Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 04.07.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети април
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 767 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 20247059 от 09.11.2020 год., постановено
по гр.дeло № 21439/2020 г. на СРС, І Г.О., 162 състав, е осъдена П.на *****,
с адрес: гр.София, бул.“ Витоша“ № 2, да заплати на Л.М. С., ЕГН **********,***,
офис 2, по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, сумата от 1500 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди/ психически
стрес/, настъпили в резултат от наказателно преследване, приключило със съдебно
решение за оправдаване на ищцата по а.н.д. № 6446/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, 104 състав, влязло в сила на 26.11.2018 г., ведно със законната
лихва върху сумата от 26.11.2018 г. до окончателното й изплащане, както и на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 10 лв., разноски в производството, като е
отхвърлен иска за разликата над уважения размер от 1500 лв. до пълния предявен
размер от 5000 лв.
Срещу решението на СРС, 162 с-в е подадена въззивна жалба от Л.М. С., чрез пълномощника адв. Момчил Димитров, в частта, с която
е отхвърлен предявения от нея иск
с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за разликата над сумата от 1500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., като поддържа, че
присъденото обезщетение за претърпени
неимуществени вреди не отговаря на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД, с оглед претърпените от нея вреди, по съображения изложени в подадената въззивна жалба. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна -
ответник П.на *****, не е депозирала по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, като в съдебно заседание чрез прокурор Р.С.взема становище относно неоснователността на постъпилата
въззивна жалба от ищцата Л.М. С.. Моли жалбата
като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено
в обжалваната от ищцата част, като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи извод за
основателност на предявения от ищцата Л.М. С. срещу ответника П.на *****, иск с правно
основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ до размер на сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди/ психически стрес/, настъпили в резултат от
наказателно преследване, приключило със съдебно решение за оправдаване на
ищцата по а.н.дело № 6446/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 104 състав,
влязло в сила на 26.11.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от
26.11.2018 г. до окончателното й изплащане,
и за неоснователност на същия за разликата до пълния му предявен размер от 5000
лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло мотивите на обжалваното първоинстанционно
решение и на основание чл.272 ГПК препраща към тях, защото са
съобразени с доказателствата по делото и са постановени при правилно приложение
на материалния закон. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е обективна, като дължимото
обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането-
чл.4 от ЗОДОВ. За да възникне субективното право на увредения по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да са осъществени
следните кумулативно дадени предпоставки: 1/ на ищеца да е било повдигнато
обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника ; 2/
ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт
или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от
законодателя хипотези ; 3/ ищецът да е претърпял вреди ; 4/ да е налице
причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите.
В настоящия случай ищцата Л.М. С. е била обвинена в извършване на
престъпление по чл.182, ал.2, вр. чл.26, ал.1 от НК. В процесния случай е
внесено с постановление от 07.04.2017 г. от прокурор при СРП в СРС-НО,
досъдебно производство № 742/2014 г. по описа на 06 РУ-СДВР, пр.пр.№ 42952/2013
г. по описа на СРП, водено срещу Л.М. С. за престъпление по чл.182, ал.2, вр.
чл.26, ал.1 от НК, с предложение същата да бъде освободена от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание на основание чл.78а от НК. С
решение от 04.07.2018 год., постановено по н.а.х.дело № 6446/ 2017 год. на СРС,
Наказателно отделение, 104 с-в, ищцата Л.М. С. е призната за невиновна по
обвинението за извършено престъпление по чл.182, ал.2, вр. чл.26, ал.1 от НК, и
на основание чл.304 и чл.378, ал.4, т.2 от НПК е оправдана по повдигнатото
обвинение. С решение от 26.11.2018 г., постановено по в.а.н.дело № 4336/2018 г.,
на СГС, Наказателно отделение, ХІІ въззивен състав е потвърдено решение от
04.07.2018 год., постановено по н.а.х.дело № 6446/ 2017 год. на СРС,
Наказателно отделение, 104 с-в. Решението от 04.07.2018 год., постановено по
н.а.х.дело № 6446/ 2017 год. на СРС, Наказателно отделение, 104 с-в е влязло в
законна сила на 26.11.2018 г. Безспорно е обстоятелството, че съдът е приел за
установено, че ищцата Л.М. С. не е осъществила състава на престъплението по чл.182,
ал.2, вр. чл.26, ал.1 от НК.
Съдът
приема, че по реда на ЗОДОВ държавата отговаря за всички вреди, пряка и
непосредствена последица от увреждането. Отговорността е обективна и не е обвързана
от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на
вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е
установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на
държавния орган - т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако
противоречат на материални и процесуални норми. Правозащитните органи
представляват държавата като процесуални субституенти, като специалната
отговорност по чл.2 ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална
принуда, която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно
значение, тъй като при обективната отговорност се прилага принципът на риска, а
не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното
поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който
е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът е за
прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в
наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение от П.на
РБ не биха настъпили каквито и да било вреди. В случая, обективната отговорност
се поражда в резултат на незаконното повдигане и поддържане на обвинение на П.като
държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния
процес. В същата насока е и практиката на ВКС, в която безпротиворечиво се
приема, че когато по една част от обвиненията наказателното производство е
прекратено, или лицето е оправдано, а за друга част - лицето е осъдено,
обезщетение за неимуществени вреди се присъжда за незаконно упражнената
процесуална принуда по обвиненията, за които наказателната отговорност на
гражданина не е ангажирана. Действия или бездействия на лицето, дали повод за
обвинението, по което е постановена оправдателна присъда, но същевременно
подлежащи на друга правна санкция /например поради това, че са квалифицирани
като съставляващи административно нарушение/, не изключват отговорността на П.по
чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ, тъй като този правозащитен орган носи задължението
да повдига обвинения за деяния, осъществяващи състав на престъпление, а не за
други неправомерни действия на гражданина / в този смисъл - решение №
183/02.12.2016 г. по гр.дело № 2224/2016 г., III г.о., решение № 244/
25.07.2013 г. по гр.дело № 1205/2012 г., IV г.о., решение № 112/14.06.2011 г.
по гр.дело № 372/2010 г., IV г.о., решение №82/05.04.2017 г. по гр.дело 0№
2518/2016 г., ІV г.о. на ВКС и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/. В процесния случай се касае за искова
претенция за вреди от процесуална принуда, когато лицето е било оправдано
/чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ/, за които държавата отговаря, чрез прокуратурата,
тъй като тези вреди са в причинна връзка с повдигнатото и поддържано от нея
неоснователно обвинение в извършване на престъпление. В този случай, рискът е
за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния
процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение, за лицето не биха
настъпили претендираните неимуществени вреди.
Оправдаването на ищцата по повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл.182,
ал.2, вр. чл.26, ал.1 от НК, обосновава извод за незаконност по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук и за наличие на основание за носене на
имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи за
обезщетяване на претърпени от ищцата Л.М.
С. вреди.
Спорният въпрос по делото
е дали ищцата е претърпяла и в какъв размер неимуществени вреди. Предвид характера
на тези вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания, тяхното
доказване не може да се извърши с преки доказателства, а единствено с косвени.
Вида на тези косвени доказателства не е ограничен от закона, поради което не е
недопустимо това да бъдат и само свидетелски показания. В подкрепа от
повдигнатите от ищцата фактически твърдения, че
в резултат на незаконното обвинение е претърпяла
неимуществени вреди, е разпитан по делото
свидетелят Валентин Стоянов, чиито показания съдът
кредитира като достоверни, доколкото в тях се изнасят непосредствено възприети
факти и задълбочени впечатления за събитията в разглеждания период. От
показанията на разпитания свидетел се установява вида и
обема на причинените на ищцата Л.М. С.
неимуществени вреди- притеснение и психически стрес. В решение № 480 от
23.04.2013 г. по гр.дело № 85/ 2012 год. на ВКС, ІV г.о., е прието, че наказателното
производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и този
извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства,
доколкото липсват други, установяващи обратното. По делото липсват данни, които
да установяват противоположни на посочените от свидетелят на ищеца обстоятелства, поради което следва да се приеме, че
воденото срещу Л.М. С. наказателно производство
е довело до негативни за него емоционални преживявания. От друга страна, статута на подсъдим в наказателния
процес е факт, който при неосъждан човек, неминуемо предизвиква негативни
емоции. Ето защо житейски оправдано е проведеното наказателно производство
спрямо ищеца да доведе до неблагоприятни изживявания за него.
Съдът приема за изцяло неоснователни доводите,
развити във въззивнита жалба, че размерът на обезщетението е определен в нарушение на
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, както и че
същия е занижен. Първоинстанционният съд е определил размера на присъденото обезщетение за
претърпените от ищцата Л.М. С. неимуществени вреди, като е взел предвид правнорелевантните за това
обстоятелства, установени по делото, и като е приложил критериите за
справедливост по чл.52 от ЗЗД, в съответствие с
константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила
израз в ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно
решение /ТР/ №
3/22.04.2005 г., както и в установената, също така практика на ВКС по приложението на чл.52
от ЗЗД,
формирана по реда на чл.290 от ГПК, а именно – решение № 3/ 13.02.2012 г. по гр.дело № 637/ 2011 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то г.о. на ВКС и решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то г.о. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна
практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на
редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай
обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида,
характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно
при исковете по чл.2, ал.1, т.3/ предишна
т.2 / от ЗОДОВ, такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение,
дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан
по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността
на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение,
другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство;
както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на
здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните
преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото наказателно
производство. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2, ал.1 т.3/ предишна т.2/ от ЗОДОВ се определя глобално -
за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт.
В настоящия случай при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобрази
следните обстоятелства: личността на ищцата/
неосъждана/;
възрастта й в периода на воденото
наказателно производство; продължителността на наказателното производство – 1
година и 9 месеца, която не надхвърля разумния срок за провеждането
му. Съдът съобразява също така вида и тежестта на инкриминираното деяние- на ищцата е било повдигнато обвинение в извършване на
престъпление по чл.182, ал.2, вр. чл.26, ал.1 от НК, като по
повдигнатото обвинение ищцата е оправдана, тъй като не е осъществила от обективна страна състава на престъплението.
Съдът отчита също
начинът, по който като цяло обвинението се е отразило на ищцата Л.М. С. в емоционален и психологически аспект, установени
от показанията на разпитания по делото
свидетел. С
оглед изложеното, въззивният съд намира, че за така установените неимуществени
вреди и при липса на доказани данни за увреждания, имащи трайни последици за
психическото и физическото състояние, които да са в причинна връзка с
проведеното наказателно производство, следва да се приеме, че за обезщетяването
на ищцата Л.М. С. са необходими 1500 лв., който размер съответства на характера и степента
на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална
принуда. В настоящия случай при
определяне на обезщетението, първоинстанционният съд е взел предвид всички
обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищцата неимуществени
вреди и уважавайки предявения иск до размер на сумата от 1500 лв. / хиляда и
петстотин лева/ и отхвърляйки същия до пълния предявен размер от 5000 лв./ пет
хиляди лева/, е постановил решение в съответствие с принципа на справедливостта
по смисъла на чл.52 от ЗЗД.
По изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По разноските във въззивното производство:
С оглед
изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна
инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не
следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20247059 от 09.11.2020 год., постановено по гр.дeло № 21439/2020 г. на
СРС, І Г.О., 162 състав, в обжалваната част, с която е
отхвърлен предявения от Л.М. С., ЕГН **********,***, офис 2, срещу П.на *****, с адрес: гр.София, бул.“ Витоша“ №
2, иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, за разликата над уважения
размер от 1500 лв./ хиляда и петстотин лева/ до пълния предявен размер от 5000
лв./ пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди/ психически стрес/, настъпили в резултат от наказателно преследване,
приключило със съдебно решение за оправдаване на ищцата по а.н.дело № 6446/2017
г. по описа на Софийски районен съд, 104 състав, влязло в сила на 26.11.2018
г., ведно със законната лихва върху сумата от 26.11.2018 г. до окончателното й
изплащане.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.