№ 17585
гр. София, 01.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20251110127774 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на И. К. Х. с ЕГН ********** и адрес:
**************, съдебен адрес ***************чрез адв. К. В. Д. срещу „СК“ АД c ЕИК:
************, със седалище и адрес на управление: **********,с която се иска:
-да бъде прогласен за нищожен потребителски кредит № ******, сключен между
ищеца и „СК” АД
-при условията на евентуалност да бъде прогласена нищожността на клаузата
предвидена в чл. 29 от Договор за паричен заем № ******, предвиждаща заплащането
на възнаграждение за предоставяне на обезпечение и
Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
******, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 1 500 лева.
Съгласно чл. 29, ал. 1 от Договора ако Ищецът не предостави допълнително обезпечение по
кредита, посочено като задължение в чл. 19 от същия, дължи на кредитора неустойка в
размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение, а според ал. 2 от същата разпоредба неустойката се
заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.
Излагат се доводи, че е нарушено законовото изискване за посочване на ГПР,
респективно императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР само колкото формално да е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 от ГПК, доколкото този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като
не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на
обезпечение. В процесния случай неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по потребителския кредит.
Непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите по кредита
могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от
което зависи размерът на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по
кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т.10 от ЗПК не е
1
включен в ГПР.
Сочи се, че посочването на стойност на ГПР, по-малка от действителната, която
превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия договор за
потребителски кредит, на основание чл. 22 от ЗПК
Сочи се, че неустойката, макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, води до скрито оскъпяване на кредита.
Евентуално клаузата, предвиждаща за неустойка се оспорва като нищожна.
Претендират се разноски.
Иска се съдът да задължи ответника на основание чл. 190 ГПК да предостави договора
за потребителски кредит, тъй като - не по негова вина, ищецът е загубил своя екземпляр, а
при поискване чрез имейл, е получил мълчалив отказ за издаване на копие.
В срока по чл. 131 ГПК ответната страна е депозирала отговор на исковата молба, с
който исковете се оспорват като неоснователни.
Оспорва се твърдението на ищеца, че клаузите от процесния договор противоречат на
закона и на добрите нрави, твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК и за
нарушение на принципа на добрите нрави.
Сочи се, че в периода 2022 г. – 2024 г. ищецът е сключил общо девет договора с
ответното дружество. Поддържа се, че предвид сключването на множество договори при
идентични условия в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва
възможността за липса на достатъчно информация за финансовите задължения на
потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните.
Възразява се срещу искането по чл. 190 и евентуално назначаване на ССчЕ.
Претендират се разноски.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между И. К. Х. и „СК“ АД е
сключен договор за паричен заем № ******, по силата на който ищецът е получил в заем
сумата от 1500 лева.
С определението по чл. 140 ГПК съдът е задължил ответника да представи по делото
договор за потребителски кредит № ******, като при неизпълнение на задължението му
съдът на основание чл. 161 ГПК ще приеме за доказано твърдяното от ищеца договорно
съдържание, в т.ч. и че неустойката не е включена в ГПР.
Съдът е обявил, че са му служебно известни съдържанието на типовите договори и
общите условия към тях на ответника.
Съгласно чл. 19 от договора в случай, че страните са договорили обезпечение,
потребителят следва, в срок до 3 дни от сключване а договора, да:
- осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор
за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения,
такси и други или
-предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
2
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и
други в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на
банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната
вноска.
Съгласно чл. 20 от ОУ на договора Поръчител може да е дееспособно физическо лице
навършило 21 (двадесет и една) години, притежаващо българско гражданство, с постоянно
местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права /социално и здравно
осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на Заявката за
кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е
в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към
датата на подаване на Заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението
си за последните 12 месеца преди датата на подаване на Заявката за кредит. Конкретно
физическо лице може да бъде поръчител само на един потребител. кредиторът има право в
зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт, едностранно да въвежда и
допълнителни изисквания относно поръчителя.
Поръчителят трябва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и да
предостави следните документи: минимален осигурителен брутен доход – 1500 лв.; валидно
трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум – 6
месеца;липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; да не е
поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова
институция; да не е настоящ ПОТРЕБИТЕЛ на КРЕДИТОРА; да предостави служебна
бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад считано от датата на предоставянето й
пред кредитора.
Третото лице – поръчител подлежи на предварителна проверка и одобрения от страна
на кредитора с оглед спазване на изискванията на настоящия член и неговата възможност да
изплати обезпеченото вземане. Одобрението се извършва по преценка на кредитора.
Съгласно чл.21 от ОУ третото лице - поръчител, одобрено по реда на чл.21, в 3-дневен
/тридневен/ срок от получаване на сумата по кредита следва да посети някой от офисите на
кредитора и да сключи договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза
на кредитора, с който се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на
потребителя по Договора за кредит, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси и други. Със сключването на договора за
поръчителство, задължението на потребителя за осигуряване на обезпечение се счита за
изпълнено.
Съгласно чл.22 от ОУ банковата гаранция следва да бъде издадена в полза на
кредитора от лицензирана банка със седалище в Република България или от банка от трета
държава, лицензирана да извършва дейност на територията на Република България чрез
клон, или от банка, лицензирана в държава-членка, която извършва дейност на територията
на Република България директно или чрез клон при условията на взаимно признаване, и
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички
задължения на потребителя по Договора за кредит в срок от един работен ден, считано от
датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на
тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най-малко 30 дни
след падежа на последната вноска. потребителят следва да предостави на кредитора в 3-
дневен /тридневен/ срок от получаване на сумата по кредита, банкова гаранция отговаряща
на изискванията на чл.22 с представяне на банковата гаранция, задължението на
потребителя за осигуряване на обезпечение се счита за изпълнено.
Съгласно чл.29 от Договора, при неосигурено обезпечение с трето лице - поръчител
3
или банкова гаранция, се дължи неустойка, в размер на 0,9% на ден.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на Софийският
районен съд достига до следните правни изводи:
В случая в чл.29 от договора във вр. чл. 19 от същия и чл. 17-22 от ОУ само формално е
уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но СРС намира, че
фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му
предостави поръчител, който обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа
по безсрочен трудов договор, за висок осигурителен доход, да не е заематели или
поръчители по друг договор, да няма неплатени задължения към фиска, да нямат лоша
кредитна история. Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчител, въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да
намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то
СРС намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер цялото задължение, валидна 1 месеца след падежа
за плащане на цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е
едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за
такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция.
Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой случай не може
да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя. Още повече, щом банка би
предоставила банкова гаранция на кредитополучател, тя би му предоставила и
потребителски банков кредит и той не би се наложило да се обръща към небанкова
финансова институция, които принципно предлагат значително по-неизгодни условия/ поне
касателно възнаградителна лихва/.
Налага се извод, че и двете опции по чл.19 от договора всъщност не дават възможност
на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними, а дори и да
бъдат изпълнени кредитодателят на основание чл. 20, ал. 3 от ОУ без да се мотивира може
отново едностранно да не одобри поръчителя и да начисли неустойка
След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в
сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка,
както и предвид размера на база целия размер на заемната сума, СРС счита, че
неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо тя е
нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно
с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна
договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. След като
неустойката е нищожна, тя не се дължи от ответника.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
4
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната
хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е
нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен
процент няма да е 36%, както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и
вземането от 108 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата за нсутеойка,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В процесният случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело
C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе
казано грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на
чистата стойност.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК. На
основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят заплаща само чистата стойност на кредита- в процесния случай 400 лева, като
не дължи лихва или други разходи по кредита.
В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила досежно максимално допустимия размер на
договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата
за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в
ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната
цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за
премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез
самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като
продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако
знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може
да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите
на тези продавачи и доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de
Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13,
EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и
C‑179/17, EU:C:2019:250/.
При този изход от спора и съгласно чл. 78 от ГПК в тежест на ответника, следва да
бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото, които видно от
приетите по делото писмени доказателства са в размер на 60 лева държавна такса, и 600
лева- адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от И. К. Х. с ЕГН ********** и адрес:
5
**************, срещу „СК“ АД c ЕИК: ************, със седалище и адрес на
управление: **********, нищожността на договор за потребителски кредит № ******,
сключен между ищеца и „СК” АД.
ОСЪЖДА „СК“ АД c ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление:
**********, да заплати на И. К. Х. с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сума в размер на 660 лева- съдебно деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
получаване на съобщение за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6