Р Е Ш
Е Н И Е
№……………………/ ….03.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-г въззивен състав, в публично съдебно заседание
на четвърти декември през 2020 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 14564 по
описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № ІІ-55-2896 от 07.01.2019 г. постановено по гр.д. № 84201/2017 г. на СРС, 55 състав, са осъдениИ.Г.Н.,
ЕГН ********** М.Н.П., ЕГН ********** и Д.Н.Д.,
ЕГН ********** ,да заплатят всеки един поотделно на „Т.С.“ ЕАД, парични суми,
като конкретно М.Н.П., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, следните суми:
- на основание чл.149 ЗЕ - сумата
1360.05 лева, от която 1343.60 лева за доставена топлинна енергия и 16.45 лева
за дялово разпределение за периода 01.10.2014г. - 30.04.2017г. за топлоснабден
имот - апартамент № 5, находящ се в гр.София, ж.к. „********ведно със законната
лихва от 30.11.2017г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска за
горницата над присъдения до пълния заявен размер, като недоказан:
- на основание
чл.86, ал.1 ЗЗД - сумата 168.25 лева - лихва за забава за периода 15.10.2015г.
- 07.11.2017г., като е отхвърленя иска за разликата над присъдения до пълния
заявен размер, като недоказан.
- на основание чл.
78, ал. 1 ГПК и сумата 419.43 лева разноски в производство.
Решението е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Това
решение е обжалвано в срок само от ответницата М.Н.П. чрез назначения й от съда
особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК- адв. М.М. от САК, и само в частите,
в които е осъдена тази ответница да плати на ищеца горепосочените суми, с
оплаквания за неправилност на решението като постановено при нарушение на
материалния и процесуалния закон и необосновано като несъобразено със събраните
по делото доказателства. Оплакванията с жалбата се свеждат само до оспорване
извода на съда, че страните по спора се намират в облигационна връзка тъй като
ответницата била потребител на топлинна енергия /ТЕ/, който извод не следвал от
приетата молба от 1991 г. за вписване на законна ипотека –последната не можела
да удостовери право на собственост върху процесното жилище нито към 1991 г.,
нито след това. Излагат се оплаквания евентуално иза неправилно определяне
наследствения дял на М.Н.П., акот се приеме, че тя, заедно с наследодателя Н.Д.Н.иИ.Г.Н.
са придобили жилището при разни дялове- по 1/ 3 и след смъртта на Н.Н., делът
на М.Н.п. би бил 4/ 9 а не 5/12. Моли се
въззивния съд да отмени решението в обжлаваните части и исковете да се
отхвърлят, претендирта и разноските по делото по представен списък по чл.80 от ГПК.
С
определение № 154886 от 01.07.2019 г. постановено по реда на чл.248 от ГПК, първоинстанционнrят съд e оставил без уважение искането на адв.М.-особен представител на
ответницата М.Н.П., за изменение на решението по същество в частта за
разноските, кое3то определение не е било
обжалвано и е влязло в сила.
Въззиваемата страна-ищец „Т.С.”
ЕАД и третото лице-помагач „Техем сървисиз“ ЕООД не са дали писмен отговор по въззивната
жалба на М.П. в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.”
ЕАД с
писмена молба слезд този срок, подадена за откритото съдебно заседание
пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация 200лв.
за защита от юрисконсулт съгласно представен списък на разноските за въззивната инстанция по чл.80 от ГПК,
прави и възражение за прекомерност разноските на противната страна за
адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбеие съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответницата М.П.
оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В случая с
въззивната жалба на ответницата П. е направено оплакване само относно установяване
на фактите, от които би произничало качеството им потребители на ТЕ по смисъла
на ЗЕ, и само това очертава обхвата на възивната проверка за правилност и релевантните
факти, които въззивният съд може да преценява, а те са свързани с установяване
дали ответницата П. притежава за исковия период право на собственост/вещно
право на ползване върху процесното топлоснабдено жилище и в какъв обем.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният
съд е основал решението си на база на оценка на приетите по делото
доказателства, от които е заключил, че ответницата М.п., наред с другите двама
ответници-И.Н. и Д.Д., имат качеството
потребители на ТЕ като съсобственици на топлоснабдено жилище, по силата н
апридобивна сделка от 1991 г. и наследственото правоприемство настъпило преди
началото на исковия преиод със смъртта на Н.Н., чиито законни наследници се
явяват тримата ответниц, за наличието
на облигационна връзка между ищеца и ответниците по доставка на ТЕ при договор
при Общи условия, обвързващи ответниците като съсобственици на жилище в топлоснабдена
сграда-етажна собственост, и за размера и цената на реално доставената ТЕ за
жилището, установени от приетата по делото съдебно-техническа експертиза и
писмени доказателства за отчет, представени от третото лице-помагач, както и
при съобразяване основантелността на направено само от отвтеницата М.п.
възражение за погасяване по давност на част от вземанията по исковете.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях в частта, касаещи притежаваното от ответницата М.П. право на собственост върху
ид.ч. от процесното топлоснабдено жилище, без да е необходимо да ги повтаря, с
изключение обаче на обема на това право на съсобственост на М.П., което намира
за неправилно определено.
В
допълнение и по повод оплакванията с
жалбата, въззивният съд намира следното :
С доклада по чл.140 от ГПК първоинстанционният съд е
указал на ищеца, че негова е тежестта да докаже наличието на облигационно
правоотношение между страните. С
исковата молба е представен и е приет като доказателство по делото
доказателствено копие от вписана през м.07.1991г. в Нотариата /сега Служба по
вписванията/ молба от ДСК за вписване на законна ипотека върху придобит с
жилищен кредит от ДСК имот - апартамент № 5, находящ се в гр.София, ж.к.
„Младост - 2“, ********, като собственост на лицата Н.Д.Н.,И.Г.Н. и М.Н.П., въз основа на
договор от 15.04.1991г. Така направеното вписване удостоверява придобиване на
имота от посочените в документа три лица в съсобственост, като при липса на
данни за закупените от всеки от тях идеални части от апартамент, следва да се
счита, че жилището е било придобито от тях при равни квоти. Приетото копие от
молбата от ДСК от 1991 г. има характер на официален документ, издаден на
основание чл.24 ал.3 от Закона за ДСК от 1967г., отм. с ДВ, бр.48/1998 г., като
за вписването на законна ипотека в полза на ДСК не се е изисквало представяне с
писмото за вписване на законнтата ипотека на други документ. Съгласно чл.24,
а.1 от ЗДСК/отм./ законните ипотеки в полза на ДСК за отпуснат заем на граждани
за жилищно строителство/какъвто е настоящия случай съгласно съдържанието на
горепосоченото писмо от 1991 г./ , се учредяват върху недвижими имоти на дължниците,
т.е. горепосоченото писмо от 1991 г. е годно да удостовери, съгласно
разпоредбите на специалния закон –ЗДСК/отм./ но действащ към 1991 г., и чл.18
от ЗЗД, правото на съсобственост върху процесното жилище между лицата Н.Д.Н.,И.Г.Н.
и М.Н.П., при равни дялове, или по 1/ 3 ид.ч..
След смъртта на Н.Н. през 2001 г. , притежаваната от
него 1/ 3 ид.ч. от съсобствеността преминава към законните му наследнициИ.Г.Н.,
М.Н.П. и Д.Н.Д., при равни дялове съгласно чл.9, ал.1 от ЗН, или по 1/8 ид.ч.
за всеки от тримата наследници, при липсата на доказателства наследствената 1/
3 ид.ч. да е в режим на СИО. Така делът на М.П. е 1/ 3 + 1/ 9 = 4/9
ид.ч. от съсобствеността към 2001 г. /равностойнот на 44,44 % от
съсобствеността/. Първоинстанционният съд е определил дял на М.П. от 5/12 ид.ч.
от съсобстевноста, равностойно на 41,66% от съсобствеността, което е по-малко
от определеното от въззивния съд/ а и от самата въззивница по оплакването с
жалбата/. Въззивният съд, обаче, е ограничен съгласно чл.271, ал.1, изр. второ
от ГПК и при липсата на въззивна жалба
от ищеца, не може да определи друг, по-голям размер от съсобствеността за
въззивника –ответник М.П. – 4/9 вместо 5/12, за да не наруши забраната за
влошаване положението на жалбоподателя.
При липсата на други опласквания с въззината жалба
относно приетото с първоинстнационното решение относно количеството потребена
ТЕ за процесното жилище и нейната цена, и погасените по давност размери на
вземанията на ищеца спрямо М.П., въззивният съд следва да приеме съгласно чл.269,
изр. Второ от ГПК, че дължимите от М.П. към ищеца суми за цена на ТЕ и лихви за
забава са в размер на сумата от 1343.60 лева за доставена топлинна енергия и
16.45 лева за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за имота през
периода 01.05.2014г. - 30.04.2017г. както и за сумата 168.25 лева лихви за
забава, от които 165.50 лева върху главницата за топлинна енергия и 2.75 лева
върху главницата за дялово разпределение за периода 15.10.2015г. - 07.11.2017г.,
при съобразяване направеното възражение за погасителна давност за сумите за
периода м.05.2014г. - м.09.2014г. вкл.. И след като при извършената проверка от
въззивния съд не се установи нарушение от първоинстанционния съд на други императивни
правни норми, приложими по спора, въззивният съд приема, че решението в
обжалваните части е правилно и следва да се потвърди, вкл. и в частта за
разноските, дължими от М.П. на ищеца, определени според изхода на спора..
По разноските за
въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора, и на основание чл.71 от ГПК, по аргумент от т.7 от ТР № 6 по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ответницата
М.П. следва да заплати по сметка на СГС
държавна такса за обжалване в размер на 102,20 лв. съгласно чл.18 от ТТРКССГПК.
Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора,
въззиваемата страна-ищец има право на разноски пред въззивната инстанция за
възнаграждението на особения представител на ответницата по чл.47, а.6 от ГПК– за
адв.М., в размер на 168,49 лв. въззиваемата страна- ищеца в случая би имала
право и на разноски съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото
защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за
адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва
да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото
извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна
молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира
уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита
осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната
страна. Искането за разноски на ищеца за юристконсултско възнаграждение не може
да се уважи за въззивната инстанция.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІ-55-2896 от
07.01.2019 г. постановено по гр.д. № 84201/2017 г. на СРС, 55 състав, В
ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, В КОИТО е осъдена М.Н.П., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, парични
суми по исковете и разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.Н.П., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата 168, 49 лева – разноски
за въззивната инстнация.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, М.Н.П., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати по бюджета на СГС сумата 102,20 лв. - за държвана такса
по жалбата.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД,
ЕИК ********, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1,
предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.