№ 318
гр. София, 18.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510374 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 76084/24.04.2020 г., постановено по гр. д. № 65497/18 г. по описа на
СРС, 57 състав, С.о., с адрес: гр. София, ул. ****, е осъдена да заплати на „ДЗИ – О.з.“ АД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** N 89Б, на основание
чл. 411, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата от 3477,08 лв., от които – 3462,08 лв. –
регресна претенция за платено застрахователно обезщетение за причинени вреди на лек
автомобил „Лексус GS 430”, с рег. N ****, въз основа на застрахователен договор по
имуществена застраховка „Каско“ при настъпване на 02.02.2018 г. на ПТП поради попадане
в необезопасена дупка на пътното платно на общински път в гр. София, и 15,00 лв. –
ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
10.10.2018 г. до окончателното й плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените по делото разноски в размер на 1207,89 лв.
С определение № 20093131/13.04.2021 г., постановено по гр. д. № 65497/18 г. по описа
на СРС, 57 състав, е изменено решение № 76084/24.04.2020 г., постановено по гр. д. №
65497/18 г. по описа на СРС, 57 състав, в частта му относно разноските, като С.о., с адрес:
гр. София, ул. ****, е осъдена да заплати на „ДЗИ – О.з.“ АД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. **** N 89Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените по делото разноски в размер на 1069,09 лв.
Постъпила е въззивна жалба от С.о. срещу решение № 76084/24.04.2020 г.,
1
постановено по гр. д. № 65497/18 г. по описа на СРС, 57 състав. Въззивникът твърди, че
обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния
закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Посочва, че при анализа на събраните по делото доказателства и формирането на правните
си изводи първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, като напълно е пренебрегнал противоречията между
свидетелските показания на водача, причинил процесното ПТП, и приетите писмени
доказателства по делото /уведомление за щета и протокол за ПТП/, според които
автомобилът е преминал през дупка, докато свидетелят посочва, че не е имало дупка, а е
имало камък, който е закачил. Поддържа, че изводите на съда относно удостоверителната
сила на протокола за ПТП са погрешни. Твърди, че възраженията на ответника, посочени в
т. I, подточки 2 и 3, не са обсъдени от съда. Счита, че неправилно съдът е приел въз основа
на заключението на САТЕ, че механизмът на настъпване на претендираните щети
съответства на описания в исковата молба. Иска се от съда да постанови решение, с което да
отмени изцяло обжалваното решение, и вместо това да постанови друго решение, с което
отхвърли иска като неоснователен, а при условията на евентуалност се иска да бъде намален
размера на претендираното обезщетение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „ДЗИ – О.з.“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че обжалваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа, че в хода на съдебното производство
пред първоинстанционния съд са събрани достатъчно доказателства, които установяват по
безспорен начин отговорността на С.о.. Посочва, че разпитаните по делото свидетели
установяват по безспорен начин наличието на дупка на пътното платно и мокър участък,
който е бил пълен с вода без видимост, като същото обстоятелство е отразено и от
актосъставителя, посетил мястото на ПТП. Счита, че размерът на обезщетението се
установява от неоспореното от страните заключение на САТЕ. Претендира разноски.
Подадена е и частна жалба от „ДЗИ – О.з.“ ЕАД срещу определение №
20093131/13.04.2021 г., постановено по гр. д. № 65497/18 г. по описа на СРС, 57 състав.
Твърди, че определението на първоинстанционния съд, с което е изменен размера на
присъдените разноски, определени с решението, е неправилно, поради което се иска да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което направените разноски за
адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство да бъдат присъдени в
пълен размер. Посочва, че от представените по делото 2 бр. фактури е видно, че двете
фактури са с начислен ДДС, като фактура N 344/01.10.2018 г. е за сумата от 474 лв. и ДДС в
размер на 94,80 лв., а фактура N 493/16.09.2019 г. е за сумата от 100 лв. и ДДС в размер на
20 лв., като е издадена на основание чл. 7, ал. 8 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения – за защита по дела с повече от две съдебни
заседания. Поддържа, че общата сума по двете фактури правилно е била определена от съда
при постановяване на решението в размер на 688,80 лв., тъй като искът е уважен изцяло и
по делото са били проведени повече от две заседания. Твърди, че първоинстанционният съд
2
не е взел предвид, че при направено възражение за прекомерност може да намали размера на
адвокатското възнаграждение, но същият не може да бъде в по – нисък размер от
определения в Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Ответникът по частната жалба – С.о. е подал отговор на частната жалба в срока по чл.
276, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че обжалваното определение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ във вр. с чл. 49 ЗЗД.
Ищецът – „ДЗИ – О.з.“ ЕАД, ЕИК: ****, твърди, че на 02.02.2018 г. около 20,00 ч. в
гр. София, на ул. Русалски лък, в посока от ул. Река Велека към ул. Тодорини кукли, лек
автомобил „Лексус GS 430”, с рег. N ****, управляван от В.П.В., попаднал в необезопасена
и несигнализирана дупка на пътното платно срещу Автогара Подуене, в резултат на което
били причинени щети на лекия автомобил. Посочва, че увреденият лек автомобил е бил
застрахован при ищеца със застрахователна полицa „Каско +“ N
440117213054989/04.05.2017 г., със срок на валидност от 20.05.2017 г. до 19.05.2018 г.
Твърди, че по заведената щета е било изплатено на собственика на застрахования автомобил
застрахователно обезщетение в размер на 3462,08 лв. Счита, че с плащане на
застрахователното обезщетение в полза на ищеца е възникнало регресно вземане за
платеното застрахователно обезщетение по застраховка Каско срещу причинителя на
вредата. Посочва, че с регресна покана с изх. N 92 – 1946/18.06.2018 г. ответникът е бил
поканен да възстанови платеното застрахователно обезщетение в размер на 3462,08 лв.,
както и 15 лв. – ликвидационни разноски по обработка на щетата. Иска се от съда да
постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 3477,08 лв.,
представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по застраховка
Каско за вреди от ПТП, настъпило на 02.02.2018 г. в гр. София на ул. Русалски лък, в т. ч. и
15,00 лв. - ликвидационни разноски по обработка на щетата, ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 10.10.2018 г. до окончателното
плащане. Претендира разноски.
Ответникът – С.о. оспорва механизма на настъпване на процесното ПТП, както и че
настъпилите щети съответстват на механизма на ПТП от попадане в дупка. Твърди, че
водачът на процесния лек автомобил е виновен за настъпването на ПТП, тъй като не е
съобразил скоростта си и не е изпълнил задължението си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Оспорва, че
плащането, извършено от ищеца, е по покрит застрахователен риск и при действително
съществуващо застрахователно правоотношение. Претендира разноски. Прави възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК.
За установяване на механизма на настъпване на процесното застрахователно събитие
3
и причинените щети в първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателствени средства и е изслушано заключение на САТЕ.
От представения като доказателство по делото протокол за ПТП N
1706276/02.02.2018 г., съставен от органите на КАТ, след посещение на място, е видно, че на
02.02.2018 г. около 21,35 ч. лек автомобил „Лексус GS 430”, с рег. N ****, се е движел в гр.
София, по ул. Русалски лък, с посока от ул. Река Велека към ул. Тодорини кукли, и срещу
Автогара „Подуяне“ попаднал в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно.
Видимите щети по лек автомобил „Лексус GS 430”, с рег. N ****, отразени в
протокола за ПТП, са: предна броня, предна лайсна и кора под двигател.
Така описаният механизъм на настъпване на процесното ПТП и видимите щети по
процесния лек автомобил са потвърдени и от показанията на св. П.П.П.. Същият сочи при
разпита му, че е посетил мястото на ПТП и това, което е констатирал на място, е отразил в
протокола.
За установяване на механизма на настъпване на ПТП е разпитан и водачът на
процесния лек автомобил – св. В.П.В.. Св. В. сочи, че ПТП е станало вечерта, около 21 – 23
ч., в района на стадион „Герена“. Времето било мокро и имало локви. По пътя, който вървял
покрай „Герена“, на бензиностанцията, имало дълбика локва, а в нея – камък, който не бил
видим. Преминавайки през локвата, водачът на лекия автомобил, усетил, че го закача, и
същият минал през цялата дължина на купето. Свидетелят посочва, че е управлявал
автомобила с минимална скорост.
От неоспореното от страните заключение на съдебната автотехническа експертиза се
установява, че вредите, които е получил процесният лек автомобил, се намират в пряка
причинно – следствена връзка с настъпилото на 02.02.2018 г. ПТП в гр. София. Стойността,
необходима за възстановяването на лек автомобил „Лексус GS 430”, с рег. N ****, изчислена
на база средни пазарни цени към датата на ПТП, е 3731,54 лв.
За установяване съществуването на застрахователно правоотношение по имуществена
застраховка „Каско“ между „ДЗИ – О.з.“ ЕАД и собственика на увредения автомобил към
момента на настъпване на ПТП е представен анекс N 01/18.08.2017 г. към комбинирана
застрахователна полица по автомобила застраховка „Каско +“ N 440117213054989, валиден
от 17,00 ч. на 18.08.2017 г. до 23,59 ч. на 19.05.2018 г., във връзка с промяна на
собственосттта и/или регистрацията на процесното ПТП.
От представените Общи условия на ищеца за автомобилна застраховка „Каско +“
е видно, че процесното ПТП представлява покрит риск /Клауза Пълно каско – т. 2.3. във
вр. т.2.1.3.1./ съгласно ОУ на застраховка Каско.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че
застрахователното обезщетение по щета N 44012131804015 в размер на 3462,08 лв. е
заплатено на 20.04.2018 г.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
4
страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материалноправни норми.
Във връзка с доводите, направени с въззивната жалба, относно правилността на
обжалваното решение, въззивният съд намира следното:
По предявения иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ във вр. с чл. 49 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже: че е сключен договор за имуществено застраховане, в срока на
застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на
лице, за което отговаря ответникът, да е настъпило събитие, за което застрахователят носи
риска, като в изпълнение на договорното си задължение застрахователят да е изплатил на
застрахованото лице застрахователното обезщетение до размера на действителните вреди, а
в тежест на ответника е да докаже възражението си за съпричиняване на вредоносния
резултат.
Въззивният съд намира, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени
и гласни доказателства се установява механизма на настъпване на процесното ПТП, а
именно – че на 02.02.2018 г. около 21,35 ч. лек автомобил „Лексус GS 430”, с рег. N ****, се
е движел в гр. София, по ул. Русалски лък, с посока от ул. Река Велека към ул. Тодорини
кукли, и срещу Автогара „Подуяне“ е попаднал в необезопасена и несигнализирана дупка
на пътното платно.
Действително протоколът за ПТП, съставен от органите на КАТ, след посещение на
място, в частта му относно механизма на настъпване на процесното ПТП не се ползва с
материална доказателствена сила по см. на чл. 179, ал. 1 ГПК, тъй като не удостоверява
извършени от и пред длъжностното лице действия и изявления, а изявление на участник в
ПТП. В частта му относно схемата на ПТП същият има обвързваща материална
доказателствена сила по см. на чл. 179, ал. 1 ГПК, тъй като отразява извършено от
длъжностното лице действие и изявление.
В случая, описаният в протокола за ПТП механизъм на настъпване на процесното
ПТП и видимите щети по процесния лек автомобил кореспондират с показанията на
разпитаните по делото свидетели П. и В., поради което протоколът за ПТП следва да се
кредитира изцяло. Разпитаните по делото свидетели установяват по безспорен начин
наличието на дупка на пътното платно и мокър участък, който е бил пълен с вода, без
видимост, като същото обстоятелство е отразено в протокола за ПТП и от актосъставителя,
5
посетил мястото на ПТП.
На следващо място, от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на
съдебната автотехническа експертиза се установява, че вредите, които е получил процесният
лек автомобил, отговарят на механизма на настъпване на процесното ПТП, и че те се
намират в пряка причинно – следствена връзка с настъпилото на 02.02.2018 г. в гр. София
ПТП.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на
обжалваното решение в частта му относно съществуването на валидно застрахователно
правоотношение по имуществена застраховка Каско между „ДЗИ – О.з.“ ЕАД и собственика
на увредения автомобил, към момента на настъпване на ПТП, както и относно наличието на
покрит застрахователен риск, поради което въззивният съд приема, че посочените
обстоятелства не са спорни по делото /арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК/.
С оглед изложеното по – горе, съдът приема, че е настъпил застрахователен риск,
носен от застрахователя, като в изпълнение на договорното си задължение същият е
заплатил на овластено от собственика на увредения автомобил лице застрахователно
обезщетение в размер на 3462,08 лв., поради което е налице и основание за възникване на
регресното право.
Регресното вземане възниква в размер на по – малката от двете суми – на
действителните вреди и на извършеното плащане, в случая – в размер на извършеното
плащане. Освен това застрахователят има право да получи и обезщетение за направените
обичайни разноски за определяне на щетата. Съдът приема, че сумата от 15 лв. е обичаен
размер на ликвидационните разноски за определяне на щетата. Ето защо, регресното
вземане за платеното застрахователно обезщетение и обичайните разноски за определянето
му възлиза на сумата в общ размер от 3477,08 лв. /3462,08 лв. + 15 лв./.
Обемът на суброгационното право включва, както правата срещу физическото лице –
пряк причинител по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, така и правата на увредения по чл. 47 – 49 ЗЗД, срещу
лицата, които носят отговорност за чужди виновни действия – в този смисъл е р. V от ППВС
№ 7/4.10.1978 г. Отговорността е по чл. 49 ЗЗД, доколкото се твърди нарушение на
предписано правило /неподдържане на пътя в изправност/, и вредата не следва от
обективното качество на вещта.
В случая, не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е
общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата, поради което и на основание
чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП ответникът е задължен да осъществява дейностите по
поддържането му, включително до извършването на ремонтните дейности, да означи
съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед предупреждаване на участниците в
движението съобразно чл. 13 ЗДвП.
Общината като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП и чл. 13 ЗДвП
чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В случая
бездействието им във връзка с обозначаване на дупката до премахването й, е довело и до
6
неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП и чл. 13 ЗДвП, поради което и на основание
чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди.
Във въззивната жалба липсват конкретни доводи относно правилността на
обжалваното решение във връзка с възражението за съпричиняване, поради което то не
следва да се обсъжда от въззивния съд /арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК/.
Предвид изложеното по – горе, съдът приема, че предявения иск с правно основание
чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ във вр. с чл. 49 ЗЗД е основателен и следва да се уважи изцяло.
Поради съвпадението на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 76084/24.04.2020 г., постановено по гр. д. № 65497/18
г. по описа на СРС, 57 състав, следва да бъде потвърдено като правилно.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК от
процесуално легитимирана страна.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
Направеното от процесуалния представител на С.о. пред първоинстанционния
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от „ДЗИ – О.з.“
ЕАД е неоснователно.
В случая, заплатеното от „ДЗИ – О.з.“ ЕАД адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство не е прекомерно, а съответства на минималните
размери на адвокатските възнаграждения, определени в чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал. 8 от Наредба N
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
От представените в първоинстанционното производство 2 бр. фактури за адвокатско
възнаграждение на ищеца е видно, че двете фактури са с начислено ДДС, като фактура N
344/01.10.2018 г. е за сумата от 474 лв. и ДДС в размер на 94,80 лв., а фактура N
493/16.09.2019 г. е за сумата от 100 лв. и ДДС в размер на 20 лв., като втората фактура е
издадена на основание чл. 7, ал. 8 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения – за защита по дело с повече от две съдебни заседания.
Минималният размер за адвокатско възнаграждение, съобразно материалния интерес
по делото, изчислен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от 473,40 лв., а минималният
размер на адвокатското възнаграждение – за защита по дело с повече от две съдебни
заседания /пред първоинстанционния съд са проведени три открити съдебни заседания/,
определен по реда на чл. 7, ал. 8 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от 100 лв.
По арг. от § 2а от ДР на Наредба N 1/09.07.2004 г. за регистрираните по ЗДДС
адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията
по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение. В случая, процесуалният представител на „ДЗИ – О.з.“ ЕАД е бил
7
регистиран по ЗДДС, поради което към адвокатското му възнаграждение е бил начислен 20
% ДДС.
Ето защо, дължимото адвокатско възнаграждение на „ДЗИ – О.з.“ ЕАД за
първоинстанционното производство възлиза на сумата от 688,80 лв. с ДДС, а общият размер
на направените разноски в първоинстанционното производство възлиза на сумата от 1207,89
лв.
Предвид изложеното по – горе, определението по чл. 248 ГПК от 13.04.2021 г.,
постановено по гр. д. № 65497/18 г. по описа на СРС, 57 състав, с което е изменено решение
№ 76084/24.04.2020 г., постановено по гр. д. № 65497/18 г. по описа на СРС, 57 състав, в
частта му относно разноските, като С.о., с адрес: гр. София, ул. ****, е осъдена да заплати на
„ДЗИ – О.з.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** N
89Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените по делото разноски в размер на 1069,09 лв.,
следва да се отмени като неправилно, като вместо него следва да бъде постановено друго, с
което С.о., с адрес: гр. София, ул. ****, да бъде осъдена да заплати на „ДЗИ – О.з.“ АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** N 89Б, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК разноски в първоинстанционното производство в размер на 1207,89 лв.
По разноските във въззивното производство:
Всяка от страните претендира разноски.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна разноски по делото в
размер на 573 лв., в т. ч. - 558 лв. - направени разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство, както и сумата от 15 лв. - направени разноски за държавна такса за
частната жалба.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76084/24.04.2020 г., постановено по гр. д. №
65497/18 г. по описа на СРС, 57 състав.
ОТМЕНЯ определение № 20093131/13.04.2021 г., постановено по гр. д. №
65497/18 г. по описа на СРС, 57 състав, с което е изменено решение №
76084/24.04.2020 г., постановено по гр. д. № 65497/18 г. по описа на СРС, 57 състав, в
частта му относно разноските, като С.о., с адрес: гр. София, ул. ****, е осъдена да заплати на
„ДЗИ – О.з.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** N
89Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените по делото разноски в размер на 1069,09 лв.,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.о., Булстат: ****, с адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на „ДЗИ –
О.з.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** N 89Б, на
8
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1207,89 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА С.о., Булстат: ****, с адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на „ДЗИ –
О.з.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** N 89Б, на
основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 573 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9