт.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК
следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във
въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция
по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът
намери за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен по реда на чл. 422,
ал.1 от ГПК установителен иск с правно основание чл.535 от ТЗ за признаване
за установено в отношенията между страните, че ответникът А. В. С. дължи
на ищеца Х. Б. Х. сумата от 3250 лв. - главница по запис на заповед, издаден
на 04.06.2011г. и предявен за плащане на 03.02.2022г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда - 11.01.2024г.
до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена Заповед №
252/12.01.2024г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 480/2024г. на РС – Пловдив, VII гр.с.
Претендирани са разноски за заповедното и исковото производства.
В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че ответникът е
издал запис на заповед на 04.06.2011г. в полза на ищеца, като същият е
предявен за плащане на ответника на 03.02.2022г. Сочи се, че предвид
неплащането ищецът се снабдил със заповед за незабавно изпълнение, против
която ответникът е възразил. Иска се от съда вземането по записа на заповед
да бъде установено по реда на чл. 422 от ГПК, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на
вземането.
В подадения отговор на исковата молба ответникът намира иска за
процесуално допустим, но по същество за неоснователен поради изтекла
погасителна давност. Не оспорва, че издаденият запис на заповед е редовен от
външна страна, но твърди, че след като падежът е определен „на
предявяване“, е следвало същият да бъде предявен до една година от
издаването му, освен ако издателят не е определил по-къс или по-дълъг срок.
В конкретния случай се сочи, че не е бил предвиден срок, различен от
установения, съответно твърди се, че предявяването е следвало да се извърши
до 04.06.2012г. От 05.06.2012г. е започнала да тече тригодишната погасителна
2
давност за предявяване на иск срещу платеца, изтекла на 05.06.2015г., а
записът бил предявен извън срока – едва на 03.02.2022г.
С обжалваното решение искът е отхвърлен. За да постанови решението
си първостепенният съд е отделил като безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че ответникът А. В. С. е издал в полза на ищеца Х.
Б. Х. запис на заповед за 3 250 лева, издаден на 04.06.2011 г., с падеж: „на
предявяване“, като записът на заповед е предявен за плащане на 03.02.2022 г.
Приел е, че в приложения по делото запис на заповед е уговорен падеж „на
предявяване“, като липсва изявление на издателя за скъсяване или удължаване
на този срок, поради което ценната книга е следвало да бъде предявена за
плащане на длъжника в срок от 04.06.2011г. до 04.06.2012г., но това не е
направено. В този случай кредиторът е следвало да предяви обратните искове
по чл. 505 от ТЗ срещу платеца по ценната книга в срока по чл. 531, ал. 1 от
ТЗ, а именно до три години от падежа. Предвид наведеното възражение от
ответника за изтекла давност, ПРС е намерил, че давностният срок за
обратните искове е изтекъл на 04.06.2015 г. Следователно за кредитора е
останала на разположение една възможност за иск, а именно искът за
неоснователно обогатяване по чл. 534 от ТЗ. Този иск следвало да бъде
предявен срещу платеца по ценната книга в срок до три години от деня на
изгубване на исковете по записа на заповед, т.е. от 04.06.2015 г., когато е
изтекла давността по обратните искове. Районният съд е приел, че наведеното
от ответника възражение за изтекла давност е основателно, понеже
кредиторът е следвало да предяви искът по чл. 534 от ТЗ в срок до 04.06.2018
г., а заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено след този срок, а именно на
11.01.2024 г., т.е. срокът за иска е пропуснат. Първостепенният съд е намерил
за недоказани и неоснователни доводите на ищеца, че ответникът
многократно в присъствието на свидетели е признавал задълженията по
процесния запис на заповед, като с това е прекъснал давността на основание
чл. 116, буква „а“ от ЗЗД. За доказване на тези обстоятелства ищецът е
направил доказателствени искания само за разпит на свидетели, които ПРС, на
основание чл. 164, ал. 1, т. 5 във връзка с ал. 2 от ГПК, е счел за недопустими
предвид липсата на изрично съгласие от насрещната страна – ответника, за
установяване с гласни свидетелски показания на измененията на писмено
съглашение (запис на заповед), в което страната, която иска свидетелите
(ищецът), участва. В заключение е направен извод, че ответникът не дължи на
ищеца търсената сума и искът е неоснователен.
Видно от приложеното ч.гр.дело № 480/2024г. по описа на ПРС, VII
гр.с., в полза на ищцовата страна Х. Б. Х. против ответника А. В. С. е издадена
заповед № 252 от 12.01.2024г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК за сумата от 3250 лева, дължима по запис
на заповед, издаден на 04.06.2011г., с падеж: на предявяване и предявен за
плащане на 03.02.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда - 11.01.2024г. до окончателното й изплащане, както и
разноски в размер на 65 лв. за държавна такса и 500 лв. – адвокатско
възнаграждение. На основание чл. 414 ГПК длъжникът е подал възражение, че
не дължи сумите и с разпореждане № 2236 от 23.01.2024г. ПРС е указал на
заявителя, че може да предяви иск за вземането си. Съобщението е връчено на
заявителя на 14.02.2024 година, а на 13.03.2024 г., в едномесечния срок по чл.
415, ал.4 ГПК, е подадена исковата молба пред РС - Пловдив.
Установителният иск по реда на чл. 422 ГПК е допустим, тъй като е предявен
в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от длъжника в
3
заповедно производство и има за предмет същите вземания.
Пред въззивния съд страните не оспорват отделените като безспорни
обстоятелства, че ответникът А. В. С. е издал в полза на ищеца Х. Б. Х. запис
на заповед за 3 250 лева, издаден на 04.06.2011 г., с падеж: „на предявяване“,
като записът на заповед е предявен за плащане на 03.02.2022 г. Не се оспорва и
че записът на заповед е редовен от външна страна и съдържа необходимите
съгласно чл.535 от ТЗ реквизити.
Спорът между страните се концентрира върху въведеното от ответника
възражение за погасяване по давност на правото на иск по менителничния
ефект /записа на заповед/.
Настоящият съдебен състав споделя правните изводи на
първоинстанционния съд, че при запис на заповед с уговорен падеж „на
предявяване“, какъвто е настоящият случай, за да настъпи падежът ценната
книга е следвало да бъде предявена за плащане на длъжника в срок до една
година от издаването й. Издателят може да определи по-къс или по-дълъг
срок, но както правилно е приел и ПРС не е установено страните да са
договорили различен от законовия едногодишен срок, поради което ценната
книга, издадена на 04.06.2011г, е следвало да бъде предявена до 04.06.2012г.,
но това е направено едва на 03.02.2022 г. В този случай кредиторът Х. Х. е
следвало да предяви обратните искове по чл. 505 от ТЗ срещу платеца по
ценната книга А. С. в срока по чл. 531, ал. 1 от ТЗ, а именно до три години от
падежа, т.е. до 05.06.2015г. Безспорно е и че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено много по-късно - на 11.01.2024г.
Още в първоинстанционното производство ищецът е изложил
твърдения, че правото на иск за вземането по абстрактната сделка /записа на
заповед/ не е погасено, доколкото издателят неколкократно е признал дълга, с
което е прекъснал погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Доколкото с въззивната жалба е направено искане за събиране на гласни
доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, въззивният съд в
определението си по чл. 267 ГПК прие, че прекъсването на погасителната
давност за вземане, произтичащо от запис на заповед, може да бъде
установено със свидетелски показания. Поради това във въззивното
производство са извършени нови съдопроизводствени действия по събиране
на гласни доказателствени средства – разпитан е свидетелят М. Х. /съпруга на
ищеца/ относно единственият спорен въпрос дали ответникът е признал дълга.
След изслушване на свидетеля ответната страна наведе твърдение, че
страните са подписали споразумителен протокол, с който уреждат
финансовите си отношения във връзка с договор за заем, но изрично посочи,
че записът на заповед не обезпечава изпълнението на същия. Ето защо и
доколкото не е въведено твърдение, че процесният запис на заповед
обезпечава каузално правоотношение, представеният протокол е без значение
за изхода на спора и не се прие по делото.
От показанията на св. М.Х. /съпруга на ищеца/ се установява, че с ищеца
Х. Х. са сключили брак през 2008г., но го познава от 2002г. С ответника А. С.
са били в близки отношения – бил е състудент на съпруга й в *******,
отделно от това и кум на сватбата им. На 04.06.2011г. свидетелката чула,
когато А. се обадил на съпруга й, за да му каже, че е злоупотребил със сметки
на клиентите в банката, в която работи и до края на работния ден трябва да
възстанови сумите – 14862 долара и 3250 лв., поради което поискал заем. Х.
му дал сумите и оформили 2 бр. записи на заповед – един за сумата от 14862
4
долара и втори запис на заповед за сумата от 3250 лева. За издаването на
записите свидетелката научила от съпруга й. Една година по-късно, след като
му дали тези пари, със съпруга й направили среща с А. С. в офиса на съпруга й
на ул. „*****, където свидетелката го попитала дали има намерение да им
върне парите, на което ответникът заявил, че се намира във финансово
затруднение, но обещал в най-кратък срок да намери начин да ги върне. През
месец февруари 2015г. С. отново бил във финансово затруднение, тъй като
имал ипотеки, заеми и банката щяла да му вземе къщата на ул. „********,
поради което ги помолил да купят къщата му, за да може родната му майка да
остане да живее там. Тогава признал, че дължи сумите - 14862 долара и 3250
лева и отново обещал, че когато може, ще ги възстанови. През 2016г. А.
основал строителна фирма „********“ и работел заедно със съпруга й, имали
общ офис на ул. „********. Уговорката била А. да работи като изпълнител на
Х., който му възлагал работа по строеж на сгради с идеята, че по този начин
ще възстанови парите. През месец март 2017г. ответникът започнал да работи
на техен обект на ул. „******** и непрекъснато признавал, че им дължи пари,
които в най-скоро време ще върне. През месец юли 2018г. разговаряли с него,
за да си откупи къщата. На тази среща А. отново ги уверил, че ще възстанови
тези пари - 14862 долара и 3250 лева. През месец октомври 2019г. отново
помолил да му дадат 12000 лв., защото съпругата му имала гинекологични
проблеми. Отново признал, че им дължи конкретно сумите от 14862 долара и
3250 лева, но в момента бил в затруднение и нямал възможност да им ги
плати. Месец септември 2022 г. се обадил да помоли за още 5000 лв., за да си
подготви документите за продажба на къщата, при което обещал, че след като
я продаде, ще им възстанови всичките суми. Свидетелката сочи, че не са им
били върнати никакви пари. Ответникът им е бил близък и винаги, когато е
имал финансово затруднение, са му услужвали.
Съдът цени показанията на свидетелката в тяхната цялост при условията
на чл. 172 ГПК, доколкото излага лични впечатления за отношенията между
страните през годините. Така ангажираните гласни доказателства са логични,
последователни и вътрешно непротиворечиви, като кореспондират и с
приложената по делото ценна книга – процесния запис на заповед, който
потвърждава достоверността на изложеното.
Предвид горното въззивната инстанция прие за установено по основния
спорен въпрос, че погасителната давност е била неколкократно прекъсвана
през годините – за първи път през м. февруари 2015г., т.е. преди
първоначалното й изтичане на 05.06.2015г., от когато е започнал да тече нов 3-
годишен срок, който преди да изтече, отново е прекъснат с признанията на
ответника, че дължи сумата от 3250 лв. по издадения запис на заповед и
уверенията му, че ще ги върне в най-кратък срок – през месец март 2017г.,
месец юли 2018г., месец октомври 2019г. и последно през месец септември
2022г., от когато до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 от ГПК на 11.01.2024г., давностният срок не е
изтекъл. Налага се изводът, че установителната претенция на ищеца е
основателна и доказана по размер и като такава следва да бъде уважена. По
изложените съображения първоинстанционното решение е неправилно и
следва да се отмени, като се постанови ново решение за уважаване на
предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск за признаване за установено на
процесното вземане спрямо ответника А. С.
По отношение на отговорността за разноските:
5
С оглед изхода на спора и искането за произнасяне по направените по
делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на жалбоподателя следва да
се присъдят сторените по делото разноски в заповедното производство и пред
двете съдебни инстанции до доказания размер и съгласно представен списък
на разноските по чл. 80 ГПК, както следва: в заповедното производство –
сумата от 565 лв., от които 500 лв. за адвокатско възнаграждение и 65 лв. за
държавна такса; в исковото производство пред ПРС и ПОС – сумата от общо
130 лв. за платена държавна такса /по 65 лв. за всяка от двете инстанции/.
Мотивиран от горното, Окръжен съд - Пловдив
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 4310 от 04.11.2024г., постановено по гр. дело №
4747/2024г. на Районен съд - Пловдив, XII гр.с. и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по
предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск с правно основание чл.535 от ТЗ, че
А. В. С. с ЕГН ********** от гр. ********* дължи на Х. Б. Х. с ЕГН
********** от гр. *********, ет. 5, ап. 24, сумата от 3250 /три хиляди двеста и
петдесет/ лева, дължима по запис на заповед, издаден на 04.06.2011г., с падеж
– на предявяване, предявен за плащане на 03.02.2022г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда -
11.01.2024г., до окончателното й заплащане, за което вземане е издадена
Заповед № 252/12.01.2024г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 480/2024 г. на РС - Пловдив, VII
гр.с.
ОСЪЖДА А. В. С. с ЕГН ********** от гр. П., ул. „********, да
заплати на Х. Б. Х. с ЕГН ********** от гр. *********, сумата от общо 695
/шестотин деветдесет и пет/ лева - разноски в заповедното и исковото
производство пред двете съдебни инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6