Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12.07.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и девети юни
през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИРИНА
СТОЕВА
При секретаря Юлиана Шулева
И прокурора сложи за разглеждане
В.гр.д.№ 2656 по описа за 2021 г.
Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 20285073 от 30.12.2020 г. по гр.д.№
16999 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО,34-ти състав се: ОСЪЖДА „Д.з.“АД, да заплати на ЗАД „ОЗК З.“ АД, на основание
чл.411 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, следните суми: сумата в размер на 100 лв.,
предявена като частичен иск от сума в общ размер от 1826,04 лв.-представляваща
изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“, ведно
със законната лихва от датата на исковата молба-08.05.2020 г. до изплащане на
вземането и сума в размер на 10 лв., предявена като частичен иск от сума в общ
размер от 433,72 лв.- обезщетение за забава за периода от 03.01.2018 г. до
06.05.2020 г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1395 лв.-разноски за
производството пред СРС.
Постъпила е въззивна жалба от „Д.з.“АД, ответник пред
СРС.
Решението
се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение, както и несъобразяване на съда със събраните по делото
доказателства. Неправилно СРС не бил кредитирал заключението на допуснатата
съдебно-автотехническа експертиза в която като размер на вредите бил определен
такъв от 1540,76 лв. като вместо това приел за стойност тази, посочена във
фактурата – 3908,48 лв. Сочи, че тази експертиза не била оспорена. Наред с това
твърдението на ищеца, че МПС било в гаранционен срок към момента на ПТП не било
подкрепено с доказателства. Счита, че не се дължи обезщетение по цени за
оригинални части и труд в оторизиран за марката сервиз, защото това било
икономически необосновано и представлявало луксозен разход. Решението на СРС
било в противоречие с принципа на добросъвестността и грижата на добрия
стопанин.
Иска се от настоящата
инстанция да отмени първоинстанционното решение и вместо това да постанови
друго, с което претенцията на ищеца да бъде отхвърлена в пълен размер.
Претендира разноски.
От ответника пред СРС,
въззиваем пред настоящата инстанция- „ЗАД
ОЗК З.“АД, ищец пред СРС, е постъпил
отговор по въззивната жалба. Излага се становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че при постановяването му не
били допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален
закон. Относно размера на
обезщетението приложимо било правилото на чл.400, ал.1 КЗ. Размерът на обезщетението бил присъден в съответствие със
събраните по делото писмени доказателства, вкл. проформа фактура № 90005987 от
03.10.2017 г. , издадена от „С.С.Р.“ ЕАД, както и със основното и допълнително
заключение на съдебно-автотехническата експертиза. Сочи, че съобразно чл.386,
ал.2 КЗ при настъпването на застрахователното събитие застрахователят бил
длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително
претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Наред с това договорът
за застраховка бил сключен при специални условия- изрично било указано, че в
случай на застрахователно събитие, увреденото превозно средство следва да
ползва услугите на сервиза на официалния представител. Сочи, че към момента на
ПТП превозното средство било на 4 години и 2 месеца, т.е. все още било в
гаранция. Затова размера на обезщетението правилно бил съобразен с този по
допълнителната съдебно-автотехническа експертиза. Тази експертиза не била
оспорена от ответника/въззивник. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение
въззивникът е уведомен на 05.01. 2021 г.
Въззивната жалба е подадена
на 19.01.2021 г./по пощата/, т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от
обжалване- претенциите на ищеца са уважени срещу въззивника/ответник.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната
инстанция приема, че първоинстанционният
съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По
доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че размера на обезщетението се определя по правилото на чл.499, ал.2 КЗ,
а именно да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на
събитието. За да определи конкретния размер на обезщетението СРС се е позовал
на допълнителната съдебно-автотехническа експертиза, което било изготвено след
отчитане на представената по делото проформо фактура по поръчка № 2017988 от
03.10.2017 г. от „С.С.Р.“ ЕАД, съгласно което към датата на ПТП размерът на
щетите възлизал на 3908,48 лв. с включени ликвидационни разноски в размер на 15
лв. Следвало да се вземе предвид и, че съгласно чл.386, ал.2 КЗ обезщетението
трябвало да бъде равно на действително претърпените вреди към деня на
настъпване на събитието. Съгласно чл.400, ал.1 КЗ за действителна се смятала
стойността, която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със
същото качество, а съгласно ал.2 на същата норма – за възстановителна
застрахователна стойност се смятала стойността за възстановяване на имуществото
с ново от същия вид и качество, без прилагане на обезценка. Заключението на
допълнителната –съдебно техническа експертиза е прието за пълно, обосновано и
компетентно изготвено; същото било неоспорено от страните. Съгласно това
заключение размерът на вредите възлизал на 3908,48 лв. с включени ликвидационни
разноски в размер на 15 лв. Посочената сума като обективираща стойността на
действителните разходи за репариране на щетата и съответстваща на установения в
разпоредбите на чл.386, ал.2 КЗ принцип за пълна обезвреда, подлежал на
заплащане от ответника на ищеца на основание осъществената суброгация по
чл.411, ал.1 КЗ. Възражението на ответника, че обезщетението следва да се
определи на база алтернативни източници, СРС е счел за неоснователно;
застрахователният договор бил сключен при специални условия, които предвиждали,
че в случай на застрахователно събитие, процесното МПС следва да ползва сервиз
на официален вносител. Взето е предвид, че ответника е заплатил сумата в размер
на 2082,44 лв. или дължала се сумата в размер ва 1826,04 лв.
Софийски
градски съд, действащ като
въззивна инстанция приема следното от фактическа и правна страна на спора:
За уважаване на иска по чл.411, ал.1 КЗ следва да
са налице предпоставките:
1-наличие на застрахователно правоотношение по
имуществена застраховка между ищеца и водача на увредения автомобил;
2- заплащане на щетите по този автомобил,
причинени от застрахователно събитие в рамките на покритието на застраховката;
3-противоправно поведение на водач – предизвикване
на ПТП, причинило вреди на застрахования при ищеца автомобил;
4- причинно-следствена връзка между вредите и ПТП;
5-валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите по договор, сключен между причинилия ПТП водач и ответника.
Единственият спорен
въпрос пред настоящата инстанция е дали правилно е определен от СРС
дължимия размер на застрахователното обезщетение и съответно кое от заключенията
на допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-автотехническа експертиза
следва да бъде възприето от съда.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС и по
арг. от чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето
решение.
Съгласно чл.386, ал.2 КЗ при настъпване на застрахователно събитие
застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в
случаите на подЗ. и З. по договорена застрахователна стойност.
Не се спори по делото, че ответникът е изплатил на
ищеца сумата в размер на 2082, 44 лв. От ищеца се претендирана сумата в размер
на 100 лв. от 1 826, 04 лв. /искът е предявен като частичен/ като последната
сума представлява разликата между платеното от ищеца на застрахования при него
по застраховка „Каско“ и сумата заплатена на ищеца от ответното дружество.
Действително, по делото се спори, че процесния
автомобил към датата на настъпване на застрахователното събитие е бил нов. От
представените по делото данни, вкл. документите за регистрация на МПС /л.19/, застрахователната
полица /л.10/ се установява, че автомобила е произведен 2013 г., а е
регистриран на 07.06.2013 г.
Следователно към датата на ПТП, което се е
състояло на 19.09.2017 г., автомобилът е 4 години, 2 месеца и няколко дни.
Видно от допълнителното заключение на вещото лице /л. 82/ в тази хипотеза
стойността необходима за възстановяване на лекия автомобил, изчислена на база
пазарни цени към датата на ПТП възлиза на 3893,48 лв., която е с ДДС, но не
включва стойността на ликвидационните разноски. Или като се прибавят
ликвидационните разноски в размер на 15 лв. и като се приспадне сумата платена
от ответника, се получава именно сумата в размер на 1826,04 лв.
Настоящата инстанция също намира възражението на
ответника, че обезщетението следва да се присъди по цена на т.нар.“алтернативни
източници“. Това е така защото определеното по този начин обезщетение не било
отговаряло на принципа за пазарни цени, както и на чл.400, ал.1 КЗ, съгласно
който за действителна се смята стойността, която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго със
същото качество, а съгласно ал.2 на същата норма – за възстановителна
застрахователна стойност се смята стойността
за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество. В този
смисъл правилно СРС не се е позовал
на основното заключение на съдебно-автотехническата
експертиза, а на допълнителното такова.
Противно на соченото от въззивника, СРС, за да
определи размера на дължимото обезщетение, не се е позовал само на фактурата,
представена от ищеца, а и на заключението на допълнителната
съдебно-автотехническа експертиза. Именно последното заключение не е било
оспорено от нито една от страните.
Следва да отбележим, че в отговора по исковата
молба ответникът е посочил, че стойността на вредите е в размер на 2082,44 лв.
колкото и самият той е заплатил/виж л.47 по делото пред СРС/. А сега с
въззивната жалба се твърди, че стойността възлиза на 1540,76 лв., което
противоречи на признанието му, обективирано в срока по чл.131 ГПК.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции първоинстанционното решение като правилно ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника с оглед изхода на спора разноски не се
следват.
На въззиваемата страна разноски се следват. Такива са сторени и се претендират, а именно: адв.възнаграждение в
размер на 360 лв. /с ДДС/ поради което се присъждат.
Водим от гореизложеното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20285073 от 30.12.2020 г. по гр.д.№ 16999 по
описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО,34-ти състав, изцяло.
ОСЪЖДА „Д.з.“АД, ***, да заплати на ЗАД „ОЗК З.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***-адв.С.С., сумата в размер на 360 лв./с ДДС/, представляваща разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг.от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
.