РЕШЕНИЕ
№ 134
гр. Ямбол, 21.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Галина Ив. Вълчанова Люцканова
Мартина Ив. Кирова
при участието на секретаря П.Г.У.
като разгледа докладваното от Мартина Ив. Кирова Въззивно гражданско
дело № 20222300500189 по описа за 2022 година
Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл.17, ал.5 от Закона за защита от домашното
насилие /ЗЗДН/ вр.с § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН вр. с чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по подадена в срока по чл.17, ал.1 от ЗЗДН въззивна жалба на К.С.В., лично и в
качеството й на майка и законен представител на малолетното дете Д. Й. Д., с ЕГН **********, и двамата от
гр.*, депозирана чрез пълномощника - адв.Б.Ч. от АК-Ямбол, с посочен съдебен адрес в.гр.*, против Решение
№ 235/17.05.2022г., постановено по гр.д.№ 3677/2021г. по описа на РС-Ямбол, в частта му, с която съдът e
отхвърлил като неоснователна предявената от К.С.В., в качеството й на майка и законен представител на
малолетното дете Д. Й. Д. против Й. Д. Д., с ЕГН **********, от гр.*, молба относно искането за налагане на
мярката по чл. 5,ал.1, т.3 от ЗЗДН, в частта му, с която е оставена без уважение молбата за защита от домашно
насилие, подадена от К.С.В., с ЕГН ********** против Й. Д. Д., с ЕГН **********, както и в частта му, с която
молителката К.С.В. е осъдена да заплати на ответника Й. Д. Д. разноски по делото пред ЯРС в размер на 150 лв.
Оплакването на въззивницата е за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението
на районния съд в обжалваните му части, като се изтъква, че е постановено при неправилно прилагане на
процесуалния и материалния закон и не кореспондира със събраните по делото доказателства. В жалбата са
изложени съображения по същество на направените оплаквания. Въззивницата намира, че първоинстанционният
съд е извършил неправилна оценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, като ги е тълкувал
превратно. По никакъв начин не е обсъдил представените и приложени по делото писмени доказателства -
резултати от психологическо изследване от 19.07.2021г., Психологическа проверка от 14.10.2021г.,
Професионално психологическо становище от 23.11.2021г. и професионално психологическо становище от
09.03.2022г. Оспорва се извода на съда, че събраните по делото доказателства не сочат на осъществено от
ответника-въззиваем по отношение на въззивницата В. домашно насилие на нито една от посочените в молбата
дати, като се възвеждат доводи, че тази преценка на решаващия съд не отговаря на действително установеното по
делото. Според въззивницата В., действаща както лично, така и като законен представител и майка на малолетния
Д., всички събрани по делото доказателства сочат на безспорния факт, че по отношение на нея и на детето са
осъществени актове на домашно насилие на 19.11.2021г. и на 20.11.2021г., които са предизвикали страх, стрес и
смут у тях, като същите безспорно сочат на наличието на опасност за психическото здраве на майката и детето. В
жалбата са изложени доводи, че събраните по делото доказателства не са пълно и всестранно обсъдени, като ЯРС
в мотивите на решението си е кредитирал само частично същите и ги е тълкувал превратно в полза на
въззиваемия - ответник, тъй като е счел, че производството е инициирано с цел „разрешаване на изключително
1
влошените отношения между майката и бащата на детето по повод осъществяване на режим на лични контакти".
Неправилно районният съд е пропуснал фактът, че ответника се е държал агресивно и спрямо майката и бащата на
въззивницата В. /баба и дядо на детето/ като им крещял и ги е блъскал пред детето и майка му, което му
поведение е стресирало последните, като в резултат на това детето е викало „Извикайте полиция!". Изтъквайки
тази фактология, в жалбата се възвеждат доводи, че макар и непряко спрямо майката и детето е осъществено
психическо насилие, на което и двамата са реагирали адекватно, като въззивницата В. се е опитала да защити
детето и родителите си, а детето се е притеснило за майка си, за баба си и за дядо си, като за всичко това се сочи,
че има безспорни данни по делото както от показанията на свидетелите, преки очевидци, така и е отразено в
приложените психологически изследвания и становища, на които ЯРС изобщо не е обърнал внимание и не ги е
обсъдил по никакъв начин в обжалваното решение.
Въз основа на изложените съображения, се иска отмяна на решението на ЯРС в обжалваните му части и
постановяване от въззивния съд на ново решение, с което да бъде уважена изцяло молбата на двамата молители за
издаване на Заповед за защита от домашно насилие с приложение на мерките по чл.5 ал.1 т.1 и т.3 от ЗЗДН за срок
от 18 месеца, като бъде задължен ответника- въвзиваем Й. Д. Д. да се въздържа от извършване на психическо и
физическо насилие спрямо К.С.В., да му бъде забранено да приближава К.С.В. и Д. Й. Д., жилището им в.гр.*,
ж.к.***, местоработата на К.С.В. - ***, учебното заведение на детето Д. Й. Д. - *** и местата им за отдих и
социални контакти, на разстояние по-малко от 200 метра, за срок от 18 месеца. С въззивната жалба е заявена
претенция за присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции. Доказателствени
искания с въззивната жалба не са направени.
Препис от въззивната жалба е връчен на ответника в първоинстанционното производство и в
предоставения от ЯРС съгласно чл.17, ал.4 от ЗЗДН 3-дневен срок, въззиваемата страна - Й. Д. Д. от гр.* чрез
пълномощника му - адв.А.Д. от АК-Ямбол, не е депозирала възражение по въззивната жалба.
В открито съдебно заседание въззивницата се явява лично и в качеството си на майка и законен
представител на малолетното дете Д. Й. Д., и се представлява от процесуален представител по пълномощие –
адв.Б.Ч. от АК-Ямбол, която заявява поддържане на въззивната жалба на същите основания и със същите
искания. В хода на устните състезания адв.Ч. излага съображения, че първоинстанционното решение в
обжалваните му части е неправилно и незаконосъобразно поради неправилно приложение на материалния закон и
поради неправилна оценка на събрания доказателствен материал. Иска от въззивната инстанция да отмени
първоинстанционното решение в обжалваните му части и да постанови решение, с което да бъде уважена изцяло
търсената с молбата защита от двамата молители. Претендира присъждане на направените деловодни разноски за
първата и за настоящата инстанция.
В открито съдебно заседание въззиваемият се явява лично и чрез процесуалния си представител по
пълномощие – адв.А.Д. от АК-Ямбол, оспорва въззивната жалба. В хода на устните състезания излага
съображения за правилност и законосъобразност на процесното решение в обжалваните му части, моли същото да
бъде потвърдено.
Въззивната жалба подлежи на разглеждане по същество, тъй като е процесуално допустима.
Депозирана е в законоустановения срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване, съгласно чл.17 ал.1 от
ЗЗДН вр.с чл.258 ал.1 от ГПК и е подадена от лице, легитимирано и разполагащо с правен интерес от обжалване
на решението, чрез постановилия атакувания акт РС-Ямбол.
Фактическата обстановка по делото не е изцяло безспорна, поради което и настоящата въззивна
инстанция дължи преценка и анализ на доказателствената съвкупност, приобщена по делото.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност на атакувания съдебен
акт, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след самостоятелна оценка на събраните
пред районен съд писмени и гласни доказателства приема за установено следното от фактическа страна:
Производството по делото пред РС – Ямбол е образувано въз основа на подадена от К.С.В. лично и в
качеството й на майка и законен представител на малолетното дете Д. Й. Д., и двамата от гр.*, депозирана чрез
пълномощника - адв.Б.Ч. от АК-Ямбол, против Й. Д. Д. от гр.* молба по чл. 8, т.1 и т.2 вр. с чл.4 ал.1 и чл.18 от
ЗЗДН, за издаване на заповед за защита срещу осъществено по отношение на двамата молители домашно насилие
от страна на Й. Д. Д. - бивш съпруг на молителката В. и баща на малолетния молител, с искане да бъде задължен
да се въздържа от физическо и психическо насилие спрямо молителката и детето, да му се забрани да приближава
молителката и детето, жилището, в което живеят, местоработата на молителката, детската градина, която
посещава детето и местата за социален контакт и отдих, на разстояние по-малко от 200 метра, за срок от 18
месеца. Като фактическа обстановка се излага, че бракът между молителката и ответника е прекратен с влязло в
сила Решение №21/05.03.2021г., постановено по гр.д.№2322/2020г. по описа на РС-Ямбол, с което упражняването
на родителските права по отношение на детето Д. е предоставено на майката - молителка. Твърди се в подадената
молба, че съвместното съжителство на страните след раждането на детето, е било съпътствано с оказван от
ответника спрямо молителката психически и физически тормоз, била е обиждана и унижавана и подложена на
крайно агресивно отношение, което е довело до дълбокото и непоправимо разстройство на брака и неговото
прекратяване. След развода, агресивното поведение на ответника не е било преустановено, като се сочи, че
същият непрекъснато й изпращал заплашителни съобщения по Вайбър и е търсил поводи за скандал, обиждал я,
крещял й и използвал нецензурни думи пред детето по време на срещите им при осъществяване режима на
личните му контакти с детето. Вследствие на това според изложеното в молбата у детето се е проявила
2
тревожност, отказвало е да се храни и е сънувало кошмари, което е наложило същото да бъде консултирано с
психолог, който е препоръчал намалена продължителност на контактите между бащата и детето.
При така създалите се между страните отношения, досежно твърдените актове на домашно насилие
спрямо двамата молители, в молбата е изложено следното описание на фактите и обстоятелствата: - За акта на
домашно насилие от 19.11.2021г. се твърди, че след като сутринта бащата-ответник е взел детето за упражняване
режим на лични контакти, цял ден е тормозил молителката В. по „Вайбър" с отправени обвинения, че е предала
детето болно; - За акта на домашно насилие от 20.11.2021г. се твърди, че на тази дата е трябвало съобразно
уговорката ответника да върне детето в 17 часа, но същият е пристигнал в 17.10 часа с автомобила си пред
жил.блок и е поискал от молителката да слезе да вземе детето. След като същата се е появила заедно с майка си
/бабата по майчина линия на детето/ ответникът на висок глас, викайки, заявил на молителката, че няма да й
върне детето докато не поговорят, на което последната му отговорила, че няма време, тъй като детето има
уговорен час за посещение при психотерапевт, за който закъсняват. Молителката се опитала да вземе детето,
което било на задната седалка в автомобила, но констатирала, че задните врати били заключени. Отваряйки
предната лява врата на автомобила същата е констатирала, че до детето на задната седалка седяла приятелката на
ответника, която държала детето за ръцете и не му позволявала да излезе. Ответникът започнал да крещи, да
дърпа майката на молителката, която е успяла да измъкне детето от автомобила, блъснал я, а в последствие
блъснал и баща й, като всичко това се случило пред детето-молител, което започнало да вика с думите "Викайте
полиция! Повече няма да играя с него!", изплашило се и е заявило, че го е страх от баща му.
След тази случка, се твърди, че детето цяла вечер е било неспокойно и се е будило на всеки час,
молителката също е била разстроена и изплашена както за детето, така и за родителите си и за себе си,
страхувайки се, че ответника може да им посегне и физически.
Ответникът по молбата в предоставения му срок, е депозирал писмен отговор, с който е оспорил
изложените в молбата за закрила факти и обстоятелства и е отрекъл да е извършвал насилие във всичките му
форми по отношение на молителката и детето си както по време на брака, така и след прекратяването му.
Изложил е фактологията по случилото се на сочените в молбата за закрила дати, като е заявил, че при
предаването на детето в изпълнение на постановения съобразно влязлото в сила съдебно решение, режим на
лични контакти между бащата и детето, последното му е било предадено със симптоми на настинка и не той, а
молителката е вдигнала скандал и тя е тази, която при връщане на детето е отправяла заедно с майка си заплахи,
обиди и са се държали грубо и насилствено спрямо детето, като бабата по майчина линия го е издърпала през
седалките от автомобила.
Пред първата инстанция молителката В. е представила декларация по чл.9 ал.3 от ЗЗДН, чието
съдържание е идентично с това на описаните в исковата молба два акта на домашно насилие на 19.11.2021г. и на
20.11.2021г., както и Удостоверение за раждане на детето Д., което е с родители - страните по делото.
Представено е и Решение №21/05.03.2021г., постановено по гр.д.№2322/2020г. по описа на РС-Ямбол,
от което се установява, че въззивницата-молителка в първоинстанционното производство К.С.В. и
въззиваемият-ответник в първоинстанционното производство Й. Д. Д., са бивши съпрузи и бракът между тях е
прекратен с развод по взаимно съгласие от 05.03.2021г., като е утвърдено и споразумението им по чл.51 от СК и
съгласно същото упражняването на родителските права по отношение на малолетния Д. Й. Д. е предоставено на
майката, като местоживеенето на детето е определено на адреса й, а на бащата е определен разширен режим на
лични контакти с детето.
За установяване на твърденията си за настъпилите последици от твърдяните актове на домашно насилие
спрямо малолетния молител Д., първата молителка е представила резултат от психологическо изследване от
19.07.2021 год., Психологическа проверка от 14.10.2021 год., Професионално психологическо становище от
23.11.2021 год. и професионално психологическо становище от 09.03.2022 год., които настоящата инстанция не
цени, тъй като същите съставляват становища на експерти, извършени след частни посещения на двамата
молители, които не са допуснати и изготвени по предвидения процесуален ред по ГПК за нуждите на настоящото
гражданско производство и с оглед на това не съставляват допустими доказателствени средства, още повече, че
първите две от тях и четвъртото с оглед датата на изготвянето им, са и несъотносими към процесните два акта на
домашно насилие. Поради това, ОС-Ямбол намира, че правилно тези писмени доказателства не са кредитирани от
първоинстанционния съд при формиране на правните му изводи.
В хода на първоинстанционното производство и двете страни са ангажирали гласни доказателства чрез
разпит на свидетели – на страната на молителите - св.Н.Н.С. /майка на молителката В. и баба на малолетния
молител Д.Д./ и св.В.В.Б. /съседка на молителите/ и на страната на ответника - св.М.Ж.М. /живееща на
съпружески начала с ответника Й.Д./ и св. А.Д.П. /сестра на ответника/. От показанията и на четиримата
свидетели се установява, че отношенията между страните в настоящото производство са трайно влошени. Въз
основа на изложеното от свидетелките С. и М., които предвид на близката си връзка със страните се явяват
заинтересовани от изхода на спора, се установява по непротиворечив начин, че проблемите в общуването между
страните са свързани с реализирането на определения режим на лични контакти на бащата с детето и
неразбирателства и конфликти между бившите съпрузи възникват именно в моментите на предаването на детето
на бащата и връщането му у дома.
Съдът цени показанията на свидетелката С., при условията на чл.172 ГПК, като логични,
непротиворечиви и подкрепящи се от останалите, събрани по делото доказателства. От показанията на св.С.,
която е пряк очевидец на събитията от 19.11.2021г. и 20.11.2021 год. се установява, че на първата дата, на която
3
лично свидетелката е извършила фактическото предаване на внука си Д. на ответника, в изпълнение на
определения режим на лични контакти на бащата с детето, още тогава й направило впечатление, че бащата е
попитал малолетния си син дали е здрав. Впоследствие свидетелката е възприела размяната между страните на
кореспонденция чрез съобщения по „Вайбър“, като в показанията си бабата на детето по майчина линия е
категорична, че се е запознала със съдържанието на изпратените от ответника до молителката В. съобщения като
ги е прочела и същите касаели здравословното състояние на детето. На тези съобщения дъщеря й реагирала
спокойно, тъй като е била сигурна, че детето е предадено здраво на баща му. По отношение на случилото се на
следващия ден – на 20.11.2021г., св.С. в показанията си сочи, че е възникнал конфликт при връщане на детето в
дома му, но заявява, че от страна на ответника, на висок глас са отправяни към молителката В. единствено молби
с думите - „Искам да говоря с теб“. Свидетелката счита, че детето е било заключено в автомобила на баща си
заедно с настоящата приятелка на ответника, свидетелката М., като и двамата са седели на задната седалка в
МПС-то. В показанията си св.С. описва подробно как е измъкнала чрез издърпване детето през предната врата на
автомобила, която не е била заключена, както и какви са били действията на ответника спрямо нея – „Господинът
започна да ме бута и блъска с думите – „Защо влизаш в колата ми?“ /показания на свидетелката на л.77 от
материалите по гр.д.№3677/2021г. по описа на ЯРС/, а след това и по отношение на съпруга на свидетелката –
„Съпругът ми го пита: „Защо буташ жена ми?“ и той почва да бута и него …“. През това време дъщеря й взела
детето и тръгнала към входа, но се сетила, че забравили пантофите му и помолила свидетелката да се върне и да
ги вземе. Счита, че с поведението си ответникът е разстроил детето, което започнало да вика – „Викайте полиция!
Не искам да играя с баща си.“. В показанията си св.С. описва състоянието на детето след случилото се като
твърди, че същото е споделяло, че го е страх, а същата вечер е било неспокойно като през 2-3 часа се е събуждало
и е било тревожно.
За достоверни се възприеха показанията на единствената незаинтересована от изхода на делото
свидетелка Б., които са относими към случилото се на 20.11.2021г., тъй като от твърденията й се установява, че
същата е станала неволен очевидец на връщането на детето Д. от ответника на молителката В.. Посочва, че е чула
как ответникът на няколко пъти на висок тон, казва на молителката, че иска да разговорят, но не е чула какъв
отговор е последвал от страна на В., тъй като същата е отговаряла тихо. В показанията си тази свидетелка описва
думите, действията и поведението на ответника, на молителката К.В., както и на майката и бащата на
молителката, включително и думите, които са си разменили. Твърди, че е възприела реакцията и състоянието на
детето Д. - пищенето му с изречените от него думи – „Не викайте, моля ви! Извикайте полиция. Тате, не викай!“,
както и че същото е било притеснено от случващото се.
Показанията на св.М. като очевидец на случилото се на 20.11.2021г., преценени при условията на чл.172
от ГПК, се възприемат като достоверни, логично издържани и последователни доколкото с оглед съпоставката им
кореспондират с другите доказателства по делото. При оценка на тези гласни доказателства, съдът отчита
обстоятелството, че тази свидетелка по време на случващото се е била в автомобила, с който заедно с ответника
са откарали детето Д. у дома му, на посочената дата навреме около 17 часа, за да го върнат на майка му. Въпреки,
че не е излизала от автомобила, св.М. е имала преки възприятия за възникналата ситуация между бившите
съпрузи и родителите на молителката В., като в показанията си твърди, че е чувала отправените от ответника към
майката на детето му молби за разговор, като свидетелката изрично уточнява, че по принцип въззиваемия Д.
говори с висок тон. Не е чула отговора на молителката В., но е възприела пренебрежителното й махане с ръка и
последвалия опит от нейна страна да отвори заключената задна врата на автомобила откъм детето, след което е
минала към другата задна врата на автомобила, но след като е видяла свидетелката се отказала и отворила
шофьорската врата. Тогава през същата врата се подала майката на молителката, св.С., която започнала да дърпа
детето, за да го вземе и изкара от автомобила, при което свидетелката успяла да откопчае обезопасителния колан
и по този начин бабата издърпала малолетния Д.. За действията на ответника св.М. в показанията си сочи, че е
възприела единствено, че същият в момента, в който е видял, че бабата на детето го дърпа от задната седалка, за
да го изкара през вратата на шофьора, я е издърпал назад, което кореспондира и с твърдяното от
незаинтересованата св.Б.. За развоя на последвалите разменени думи и действия, както и за реакцията на детето,
св.М. в показанията си твърди, че не ги е възприела, тъй като всички се били оттеглили по-навътре към блока.
Показанията на сестрата на ответника, св.П. са несъотносими към случилото се на 19.11.2021г., а за
ситуацията от 20.11.2021г. тази свидетелка пресъздава разказаното от брат й. Предвид на това съдът цени
показанията на тази свидетелка единствено в частта им, с която същата заявява, че отношенията между
родителите на племенника й Д. са обтегнати, общуват помежду си много трудно като взаимно не отговарят на тел.
си повиквания, а конфликтите им според св.П. са провокирани от нежеланието на майката да изпълнява режима
на лични контакти на бащата с детето.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани, а останалите, които съдът не
обсъжда, са неотносими към предмета на делото.
Окръжен съд–Ямбол, в рамките на своите правомощия, като взе предвид, че Решението на
първоинстанционния РС-Ямбол с въззивната жалба е обжалвано частично, като изходи от установените факти и
като подложи същите на преценка съобразно разпоредбите на съответно релевантните нормативни
актове, приема следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните
4
норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Извършвайки тази проверка, настоящият въззивен състав намира, че атакуваното решение на ЯРС в
обжалваните му части, е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество. Не
е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното
решение, в рамките, определени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
РС-Ямбол доказателства, намира, че релевираните във въззивната жалба оплаквания са неоснователни, а
обжалваното решение е правилно.
По визираните в жалбата оплаквания на въззивницата В., с която същата в лично качество атакува
Решението на РС-Ямбол в частта му, с която е оставена без уважение молбата й за защита от домашно насилие
против ответника-въззиваем Й. Д. Д., ОС-Ямбол намира, че обжалваният акт е правилен, надлежно обоснован и
законосъобразно постановен, при правилно приложение на материалния закон и въз основа на задълбочен и
обективен анализ на относимите приобщени в хода на първоинстанционното производство писмени и гласни
доказателства, като крайния решаващ извод на първоинстанционния съд се споделя от въззивната инстанция. При
тази своя преценка ОС-Ямбол в настоящия си състав съобрази следното:
Домашно насилие може да бъде установено само при кумулативното наличие на две предпоставки, а
именно: на първо място – осъществен от съответното лице - ответник по молбата за защита, противоправен и
умишлен насилствен акт в някоя от формите, описани в чл.2 от ЗЗДН, насочен спрямо друго лице – молителят в
производството по ЗЗДН, и установен по своето естество, време и място на извършване, и на второ място –
наличие между тези лица на правна, фактическа и/или родствена връзка от изброените в чл.3 от ЗЗДН. В
процесния случай втората предпоставка не е спорна между страните.
Според приложимата норма на чл.2, ал.1 от ЗЗДН за домашно насилие се счита „всеки акт на физическо,
сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие,
принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права“, извършени спрямо
посочените в нормата лица. Следва да се съпоставят описаните в молбата действия на ответника с легалната
дефиниция, за да се прецени дали същите могат да се квалифицират като „домашно насилие“.
В случая на първо място следва да бъдат преценени доколко изложените в молбата на молителката –
въззивницата В., подадена в лично качество, факти за случилото се на посочените две дати – на 19.11.2021г. и на
20.11.2021г., могат да се квалифицират като форма на домашно насилие по смисъла на чл.2 ал.1 от ЗЗДН и на
второ място - дали по делото са събрани доказателства, от които с категоричност се установява тяхното
осъществяване. Макар и с известни особености, в процеса по ЗЗДН важат общите принципи на доказване в
гражданския процес, като молителят следва да докаже пълно и главно основателността на подадената до съда
молба и обуславящите това факти от обективната действителност. Невъзможността да се установят по описания
начин безпротиворечиво релевантните по спора факти обосновава и отказ за издаване на исканата заповед за
защита. Ето защо е в тежест на молителката-въззивница пълно и главно да установи наличието на умишлено и
противоправно поведение, осъществено от въззиваемия - ответник спрямо нея на твърдените в молбата дати –
19.11. и 20.11.2021г. и по посочения начин. Изслушаните в хода на съдебното дирене в първоинстанционното
производство свидетели, в т.ч. и ангажираните от страна на молителката В., противно на оплакванията във
въззивната жалба, не установяват на нито една от двете дати ответникът – въззиваем да е осъществил домашно
насилие спрямо молителката К.В., чрез някои от действията, твърдяни в молбата.
По отношение на сочения на първата дата – 19.11.2021г. акт на домашно насилие, който с оглед на
възведените в молбата на молителката В., приповторени с идентично съдържание и в декларацията й по чл.9 ал.2
от ЗЗДН, реализирани действия от страна на ответника – „безкрайни атаки по Вайбър, че съм дала детето болно,
защо съм го дала, щом е болно, като цял ден ме занимава с това, а детето не беше болно и той правеше това само
за да ме тормози“, които молителката е възприела за упражнен спрямо нея психически и емоционален тормоз от
бившия й съпруг, сами по себе си не могат да се квалифицират като форма на домашно насилие по смисъла на
чл.2 ал.1 от ЗЗДН, тъй като не установяват противоправен и умишлен насилствен акт в твърдяната форма. Макар
и страните да не спорят, че такава кореспонденция е проведена помежду им, то същата несъмнено касае
здравословното състояние на детето и не съдържа данни за отправени заплахи , обиди и др. по отношение на
въззивницата - молителката В.. Самата св.С. в показанията си, както правилно е приел в Решението си и
първоинстанционния съд, е потвърдила съдържанието на разменената на въпросната дата кореспонденция между
двамата бивши съпрузи, заявявайки, че е прочела съобщенията и признавайки, че реакцията на дъщеря й след
изчитане на съобщенията, получени от ответника, е била спокойна. Т.е. не се установява от тези показания
молителката да е проявила какъвто и да е емоционален дискомфорт, както и прочетените получени от
въззивницата В. съобщения да са предизвикали реакция на тревожност, страх или стрес, поради което въпреки
разменената с часове кореспонденция между страните, същата с оглед и на естеството на съобщенията, не би
могла да се възприеме за осъществен акт на психическо или емоционално насилие от страна на ответника-
въззиваем спрямо молителката. Тези действия на ответника по-скоро свидетелстват за неговата заинтересованост
и осъзната отговорност като родител по отношение здравословното състояние на детето му.
Правилна е и преценката на РС-Ямбол, че от ангажираните в хода на първоинстанционното
производство доказателства не се установява и на следващата сочена дата - 20.11.2021 год. да е бил извършен акт
на домашно насилие в твърдените му форми – психическо или емоционално по смисъла на чл.2 ал.1 от ЗДДН
спрямо молителката-възивницата В.. Макар и да се установи, че ответникът-въззиваем се е обръщал към нея на
5
няколко пъти с висок глас, какъвто е бил тембъра му на изказ, то е отправял единствено молби за разговор, които
не биха могли да се квалифицират като форма на психически и емоционално насилие. Не се установи от
показанията на нито един от разпитаните очевидци на случилото се, свидетелите С., Б. и М. ответникът –
въззиваем да е изричал адресирани към молителката нападки, обиди, закани или други унижаващи личността и
достойнството й думи и изрази, както и да е осъществявал поведение или действия, които са предизвикали у
молителката психически или емоционален дискомфорт. Фактът, че детето е било в автомобила, а не изведено от
него по времето, през което бащата виждайки излязлата от входа на жил.блок молителка, която била
придружавана от майка си – св.С., е излязъл от автомобила и е отправил към първата молба за разговор, навява
единствено на извод не за възпрепятстване на майката да стигне до детето си и да го вземе, а на стремежа на
бащата родителите на Д. да проведат разговор в негово отсъствие, което е разбираемо с оглед на установените
обтегнати отношения между страните. За хронологията на действията, изречените думи от страните и озовалите
се на място родители на молителката, реакцията на детето и поведението на тези лица, съдът в настоящия си
състав даде вяра на показанията на незаинтересованата от изхода на делото свидетелка Б., които частично
кореспондират с показанията на другите две заинтересовани от изхода на спора свидетелки-очевидци – С. и М..
Именно показанията на незаинтересованата свидетелка Б., които се възприемат за обективни, последователни,
логично издържани и правдиви, установяват фактологията по случилото се на посочената втора дата, която се
различава от изложената в молбата и в декларацията по чл.9 ал.2 от ЗЗДН, както и от твърдяната във въззивната
жалба на молителката-въззивница. По несъмнен начин въз основа на показанията на св.Б. се установява, че вместо
да откликне на отправените от страна на ответника на няколко пъти искания за разговор, молителката въобще не е
проявила желание за това, а веднага излизайки от входа на жил.блок се е отправила към задната врата на
автомобила, която е била в заключено положение предвид на това, че детето е седяло непосредствено до нея, а
след това се е върнала обратно и отговаряйки тихо на исканията на бившия си съпруг за разговор, веднага се е
отправила към другата задна врата, но се е върнала преди да я приближи, т.е. същата не е установила дали е в
заключено положение. В този момент св.С. е влязла в автомобила през отворената предна шофьорска врата и е
издърпала детето от задната седалка, след което заедно с него, носейки го в ръце е излязла от автомобила. Така
описаното от св.Б. не навява на извод, че детето е било държано насила в автомобила на ответника-въззиваем.
Същата не е заявила да е възприемала каквито и да било действия или изречени думи от страна на ответника-
въззиваем, с които същият е целял да попречи по някакъв начин на майката и на бабата да изведат детето от
автомобила. Последвалото от страна на ответника, възприето от св.Б. дърпане на бабата на детето – св.С., с
думите отправени на висок тон - „Кой ти дава право да влизаш в колата ми?“, което именно е провокирало
реакцията на пищене на детето с думите – „Не викайте, моля ви! Извикайте полиция! Тате, не викай!“,
отправените от молителката към ответника думи– „Тихо. Не викай пред детето!“ и разменените реплики между
ответника-въззиваем Д. и бащата на молителката, не навяват на извод за осъществен спрямо въззивницата В. акт
на психическо или емоционално насилие. Намесата на други лица - бабата и дядото, които не са страни в
производството, при връщането на детето у дома му при майката, са провокирали грубото отношение на
ответника към тези лица и проявената от тях реакция на разправа, което е ескалирало в създалата се конфликтна
ситуация между тези трети за спора лица и ответника, възприета от детето и предизвикала проявените от него
емоции, които са били насочени към всички, в т.ч. и към баща му. Но такива емоции не се установи въз основа на
доказателствата да са били изпитани и проявени от самата молителка.
За прецизност и яснота следва да се посочи, че психическото насилие представлява въздействие върху
психиката на дадено лице, с което му се причинява тормоз - като непристойно поведение, осъществявано през
определен период от време, многократно или систематично и изразено чрез физически действия, писмено или
устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, които могат да накърнят физическата или
психологическа цялост на друго лице. При психическо насилие отношението на едно лице спрямо друго,
предизвиква попадането на последното в състояние на психологическа травма, която би могла да се изразява в
тревожност, депресия и други форми на нервно разстройство, каквито в случая не се установи да са били
проявени от молителката-въззивница. А при емоционалното насилие, въздействието отново е върху психиката на
определено лице, но при него целенасочено се увреждат емоциите му, свързани с преживявания от негативния
спектър - изразява се в заплашване, контрол, което води до чувство на страх, на малоценност, на вина чрез
интензивно обидно и унизително отношение, каквито проявни форми не се доказа да са били налице у
въззивницата В..
Съобразно изложеното въззивният съд намира, че описаните действия в молбата за защита, които
следва да изпълват фактическия състав по чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН не са установени пълно и главно от въззивницита -
молителка, а за съда недоказаният факт е неосъществил се факт - аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК. Доколкото
такова доказване не е осъществено по делото, изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на
молбата за защита на молителката В. в лично качество, са обосновани и съответстват на събрания по делото
доказателствен материал.
Действително в хода на първоинстанционното производство е била издадена заповед за незабавна
защита по реда на чл. 18 от ЗЗДН. Тази заповед обаче се издава в закрито заседание на съда, без участието на
страните и само въз основа на твърденията в подадената молба, преценени от съда като съдържащи данни за
съответната опасност по чл. 18, ал. 1 ЗЗДН. Целта й е да предостави временна, но незабавна защита, и да бъдат
избегнати възможните опасности за молителите през времетраенето на делото до окончателното му
решаване. Издаването на заповед по чл. 18 от ЗЗДН няма обвързващо действие за решаващия съдебен състав,
доколкото в хода на разгърналия се състезателен процес е напълно възможно събраните доказателства да оборят
6
твърденията в подадената молба. Затова и изрично чл. 19 от ЗЗДН определя действието й до издаването на
заповедта за защита или до отказа за такава.
Следователно, като е приел, че не се обосновава извод за обективно извършени актове на домашно
насилие от страна на ответника Й.Д. спрямо молителката К.В., и съответно е отказал да издаде заповед за защита
в полза на молителката В., с която спрямо ответника да бъдат наложени мерки по ЗЗДН, първоинстанционният
съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден в тази му част, а въззивната жалба
в тази й част е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
По релевираното с въззивната жалба на въззивницата В., действаща в качеството й на майка и
законен представител на малолетния Д.Д., оплакване с което се атакува Решението на РС-Ямбол в частта му, с
която молбата за защита от домашно насилие на малолетното дете против ответника-въззиваем Й. Д. Д. в частта й
относно искането за налагане на мярката по чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН като неоснователна е отхвърлена, ОС-Ямбол
споделя мотивите на първоинстанционния съд като правилни, обосновани и съответстващи на анализирана
съотносима доказателствена съвкупност, поради което и препраща към тях.
Малолетното дете Д., като намиращо се в риск лице, правилно е прието, че следва да получи адекватна
и целесъобразна защита от бъдещи посегателства срещу личността му. При налагане на мерките по чл.5 от
ЗЗДН съдът не е обвързан от искането на молителя или становището на ответника, а следва да наложи по своя
преценка една или повече защитни мерки за защита по аргумент на чл.16 ал.1 от ЗЗДН.
В настоящия случай, с оглед характера на констатирания с решението на ЯРС в необжалваната му част
акт на домашно насилие, който да сочи на някакво трайно и сериозно агресивно поведение на ответника, което да
е свързано с осъществяване на конкретни действия спрямо личността на детето и то на местата му за социални
контакти и отдих или в дома му и при липсата на данни за други такива актове насочени пряко спрямо малолетния
молител, съдът намира за правилна преценката направена от РС-Ямбол, по силата на която за неподходяща е
възприета прилагането в случая на мярката за защита по чл.5 ал.1 т.3 от ЗЗДН - забрана на извършителя да
приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих. ОС-Ямбол
намира, че посочената претендирана мярка не би осигурила защита на пострадалото малолетно лице, напротив
същата би рефлектирала върху определения режим на лични контакти на детето с бащата.
По разноските:
При този изход на делото решението на РС-Ямбол следва да бъде потвърдено и в частта му, с която
молителката-въззивница е осъдена да заплати на ответника-въззиваем направените пред първата инстанция
разноски съразмерно с отхвърления иск-молба на В., подадена в лично качество за защита от домашно насилие.
Съобразно изхода на спора пред настоящата въззивна инстанция право на разноски възниква за
въззиваемия, но такова искане не е направено от тази страна в производството, поради което и ЯОС не дължи
произнасяне.
С оглед изхода на спора и на основание чл.17 ал.2 от ЗЗДН вр. с § 1 от Заключителните разпоредби на
ЗЗДН вр. с чл.18 ал.1 вр.с чл.16 от Тарифата за държавните такси въззивницата следва да бъде осъдена да заплати
ДТ по сметка на ЯОС за образуване на настоящото въззивно производство в размер на 12.50 лева.
С оглед гореизложеното, ОС-Ямбол
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 235/17.05.2022г., постановено по гр.д. № 3677/2021г. по описа на РС-
Ямбол в обжалваните му части: - в частта му, с която е отхвърлена като неоснователна предявената от К.С.В., с
ЕГН **********, в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете Д. Й. Д., с ЕГН **********
против Й. Д. Д., с ЕГН **********, молба относно искането за налагане на мярката по чл. 5,ал.1, т.3 от ЗЗДН, в
частта му, с която е оставена без уважение молбата за защита от домашно насилие, подадена от К.С.В., с ЕГН
********** против Й. Д. Д., с ЕГН **********, както и в частта му, с която К.С.В. е осъдена да заплати на Й. Д.
Д. разноски пред РС-Ямбол в размер на 150 лв.
В останалата част Решение № 235/17.05.2022г., постановено по гр.д. № 3677/2021г. по описа на РС-
Ямбол като необжалвано е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА К.С.В., с ЕГН **********, с адрес – гр.***, да заплати на основание чл.17 ал.2 от ЗЗДН вр.
с § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН вр. с чл.18 ал.1 вр.с чл.16 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс сумата от 12,50 /дванадесет лева и 50 стотинки/
лева, представляваща дължима държавна такса, платима в полза на бюджета на съдебната власт, вносима по
сметка на ОС-Ямбол.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване , съгласно чл.17, ал. 6 от
ЗЗДН.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8