Решение по дело №1942/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264655
Дата: 9 юли 2021 г. (в сила от 12 юли 2021 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20201100501942
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 09.07.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание деветнадесети февруари две хиляди двадесет  и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                    мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 1942 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 300925 от 13.12.2019 г., постановено по гр. дело № 62918/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 33-ти състав, частично са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД против Х.П.Х. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно съединени установителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумата от 1 021.64 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия, с включена главница за дялово разпределение, за периода от 15.3.2015 г. до 30.4.2017 г., ведно със законна лихва от 15.3.2018 г. до изплащане на вземането, за недвижим имот, находящ се в ГР.СОФИЯ, Ж.К.****, аб.№ 292043, като отхвърля исковете до пълния им предявен размер от 1 364.65 лв. и за периода м.05.2014 г. - 14.3.2015 г., както и че ответникът дължи обезщетение за забава в размер на мораторна лихва, с включена лихва върху главница за дялово разпределение, в размер на 88.54 лв. за периода от 16.9.2015 г. до 28.3.2018 г., като отхвърля исковете до пълния предявен размер от 174.13 лв., за които суми е издадена заповед от 21.03.2018 г. постановена по ч.гр.д. № 17381/2018 г. по описа на СРС, 33 състав.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявените искове са били частично отхвърлени е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. Н.К., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от дължими суми са погасени по давност, сочейки че съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 1, раздел IX от ОУ, дължимите суми следва да се заплащат в 30 дневен срок, след изтичане на периода,за който се отнасят. Ето защо и вземанията по общата фактура № ********** от 31.07.2017 г., ставали изискуеми през м.08.2015 г., а заявлението било подадена преди това, поради което и обективираните в тази обща фактура вземания не били погасени по давност.   По изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове като присъди и направените по делото разноски.

Въззиваемият - Х.П.Х., в законоустановения срок не е подал отговор на въззивната жалба.

Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца – не е подал отговор на въззивната жалба, и не изразява становище по релевираните доводи във въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

По отношение на единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват на въззивната проверка, че за процесните вземания през за периода за периода от м.05.2014 г. – 14.03.2015 г., за които е издадена обща  фактура № ********** от 31.07.2017 г., които съгласно чл. 33, ал. 1 от общата условия на дружеството е станали изискуема през м.08.2015 г., и следователно сумата по тази фактура не е погасена по давност, следва да се отбележи следното:

Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сградаетажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Новото изравнителновземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общата условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общата условия, приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.

Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби от общата условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.

С оглед на изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода м.05.2014 г. – 14.03.2015 г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението е подадено на 15.03.2018 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до 15.03.2015 г., като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на новата фактура № ********** от 31.07.2017 г. Издаването на такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка следва да бъде посочено, че по делото не е доказано възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването да е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общата условия, приети през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството.

Така мотивиран, въззивният съд намира, че законосъобразен извода на районния съд, с който е приел за погасени по давност вземанията на ищеца за главница периода от м.05.2014 г. до 14.03.2015 г., представляваща разликата над сумата от  1 021.64 лв. до пълния им предявен размер от 1 364.65 лв., както и за лихва за периода преди 15.03.2015 г.  и за разликата над сумата от 88.54 лв. до пълния предявен размер от 174.13 лв.

Тъй като СРС е достигнал до същите фактически и правни изводи, а по отношение размера на уважените искове конкретни оплаквания извън приложението на погасителната давност не са изложени, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 23603от 26.01.2020 г., постановено по гр. дело № 48878/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 75-ти състав, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД против Х.П.Х. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно съединени установителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумата над 1 021.64 лв. до пълния предявен размер от 1 364.65 лв. и за периода м.05.2014 г. - 14.3.2015 г., както и за лихва за периода преди 15.03.2015 г.  и за разликата над сумата от 88.54 лв. до пълния предявен размер от 174.13 лв.

РЕШЕНИЕ № 23603от 26.01.2020 г., постановено по гр. дело № 48878/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 75-ти състав, в необжалваната част, с която са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД против Х.П.Х. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно съединени установителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумата от 1 021.64 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия, с включена главница за дялово разпределение, за периода от 15.3.2015 г. до 30.4.2017 г., ведно със законна лихва от 15.3.2018 г. до изплащане на вземането, за недвижим имот, находящ се в ГР.СОФИЯ, Ж.К.****, аб.№ 292043, както и за сумата от 88.54 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на мораторна лихва, с включена лихва върху главница за дялово разпределение за периода от 16.9.2015 г. до 28.3.2018 г., е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД„Т.с.“ ЕООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                                                ЧЛЕНОВЕ: