Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Д., 24.02.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Д. РАЙОНЕН СЪД, XХI – ви граждански състав, в открито заседание на двадесет и трети януари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА
при участието на секретаря С. Б., като
разгледа докладваното от съдията гр. д.
№639 по описа за 2018г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на „Т. Б.” ЕАД, със седалище и
адрес на управление: град С., район „М.”, ж.к.”М. **”, Бизнес парк С., сграда **,
ЕИК **, представлявано от изп. директор О.Б.Ш., чрез упълномощения адвокат В.Г.
***, със съдебен адрес:*** срещу П.И.М.,
ЕГН **********,***. Предявени в обективно съединение са: установителен иск с
процесуално-правно основание чл.422, ал.1 от ГПК и материално-правно такова
чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД в размер на:
- 193.01 лв. – за незаплатени услуги по договор за
мобилни услуги от 20.10.2014 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 05.11.2018 г. до окончателното й изплащане, за което частично
вземане по ч. гр. д. №4515/2018 г. по описа на Районен съд – Д. е издадена
заповед №2549/08.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК /за сумата от 99440 лв., както и осъдителни искове с правно основание
чл.92, ал.1 от ЗЗД в размер на:
- 152.94 лева, представляваща договорна неустойка за предсрочно
прекратяване на сключения договор за неизпълнение в размер на три месечни
абонаменти такси, от които: 92.97 лв. за програма Нонстоп с месечна
такса 30.99 лв. /3х30.99 лв.=92.97лв./ по договор за мобилен номер **и 59.97 лв.
за ползвана абонаментна програма Интернет 6500 за мобилен номер ** /3х19.99
лв./ за абонатен №** и - 145.34 лв.,
представляваща незаплатени лизингови
вноски, сформирана така: 100.62
лв. за периода от месец май
2017г. до месец септември 2018г. за мобилен №**по договор за лизинг от 25.10.2016г. и 44.72 лв. за периода от
месец май 2017г. до месец ноември 2017г. по договор за лизинг от 24.12.2015г. за мобилен №** с абонатен №** – осъдителен
иск с правно основание чл.205 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между
страните е бил сключен договор, а именно: договор за мобилни услуги от
20.10.2014г., съгласно който на ответника с кл. №** е бил предоставен мобилен
телефонен номер **по програма Глобал Универс с месечна такса от 20.90 лв. и със
срок на действие 24 месеца – до 20.10.2016г.
П.И. е ползвал и е взел втори
абонаментен план с предпочетен мобилен №** по програма Интернет 6500 с месечна
такса в размер на 19.99 лв., съгласно Договор за мобилни услуги от 24.12.2015г.
със срок на действие до 24.12.2017г., като на същата дата ответникът е сключил
и договор за лизинг за предоставено мобилно устройство Таблет, модел Л. Т. **
на изплащане с 23 лизингови вноски , всяка в размер на 5.59 лв.
На 24.12.2015г. във връзка с новиране
на отношенията между страните е бил подписан
Сертификат пакетна услуга Г. К. плюс, с който в обединена пакетна услуга
са били включени мобилни номера : **по програма Резерв с месечна такса 29.99
лв.; №** по програма Интернет 6500 с месечна такса от 19.99 лв. и №** по
програма Резерв Стандарт с месечна такса от 39.99 лв. /този номер не е включен
и не е предмет на искова претенция в настоящото производство/, като срокът по
тази пакетна услуга е бил до 24.12.2017г.
На 25.10.2016г. ответникът е предпочел
да ползва абонаментна програма Нонстоп с месечна такса 30.99 лв. със срок до
25.10.2018г. за мобилен №**, като при новиране на отношенията е взел на лизинг
мобилно устройство кулпад модел П.Д.Г. на изплащане с 23 лизингови вноски в
размер на 5.59 лв. всяка. П. И. е ползвал предоставените от ищеца услуги като
потреблението е било фактурирано под клиентски №**.
За потребените услуги ищцовото
дружество в периода от 01.12.2016г. – 30.04.2017г. е издало три фактури от
01.01.2017г., 01.02.2017г. и 01.03.2017г. и кредитно известие от 01.04.2017г.
Ответникът не е заплатил на ищеца дължимите суми,
възникнали по повод ползваните мобилни услуги по договорите от 20.10.2014г.
и от 24.12.2015г. и договорите за лизинг
от 24.12.2015г. /за предоставено мобилно устройство Таблет, модел **/ и от
25.10.2016г. /за предоставено мобилно устройство Кулпад, модел П.Д.Г./.
Предвид гореизложеното, ищецът е
прекратил едностранно договора на 21.03.2017г. за ползваните услуги и е издал
крайна фактура №**/01.05.2017г. за обща сума на плащане в размер на 994.40 лв.,
в която е начислена неустойка за предсрочно прекратяване на сключения абонамент
в размер на 656.05 лв., сума за потребени мобилни услуги от предходни
три отчетни периода в размер на 193.01 лв. и сума, дължима за оставащите
незаплатени лизингови вноски по горепосочените два договора за лизинг, съгласно
уговорения погасителен план в размер на 145.34 лв.
Поради неплащане от страна на П.И., ищецът
е подал заявление пред ДРС по чл.410 от ГПК срещу ответника, по което е било
образувано ч. гр. д. №4515/2018г., като съдът е издал заповед за изпълнение
№2549/08.11.2018г. срещу длъжника П. И. за сумите от: „994.40 лв.,
представляваща вземане за неплатена далекосъобщителна услуга, дължима по
договор за предоставяне на далекосъобщителна услуга от 20.10.2014г., за периода
от 01.12.2016г. до 30.04.2017г. по издадена крайна фактура №**/01.05.2017г. за
индивидуален клиентски №**, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 07.11.2018г. – датата на постъпване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда,
28.40 лв. – мораторна лихва за перода от 17.05.2017г. до 28.10.2018г. и 205.96
лв. – съдебно деловодни разноски общо, от които: за държавна такса – 25.00 лв.
и 180.96 лв. - адв. възнаграждение.
Заповедта е била връчена на длъжника
при условията на чл.47, ал.5 от ГПК и съдът на осн. чл.415 от ГПК е указал на
заявителя да предяви иск срещу П.И. в едномесечен срок от получаване на
разпореждането. В дадения му срок „Т. Б.” ЕАД е подал настоящата искова молба
срещу ответника.
Ищцовото дружество моли, съдът да приеме за установено в отношенията
между страните, че в полза на ищцовото дружество съществува изискуемо и
неудовлетворено притезание спрямо П.М. в размер
на 193.01 лв. за незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен №** за
периода от 01.12.2016г. до 30.04.2017г., ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл.410 от ГПК до
окончателното изплащане на сумата.
Отделно от това, ищецът предявява осъдителни искове срещу ответника за:
-
сумата от 152.94 лв., представляваща начислена неустойка за предсрочно
прекратяване на сключения абонамент в размер на 3 месечни абонаментни вноски
/такси/, от които: 92.97 лв. за програма Нонстоп с месечна такса 30.99 лв.
/3х30.99 лв.=92.97лв./ по договор за мобилен номер **и 59.97 лв. за
ползвана абонаментна програма Интернет 6500 за мобилен номер ** /3х19.99 лв./
за абонатен №** и
-
сумата от 145.34 лв., представляваща незаплатени лизингови вноски, сформирана така: 100.62 лв. за
периода от месец май 2017г. до месец септември 2018г. за мобилен №**по договор
за лизинг от 25.10.2016г. и 44.72 лв. за периода от месец май 2017г. до
месец ноември 2017г. по договор за лизинг от 24.12.2015г. за мобилен №** с
абонатен №**.
Ищцовото дружество претендира и сторените съдебни
разноски както в настоящото производство, така и в заповедното.
Към исковата молба, ищецът прилага:
договори за мобилни и лизингови услуги, фактури, спогодба между Т. и КЗП и
общите условия на ищеца.
С разпореждане от 18.03.2019г. ДРС е
изпратил на ответника препис от исковата молба и от доказателствата към нея.
Разпореждането е било получено от П.И. на 03.09.2019г.
В законоустановения едномесечен срок от
получаването на съобщението ответникът не е изпратил отговор на исковата молба.
С молба от 29.08.2019г. И. е признал вземането на ищеца и е заявил, че има
извънсъдебно споразумение с ищеца и е започнал разсрочено плащане, като е
приложил платежен документ от 29.08.2019г. за внесена сума от 40.00 лв. по
сметка на ищеца.
С
молба-становище от 23.01.2020г., ищецът е направил признание, че след подаване
на исковата молба, П.М. е извършил частично плащане на задълженията, като е
внесъл по сметка на ищцовото дружество сумата от 236.57 лв., с която са покрити
93.01 лв. по главницата, 73.56 лв. по договорната неустойка и 70.00 лв. по
лизинговите вноски, или към датата на съдебните прения /23.01.2020г./ ищецът твърди,
че ответника му дължи следните остатъчни суми: 100.00 – главница, 79.38 лв. –
неустойка и 75.34 лв. – лизингови вноски, но не е направил изменение на
исковете на осн. чл.214 от ГПК и няма произнасяне на съда в тази посока.
Въпреки това, налице е извършено в хода на настоящото производство плащане от
страна на длъжника М., който факт следва да бъде съобразен от съда, съобразно
нормата на чл.235 от ГПК, още повече, че е налице признание на неизгодно за
ищеца обстоятелство, предвид стореното плащане от ответника, с което са покрити
част от задълженията му към ищцовото дружество.
Съдът,
като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните,
намира за установено следното:
Обективното
съединяване на установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК с осъдителен иск при
условията на чл.210, ал.1 от ГПК е допустимо – т.11.”б”. от Тълкувателно
решение №4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №4/2013г., ОСГТК. Тъй като за
претендираното от ищеца вземане за неустойката също е издадена заповед за
изпълнение, а в тази част е предявен осъдителен, а не установителен иск, то в
съответната част заповедта за изпълнение подлежи на обезсилване от заповедния
съд – чл.415, ал.5 от ГПК. Това е така, защото исковият съд въобще не е бил
сезиран с установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК за неустойката, по който
производството да е било впоследствие прекратено, за да е компетентен да
обезсили заповедта за изпълнение в тази част – т.13 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №4/2013 г., ОСГТК.
От
представените писмени доказателства се установява, че страните са били
обвързани от облигационнни отношения във връзка с предоставянето от страна на
ищеца на мобилни и лизингови услуги на ответника. Последният е ангажирал
доказателства, че е заплатил част от цената на така предоставените му услуги
/представено платежно нареждане от 29.08.2019г. на л.66 и отделно от това е
налице признание на ищеца, че в хода на производството П.М. е заплатил сумата
от 236.57 лв., с която са погасени част от главницата, а именно- 93.01 лв.,
неустойката, а именно: 73.56 лв. и претенцията за лизингови вноски, а именно:
70.00 лв./, поради което предявеният главен иск по чл.422, ал.1 от ГПК следва
да бъде частично уважен до размера от 100.00 лв., като за горницата до
претендирания размер от 193.01 лв. трябва да се отхвърли като неоснователен.
Следва да
бъде отхвърлен изцяло осъдителният иск за договорна неустойка. Константна е
практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според
която националните съдилища са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. Правилата на директивата са
транспонирани в националното ни право като в чл.146, ал.1 от ЗЗП
неравноправните клаузи са обявени за нищожни, а за нищожността, доколкото е
уредена с императивни материалноправни норми, съдът е длъжен да следи служебно.
Така при служебно извършената проверка за наличието на неравноправни клаузи в
сключените между страните договори съдът констатира, че такива клаузи са
налице. Неравноправна е клаузата, според която потребителят дължи неустойка при
предсрочно прекратяване на договора, която е в размер на сумата от стандартните
за съответната програма месечни абонаменти за всеки номер, дължими до края на
срока на договора. В случая, договорът между страните е предсрочно прекратен не
от потребителя, а по инициатива на оператора. Формален повод за това станало
обстоятелството, че потребителят забавил плащането на търсената в настоящото
производство сума от 193.01 лева. Съдът намира, че в тази ситуация, а именно
при неизпълнение на парично задължение от страна на потребителя, ищецът би
могъл да претендира единствено лихва за забава върху тази главница или пък
неустойка за забава, стига последната да не е уговорена в необосновано висок
размер – арг. от чл.143, т.5 от ЗЗП. Неравноправна обаче би била клаузата,
която позволява, както е в случая, на оператора сам да прекрати договора и
същевременно да претендира, под формата на неустойка, възнаграждение за
престация по вече прекратения договор, която не е предоставил – чл.143, т.6,
пр.2 от ЗЗП. След като самият оператор е предпочел да прекрати договора с
потребителя, вместо да запази неговото действие и да претендира изпълнение по
него заедно с обезщетение или неустойка за забава, то той не разполага с
възможност едновременно с това, под формата на неустойка, да претендира и за
изпълнение на прекратения договор от страна на потребителя и то за пълния срок
на неговото действие, при това без сам да предлага изпълнение. Следователно,
клаузата в този смисъл по т.11 от сключения договор за мобилни услуги, която
гласи следното: “В случай на прекратяване на настоящия договор през
първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочен/а в него, по вина
или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една
СИМ карта/номер до края на този срок“, е неравноправна на посочените по–горе
основания - чл.143, т.6, пр.2 и т.5 от ЗЗП и поради това е нищожна. Тя не
поражда какъвто и да било правен ефект и следователно, искът по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 152.94 лева / за акуратност следва да се отбележи, че в
издадената крайна фактура №**/01.05.2017г. неустойката е била в размер на
656.05 лв./ се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Впрочем,
признание на ищеца за неравноправността на посочените клаузи се съдържа и в
постигнатата между Комисията за защита на потребителите и ищеца извънсъдебна спогодба от 11.01.2018 г., на разположение на
страницата на самата комисия. Видно от текста на спогодбата, тя е постигната в
контекста на заведени от КЗП колективни искове срещу ищеца за обявяването на
същата клауза в типовия договор за мобилни услуги за неравноправна. По тези
колективни искове са били образувани гр. д. № 15539/2014 г. и гр. д. №
16746/2014 г. по описа на СГС. В резултат на спогодбата, ищецът е поел
ангажимент да измени клаузата за неустойката, включена в договорите с
потребителите-физически лица, като бъде предвидено, че „…максималният размер на
неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни
абонаменти“. Видно от съдържанието на постигнатата спогодба обаче, тя се прилага по отношение на нови и
съществуващи клиенти на ищеца – физически лица, стига по отношение на
последните да не е изтекъл задължителния срок на договора към датата на
промяната /в случая срокът на договора с ответника е изтекъл на 24.12.2017г./.
И обратно, след датата на извършване на промените, съгласно спогодбата
/11.01.2018г./ в договорите, сключвани с потребителите-физически лица, няма да
може да се поддържа, че неустойката, в
размер на тримесечните абонаментни вноски е необосновано висока по смисъла на
чл.143, т.5 от ЗЗП, но както бе посочено по-горе, не са налице предпоставките
за прилагане на спогодбата по отношение договорите, сключени с ответника.
Видно от съдебните книжа, договорът с
ответника е прекратен едностранно от ищеца на 21.03.2017 г., поради което спогодбата не би трябвало да се прилага
спрямо него /защото договорът вече е бил прекратен и срокът му е изтекъл на 24.12.2017г. към датата на сключване на
спогодбата – 01.11.2018г./. Клаузите
по спогодбата са неприложими по отношение облигационните правоотношения с ответника.
Макар, че неустойката в случая се претендира от ищеца в по-нисък размер /три
месечни абонаментни такси/ и той е коригиран, /а не е за първоначално
фактурираната сума от 656.05 лв./, съобразно спогодбата, клаузата за неустойка
е неравноправна и нищожна на посочените основания.
По осъдителния иск осъдителен иск с
правно основание чл.205 от ЗЗД, с който
се претендира осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 145.34
лв., представляваща незаплатени лизингови вноски по договори за лизинг от
25.10.2016г. и от 24.12.2015г., съдът намира претенцията за частично основателна.
В случая, вземането на ищеца произтича от сключени с ответника два договора за
лизинг на горепосочените дати. Валидността на договорите за лизинг не е спорна,
като те са валидни и са породили съответните правни последици. С договора за лизинг от 24.12.2015г. ищецът е предоставил
на ответника мобилно устройство Таблет, модел **, а с договора от 25.10.2016 г. ищцовото дружество е предоставил на П.М. мобилно
устройство Кулпад, модел П.Д.Г., като с положените
си подписи абонатът е декларирал, че са му предадени годни за употреба вещи,
които отговарят на съответните технически характеристики. С договорите тези вещи
са предоставени за ползване срещу месечно възнаграждение в размер на определени
лизингови вноски по описаните в договорите погасителни планове, които е
следвало да се заплащат. Вече в тежест на ответника е да докаже своето
изпълнение по договорите, а именно, че е заплащал месечните вноски за лизинга
на устройствата. Доказателства обаче в тази насока не са представени, поради
което след като не е установил пълно погасяване на задължението, ответникът
следва да бъде осъден да заплати цената на устройствата. Отделно от това,
лицето не доказва, че е върнало вещите, поради което следва да се приеме, че е
останало държател на същите, без да ги плати. Именно, предвид неизпълнение на
задълженията си по договорите за лизинг, на основание чл.12, ал.2 от ОУ към
договора за лизинг, месечните му вноски за изплащане на устройствата са станали
предсрочно изискуеми и са дължими в пълен размер. Още повече, че договорите са
със срок от 23 месеца, или към 24.12.2017г. и към 25.10.2018 г. сроковете на
двата договора са изтекли, а тази осъдителна претенция е предявена с исковата
молба от 18.02.2019 г., поради което при всички положения ответникът трябва да
дължи заплащане на стойността на мобилните апарати, който е получил,
подписвайки договорите. Размерът на иска се установява от погасителните планове
по договорите – по 23 вноски, всяка от по 5.59 лева, като претендираната с крайната
фактура сума 145.34 лева /обявени са за предсрочно изискуеми лизинговите
вноски, дължими след месец май 2017г., като се търсят 100.62 лв., т.е.
сбора от 18 вноски, дължими за периода от м. май 2017г. до м. ІХ.2018г. по
договор за лизинг от 25.10.2016г. за предоставено моб. устройство Кулпад,
модел П.Д.Г. и 44.72 лв., представляващи
сбора от 8 лизингови вноски, дължими за периода от м. V.2017г. до м.ХІ.2017г. по
договор за лизинг от 24.12.2015г. за предоставено мобилно устройство
Таблет, модел **/, поради което исковата претенция би
следвало да се уважи в претендирания размер от 145.34 лв., но е налице признание на ищеца /молба-становище от 23.01.2020г. – л.89/,
че ответникът е заплатил в хода на процеса сумата от 236.57 лв., с която са
погасени: 93.01 лв. по главницата, 73.56 лв. по договорната неустойка и 70.00
лв. по претенцията за лизингови вноски, т.е. останала е дължима сумата от 75.34
лв. по третия /осъдителен/ иск с пр. осн. чл.205 от ЗЗД. С оглед
гореизложеното обстоятелство, тази претенция трябва да се уважи до размера от
73.54 лв. и за горницата до 145.34 лв., следва да се отхвърли като
неоснователна.
Видно както от обстоятелствената част на исковата
молба, така и от формулирания петитум, кредиторът „Т. Б.” ЕАД е предявил
установителен иск по чл.422 от ГПК само
за част от главното вземане по заповедта за изпълнение, а именно: за сумата от 193.01 лв., представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за
абонатен номер **. За сумите от: 152.94
лв. – начислена договорна неустойка и 145.34 лв. – неплатени лизингови
вноски по договори за лизинг от 24.12.2015г. и от 25.10.2016г., ищецът
предявява осъдителни искове.
Безспорно
е, че при оспорване на заповедта за изпълнение кредиторът може да предяви по реда на чл.422, във
вр. с чл.415, ал.1 ГПК иск за установяване само на част от оспореното от длъжника вземане. В този случай за
непредявения остатък от вземането е приложима разпоредбата на чл.415, ал.5 от ГПК – заповедта за изпълнение в тази й част /за разликата от 801.39 лв./ се
обезсилва от заповедния съд, а също следва да бъде обезсилена заповедта и
касателно мораторната лихва в размер на 28.40 лева
върху главницата от 994.40 лв. за периода от 17.05.2017 г. – 28.10.2018г.,
тъй-като с установителния иск по чл.422 от ГПК, ищецът не претендира мораторна
лихва въобще. Липсват каквито и да било процесуални пречки за разликата над
размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и на
предявения установителен иск, при условията на чл.210, ал.1 ГПК да се предяви
осъдителен иск, разглеждането на който в същото това производство е допустимо -
т.11, б. ”б” от ТР
№4/18.06.2014г. по тълк. дело №4/2013г. на ВКС, ОСГТК.
С
оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени деловодни разноски. От съдебните книжа е видно, че
ищцвото дружество е направило следните разноски по гр. д. №639/2019г., а именно:
125.00 лева – държавна такса за уважения иск по чл.422, ал.1 от ГПК и 180.00
лева – адвокатско възнаграждение, или общо 305.00 лв., както и 205.00 лв. по ч.
гр. д. №4515/2018г. по описа на ДРС, от които: 25.00лв. – държавна такса и
180.00 лв. – адв. хонорар. Събразно уважената част от исковете в общ размер на
254.72 лв., припорционално изчислено, деловодните разноски, които следва да се
възложат в тежест на ответника са в размер на 158.13 лева за настоящото исковото
производство /254.72х305:491.29/ и 20.04 лв. по заповедното производства
/от присъдени със заповедта 1022.80 лв. и уважени в установителното
производство 100 лв. по главния иск по чл.422 ГПК, или 100х205:1022.80/.
Ответникът
има право на разноски, но не е поискал присъждане на такива, /с оглед отхвърлителната
част от исковете и съобразно чл.78, ал.3 от ГПК/, а и няма данни да е сторил
такива по делото, следователно съдът не дължи произнасяне при липса на
направено искане от страна на П. М..
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Заповед №2549/08.11.2018г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело №4515/2018г. на ДРС в полза на „Т. Б.” ЕАД, ЕИК: **, със седалище и адрес на
управление: град С., ж.к. „М. **“, Бизнес парк С., сграда **, представлявано от
О.Б.Ш. - изпълнителен директор против П.И.М., ЕГН **********,*** в частта й за
разликата от 801.39 лв. /непредявен
остатък от вземането на заявителя, сформиран от
подадено и уважено заяление за главница
в размер на 994.40 лв. и предявен установителен главен иск по чл.422 от ГПК в
размер на 193.01 лв./ за потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги по
договор за далекосъобщителни услуги от 20.10.2014г., сключен между страните за
отчетен период от 01.12.2016 г. - 30.04.2017г., за която е издадена крайна фактура
№**/01.05.2017г., с падеж – до 16.05.2017г., както и за сумата от 28.40 лева – мораторна лихва за периода
от 17.05.2017г. – 28.10.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 07.11.2018 г. до окончателното
погасяване.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на П.И.М., ЕГН **********,***, че дължи на „Т. Б.“ ЕАД, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр.С.,
ж.к. “М. **“, Бизнес парк С., сграда **, представлявано от изпълнителния
директор О.Б.Ш., сумата от 100.00
лева /сто лева/ – незаплатени услуги по договор за мобилни услуги от 20.10.2014
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.11.2018 г. до
окончателното й изплащане, за което вземане по ч. гр. д. №4515/2018 г. по описа
на Районен съд – Д. частично е издадена заповед №2549/08.11.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до претендирания размер от 193.01 лв.
като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Т. Б.“ ЕАД, с ЕИК **, със
седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к.“М. **“, Бизнес парк С., сграда **,
представлявано от изпълнителния директор О.Б.Ш. против П.И.М., ЕГН **********,*** иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 152.94 лева /сто петдесет и два лева и
деветдесет и четири стотинки/, представляваща договорна неустойка за предсрочно прекратяване на
сключения договор за неизпълнение в размер на три месечни абонаменти такси, от
които: 92.97 лв. за програма Нонстоп с месечна такса 30.99 лв. /3х30.99
лв.=92.97лв./ по договор
за мобилен номер **и 59.97 лв. за ползвана абонаментна програма Интернет
6500 за мобилен номер ** /3х19.99 лв./ за абонатен №**.
ОСЪЖДА П.И.М., ЕГН **********,***
да заплати на „Т. Б.“ ЕАД, с ЕИК **,
със седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к.“М. **“, Бизнес парк С., сграда
**, представлявано от изпълнителния директор О.Б.Ш., сумата от 75.34 лв. /седемдесет и пет лева и тридесет и четири стотинки/,
представляваща незаплатени лизингови
вноски, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл.205 от ЗЗД за горницата до 145.34 лв.,
сформирана така: 100.62 лв. за периода от месец май 2017г. до
месец септември 2018г. за мобилен №**по договор
за лизинг от 25.10.2016г. и 44.72 лв. за периода от месец май 2017г.
до месец ноември 2017г. по договор за
лизинг от 24.12.2015г. за мобилен №** с абонатен №**, като неоснователен.
ОСЪЖДА
П.И.М., ЕГН **********,*** да заплати на „Т. Б.“ ЕАД, с ЕИК **, със
седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к.“М. **“, Бизнес парк С., сграда **,
представлявано от изпълнителния директор О.Б.Ш. сумата от 158.13 лева /сто петдесет и осем лева и тринадесет стотинки/ –
деловодни разноски в настоящото исково производство.
ОСЪЖДА
П.И.М., ЕГН **********,*** да заплати на „Т. Б.“ ЕАД, с ЕИК **,
със седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к.“М. **“, Бизнес парк С., сграда
**, представлявано от изпълнителния директор О.Б.Ш. сумата от 20.04 лева /двадесет лева и четири
стотинки/ – деловодни разноски в заповедното производство по ч. гр. д.
№4515/2018г. по описа на ДРС.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Д. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: