№……/…...10.2019г., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети септември през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
при секретар Нели Катрикова,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно търговско дело № 923 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Образувано е по жалба на „Д.
- 371“
ЕООД, ЕИК *********, Варна, чрез адв.М.П., срещу решение №456/07.02.2019г.,
постановено по гр.дело №550/2018г. на ВРС, 21
състав, с което съдът е приел за установено съгласно чл.422 ГПК, по отношение
на страните, че ответникът "Д.-371" ЕООД, ЕИК
*********, дължи на Технически
университет-Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Студентска“ 1, БУЛСТАТ *********, при участието на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и
благоустройството, като съищец сумата от 20 710.00 лева /двадесет
хиляди седемстотин и десет/ лева -
обезщетение за ползване на имот след прекратяване на договор за наем №
84/30.05.2016 год., прекратен считано от 10.02.2017г., за м. 05.2017г. и м. 06.2017г.,
за която сума са издадени фактури №№ 13064/15.05.2017г. и 13120/01.06.2017г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 9408/14.11.2017г.,
постановена по ч.гр. дело № 17272/2017г. на ВРС, на осн. чл. 422 ГПК вр. чл.
236, ал.2 ЗЗД.
Жалбоподателят твърди, че
постановеното решение на ВРС е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Претендира се обезсилване на решението и връщането му за разглеждане на спора
от друг състав на ВРС, а евентуално при неуважаване на това искане – отмяна на
постановеното решение ведно с отхвърляне на претенцията изцяло като
неоснователна. Твърдят се процесуални нарушения на съда при разпределение на
доказателствената тежест, неотчитане на събрани доказателства и недопускане на
поискани в сроковете по ГПК такива; несъобразяване с направените своевременно
възражения на ответника с отговора на исковата молба. Сочи се, че е останал нерешен въпроса относно изправността на ищеца
по договора за наем въпреки направените док.искания, както и че съдът
не е взел предвид
направеното възражение за неизпълнен договор от страна на
наемодателя,
тъй като вещта е предадена в негодно за ползване по предназначение състояние. Твърди се, че поради
негодното за ползване състояние на обекта не следва да се приема, че е
осъществено надлежно предаване. Твърди се, че наемателят е
бил в обективна невъзможност да ползва вещта. Поддържа
се твърдението, че не е установено
състоянието на имота към момента на сключване на договора, респ. кога е
предадено държането му в съответния вид на наемателя. Поддържа се, че по делото
неизяснени са останали голяма група от факти и обстоятелства от съществено
значение за разрешаване на спора.
В
срока за отговор е постъпило становище на ТУ-Варна чрез пълномощника адв.Вл.Д..
Твърди се неоснователност на жалбата. Неоснователни се твърдят и доводите за
неразглеждане от съда на правопогасяващите и правопрекратяващи възражения,
които всъщност
не са приети за разглеждане от първоинстанционния съд. Поддържа
се, че
възраженията срещу иска са преклудирани с
изтичане на срока
за подаване на възражение по чл.414 ГПК, доколкото искът се основава на
разпоредбата на чл.422 ГПК, поради което направените след този срок възражения с
ИМ не следва да бъдат разглеждани. /като
възраженията за кредиторова забава и неизпълнен договор/ Ако се приемат за допустими,
се твърди неоснователност на
възраженията. Сочи
се, че при предаване на обекта е подписан протокол, в който няма направени
възражения по състоянието на вещта, като в евентуалност
страната се позовава на разпоредбата на чл.230, ал.3 ЗЗД, по отношение видното
за страните състояние и необходимостта да се направят изявления в протокола при
несъгласие с вида на обекта. Твърди се неоснователност на
оплакванията за неправилно приложение на чл.20 ЗЗД,
тъй като съдът изобщо не е извършвал тълкуване на клаузи от договора.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен
иск с правнo основание чл. 422 ГПК, предявен oт Технически
университет-Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Студентска“ 1, БУЛСТАТ ********* срещу „Д.-371”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ж.к.
„Младост“, бл. 130А, вх. 5, ет. 8, ап. 14 за приемане за установено в отношенията между страните,
че ответното дружество дължи на ищеца сумата 20 710.00 лева /двадесет
хиляди седемстотин и десет лева/, представляваща обезщетение за ползване на
имот след прекратяване на договор за наем № 84/30.05.2016 год., прекратен
считано от 10.02.2017 г., за м. 05.2017 год. и м. 06.2017 год., за която сума
са издадени фактури №№ 13064/15.05.2017 год. и 13120/01.06.2017 год., за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 9408/14.11.2017г.,
постановена по ч.гр. дело № 17272/2017г. на ВРС, на осн. чл. 422 ГПК вр. чл.
236, ал.2 ЗЗД.
В ИМ се
излагат твърдения, че между страните е валидно възникнало наемно
правоотношение, оформено в договор за наем №84/30.05.2016г., по силата на което
ищецът в качеството му на наемодател е отдал под наем на ответника в качеството
му на наемател недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. ****, представляващ
студентско общежитие бл.№15 с прилежаща кафе -сладкарница с обща РЗП 10302
кв.м., за срок от 10 години. Посочва, че на 31.05.2016г. е предадено
фактическото държание на обекта от наемодателя на наемателя. Твърди, че
ответното дружество не е изпълнило задължението си по договора да заплаща
дължимата наемна цена и режийни разходи, като въпреки отправяне на покана за
изпълнение, такова не е последвало, поради което след изтичане срока за
доброволно изпълнение договорът за наем бил развален, считано от 10.02.2017г.
Твърди, че след прекратяване на наемното правоотношение ответното дружество не
е освободило имота, поради което и на осн. чл.80, ал.1 и ал.2 ЗДС със заповед
на Областния управител на Област Варна имота е иззет от ответника. С предявения
иск се претендира плащане на сума в размер на 20710 лева, съставляваща
обезщетение за ползване на имота от ответника след прекратяване на договора за месеците
май 2017г. и юни 2017г.
В срока
по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „Д.-371”
ЕООД, ЕИК *********, с който
се излагат възражения за липса на активна процесуална легитимация на ищеца,
като се посочва, че имота е държавна собственост, В евентуалност се изразява
становище за неоснователност на предявения иск. Не се оспорва, че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за наем
№84/30.05.2016г. по отношение на процесния имот. След сключване на договора
ответното дружество констатирало, че имотът не е годен за ползване съобразно
уговореното предназначение, били установени недостатъци, които не били известни
на ответника при сключване на договора за наем. За състоянието на имота
наемодателя – ищец в производството по делото бил уведомен, но не били предприети
активни действия по отстраняването им. Поради пасивното поведение на ищеца,
ответното дружество в периода от сключване на договора за наем до месец август
на 2017г. осъществило дейност по ремонт в имота, за което сторило разходи в общ
размер от 150000 лева, подробно описани по вид и стойност в отговора на
исковата молба.
Настоящият състав на
Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В настоящия случай като съищец по делото е конституирана
държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и
благоустройството, на основание разпоредбата на чл.26, ал.4 от ГПК. Настоящият
състав намира, че по предявения облигационен иск държавата не е надлежна
страна, тъй като имотът е предоставен за ползване и стопанисване на ищеца
Технически университет – Варна, който поради това е активно легитимиран за
предявяване на искове на обикновено управление като настоящия иск с правно
основание чл.236 от ЗЗД, основан и произтичащ от наемно правоотношение.
В случая не се касае за вещен иск или до иск на извъндоговорно
основание, при който обогатяването би настъпило за собственика на имота –
държавата, а не за лицето, на което е предоставено управлението и
стопанисването му. В
определение № 148 от 26.03.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 120/2010 г., I г. о.,
ГК е прието, че и предявяването на ревандикационен иск е действие на обикновено
управление на вещта, с оглед разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от ЗДС държавните учреждения,
на които е предоставено управлението на държавни имоти, имат право да предявят
иск за собственост за тези имоти от името на Държавата.
Съгласно чл. 14, ал. 3 от ЗДС, управлението
върху обекти, имоти и вещи - държавна собственост, включва правото на
ведомствата и юридическите лица на бюджетна издръжка да ги владеят, ползват и
поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност.
Следователно, с предоставяне на управлението на имота, публичното тяло, което
упражнява правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на
държавата във формата на процесуална суброгация. Според правната теория и практика процесуалната
суброгация е такъв вид процесуална субституция, при която по делото участва
само субституентът, а носителят на спорното право не става страна в
производството, респективно изгубва това качество. Характерно за процесуалната
суброгация е самостоятелността на правото на иск на субституента. В процеса
като главна страна участва само субституентът, тъй като законът изключва
участието на носителя на защитаваното право. / в този смисъл решение № 6 от
1.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 8ЗЗ/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 193 от 18.12.2018г. на ВКС по гр. д. №1494/2018г./ Въз основа на изложеното се
налага извода, че по предявения иск, произтичащ от съществувалото между
страните облигационно правоотношение, държавата, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройството, е конституирана при липса на
надлежно упражнено право на иск, поради което решението в тази част следва да бъде
обезсилено и производството прекратено.
В останалата част съдът
намира, че обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда и допустимо при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формиран от съда извод за изправност
на ищеца по договора за наем въпреки направените възражения за неизпълнен
договор от страна на наемодателя и за кредиторова забава,
тъй като вещта е предадена в негодно за ползване по предназначение състояние. Сочи се, че съдът не е съобразил ангажираните
доказателства, установяващи, че сградата не е годна за ползване, поради което
не е осъществено надлежно предаване на обекта на договора и съответно не са
налице предпоставките за дължимост на претендираното обезщетение.
Видно от представения по делото акт №1172
процесният недвижим имот, представляващ студентско общежитие със застроена площ
от 600 кв.м., е държавна собственост и е предоставен за ползване на Технически
университет – Варна.
От представения по делото заверен препис от Договор
за наем №84/30.05.2016г. се установява, че страните по делото са сключили
договор за временно /за срок от 10 години/ и възмездно ползване на Студентско
общежитие бл.15, с прилежаща кафе-сладкарница, находящо се в гр.Варна, ул.”****”,
с обща площ 10302 кв.м., срещу задължение на наемателя да заплаща до 15-то
число на текущия месец месечно възнаграждение в размер на 10355 лв., считано от
датата на въвеждането на обекта в експлоатация, но не по-късно от началото на
учебната 2016/2017г. Съгласно чл.17, ал.2 от договора изправната страна може да
развали договора с предизвестие след даване на срок за изпълнение 1 месец от
получаване на поканата.
Установява се от приетия по делото препис от
Приемо-предавателен протокол от 31.05.2016г., че в изпълнение на клаузата на
чл.2, ал.1 от договора, на посочената дата наемодателят е предал на наемателя
държането на наемния обект.
По делото е приет препис от двустранно подписани на
30.06.2016г. Указания за начина на ползване на обект към Договор за наем №84 от
31.05.2016г., с които страните по договора са дефинирали ползването на процесния
обект по предназначение като отдаване под наем на стаи или части от тях за
настаняване на правоимащи лица, а по отношение на нежилищните части - използването
им по предназначение от наемателя или преотдаването им за ползване на търговци
или други лица.
От представената по делото кореспонденция между
страните по повод договора за наем е видно, че ответното дружество е отправяло
искания за предоставяне на документи във връзка с предстоящия ремонт, както и
относно впоследствие установени скрити недостатъци.
Представена е по делото кореспонденция между ищеца
и Министъра на образованието и науката от месец август 2016г., от която е
видно, че студентско общежитие бл.15 е затворено и изведено от жилищния оборот
през 2012г., поради необходимост от извършване на сериозни ремонтни дейности.
Установява се от приетия като доказателство по
делото препис от покана с изх.№47 от 05.01.2017г., че наемодателят е уведомил
наемателя за размера на непогасените задължения за заплащане на наемна цена и
консумативни разходи за периода от м.август 2016г. до м.декември 2016г., с предупреждение,
че при неизпълнение ще счита договора за развален. Видно от товарителница за доставка
чрез куриерска служба, препис от която е приет по делото, е че ответника е
получил поканата на 10.01.2017г.
От приетия препис от Нотариална покана с рег.№2615,
том I, акт №101 от 07.04.2017г. на нотариус Л.Г., връчена на 13.04.2017г., е видно,
че наемодателят е отправил искане за освобождаване на обекта и предаване на
ключовете за него на 27.04.2017г. в кантората на нотариуса, на която дата и час
законният представител не се е явил.
Видно от представения препис от Заповед от
13.07.2017г. на Областния управител на обл.Варна е, че е разпоредено
принудителното изземване на наемния обект от държането на ответника.
С оглед на предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД на доказване от ищцовата
страна подлежи валидно възникнало наемно правоотношение между страните,
прекратяване на това правоотношение с продължаване ползването на наетата вещ
при противопоставяне от страна на наемодателя, настъпила изискуемост и
неизпълнение на задължението за обезвреда.
В случая
наличието на облигационно правоотношение между страните не се оспорва и се
установява от представените по делото писмени доказателства. Оспорва се
качеството на ищеца като изправна страна, по-конкретно относно изпълнението на
задължението му по договора да предаде обекта на договора в годно за ползване
състояние. Съобразно чл.230, ал.1 от ЗЗД при липса на
друга уговорка наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което
отговаря на ползването, за което е наета. В ал.3 на цитираната разпоредба е
предвидено, че наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които
наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването
на договора, освен ако недостатъците са опасни за неговото здраве или за
здравето на лицата от неговото домакинство.
В случая се установява от
ангажираните по делото писмени и гласни доказателства, че сградата е била в състояние, което не е
позволявало използването й по предназначение като общежитие поради
многобройните недостатъци и необходимостта от извършване на ремонт. Това е
видно както от представената кореспонденция между ищеца и министерство на
образованието, така и от показанията на всички разпитани в хода на въззивното
производство свидетели. Същевременно се установява от представения
приемо-предавателен протокол, както и от свидетелските показания на водените и
от двете страни свидетели, че управителят на ответното дружество е взел участие
при осъщественото на 31.05.2016г. предаване на обекта, при което е бил извършен
оглед на всички помещения, описани са наличните движими вещи и записани показанията
на измервателните уреди.
С оглед характера и вида на
недостатъците, които се описват като видими от свидетелите, следва да се
приеме, че наемателят е могъл при обикновено внимание да ги забележи, още
повече, че преди провеждане на търга е бил извършен и предварителен оглед,
както се установява от показанията на свид. П.. Не са ангажирани доказателства
в подкрепа на твърденията за налични скрити недостатъци, като същите не са и конкретизирани. В протокола липсват отразени
забележки относно състоянието на обекта, недостатъци или необходими ремонти,
като същевременно от договорните клаузи на чл.7, чл.8, чл.14 е видно, че наемателят
е поел задължението за осъществяване на всички текущи ремонти, пълното
обзавеждане, като е предвидено и правото му да извършва вътрешни преустройства
и подобрения след писмено съгласие от наемодателя, които при това е предвидено
да останат в полза на наемодателя при прекратяване на договора, без да се дължи
заплащането им.
От изложеното следва, че
наемателят е бил запознат с реалното състояние на обекта както преди сключване
на договора, така и към момента на съставяне на приемо-предавателния протокол,
именно поради което в кратки срокове след сключване на договора е предприел
действия по извършване на необходимите ремонтни дейности, във връзка с което е
отправил и искане до ищеца за предоставяне на строителни книжа. С оглед на това
следва да се приеме за налична хипотезата на чл.230, ал.3 от ЗЗД, тоест че обектът
е предаден в договореното между страните състояние. Аргумент в тази посока е и
факта, че наемателят не е предприел действия по упражняване на някоя от
предвидените в ал.2 възможности, а именно да иска от наемодателя поправяне на
вещта, съразмерно намаление на наемната цена или разваляне на договора.
При установяване качеството на ищеца като изправна страна, както и факта
на неизпълнение на задължението на наемателя за заплащане на дължимите съгласно
договора наемни вноски следва да се приемат за налични предпоставките за
разваляне на договора по реда на чл.87 от ЗЗД, което е осъществено с покана от
страна на наемодателя, получена от наемателя на 10.01.2017г. С изтичане на срока за доброволно изпълнение на
10.02.2017г. изявлението за разваляне е произвело действие. От представените по
делото доказателства се установява, че ответникът не е предал държането на
имота след датата на разваляне на договора, въпреки противопоставянето на
наемодателя, обективирано в нот. покана с искане за освобождаване на обекта, поради което
ищецът е предприел действия по изземване на имот по адм. ред, осъществено на
28.08.2017г.
Обезщетение
за продължилото ползване се дължи след 10.02.2017г., включително и за месеците
май и юни 2017г., за които е предявена настоящата претенция. При липса на
твърдения и ангажирани доказателства за вреди в по-голям размер, обезщетението
се изчислява въз основа на договорения месечен наем, като за процесните два
месеца възлиза на 20 710 лв.
По
изложените съображения настоящият състав на въззивния съд приема, че с
изключение на страната, по отношение на която решението подлежи на обезсилване,
първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което
следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този изход на делото в полза на въззиваемия, следва да се присъдят
деловодни разноски, чиито размер според представените доказателства, възлиза на
1381,56 лв. за заплатен адвокатски хонорар. Възражението за прекомерност на претендираното адв. възнаграждение,
направено от въззивника, се явява неоснователно с оглед на фактическата и
правна сложност на делото пред въззивната инстанция и сходството му с
минималните размери по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение
№456/07.02.2019г., постановено по гр.д.№550/2018г. по описа на Районен съд - Варна,
относно участието на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и
благоустройството, като съищец, както и в частта за разноските, присъдени
в полза на Държавата.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№456/07.02.2019г., постановено по гр.д.№550/2018г. по описа на Районен съд – Варна,
в останалата част.
ОСЪЖДА “Д.-371“
ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Варна,
ж.к.“Младост“, бл.130А, вх.5, ет.8, ап.14, представлявано Д. Н.П., да заплати на Технически университет-Варна, с ЕИК *********, сумата 1381,56 лв., представляваща съдебно-деловодни
разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен
срок от връчване на препис от решението
на страните пред ВКС
на РБългария при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: