РЕШЕНИЕ
гр. София, 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание деветнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 1942 по
описа за 2020 г., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 300925 от 13.12.2019 г., постановено
по гр. дело № 62918/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 33-ти състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД против Х.П.Х. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
обективно съединени установителни искове с
правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с
чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумата от 1 021.64 лв., представляваща
цена на доставена от дружеството топлинна енергия, с включена главница за
дялово разпределение, за периода от 15.3.2015 г. до 30.4.2017 г., ведно със
законна лихва от 15.3.2018 г. до изплащане на вземането, за недвижим имот, находящ се в ГР.СОФИЯ, Ж.К.****, аб.№
292043, като отхвърля исковете до пълния им предявен размер от 1 364.65
лв. и за периода м.05.2014 г. - 14.3.2015 г., както и че ответникът дължи
обезщетение за забава в размер на мораторна лихва, с
включена лихва върху главница за дялово разпределение, в размер на 88.54 лв. за
периода от 16.9.2015 г. до 28.3.2018 г., като отхвърля исковете до
пълния предявен размер от 174.13 лв., за които суми е издадена заповед от
21.03.2018 г. постановена по ч.гр.д. № 17381/2018 г. по описа на СРС, 33 състав.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените искове са били частично отхвърлени е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. Н.К., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон
и необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че част от дължими суми са погасени по давност, сочейки че
съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 1, раздел IX
от ОУ, дължимите суми следва да се заплащат в 30 дневен срок, след изтичане на
периода,за който се отнасят. Ето защо и вземанията по общата фактура № **********
от 31.07.2017 г., ставали изискуеми през м.08.2015 г., а заявлението било
подадена преди това, поради което и обективираните в
тази обща фактура вземания не били погасени по давност. По изложените съображения моли съда да
отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове като
присъди и направените по делото разноски.
Въззиваемият - Х.П.Х., в законоустановения срок не е подал отговор на въззивната жалба.
Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца – не е подал
отговор на въззивната жалба, и не изразява становище по релевираните доводи във
въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано
лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци.
По отношение на
единственото оплакване във въззивната жалба, която
очертава и предметния обхват на въззивната проверка, че
за процесните вземания през за периода за периода от м.05.2014 г. – 14.03.2015
г., за които е издадена обща фактура № **********
от 31.07.2017 г., които съгласно чл. 33, ал. 1 от общата условия на дружеството
е станали изискуема през м.08.2015 г., и следователно сумата по тази фактура не
е погасена по давност, следва да се отбележи следното:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия
в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един
от следните начини: 1. на 10 равни
месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата,
и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне
на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод,
че в случаите на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост
от изравнителния резултат в края на съответния отчетен
период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат, съответно издадената в тази връзка
фактура, не влияе на дължимостта на месечните вноски
в установените за тях срокове, а единствено до възникване на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост
от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или
по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода,
то това ново
вземане възниква в полза на потребителя
или в полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително”
вземане обаче винаги е самостоятелно
и различно от вземанията на топлопреносното
предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/,
а не се касае
до корекция на тези вноски
със задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общата условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни
да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се
уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато
е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на
които се прилагат общата условия, приети през месец февруари 2014 г., давността
тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня,
следващ изтичането на съответния месец.
Издаването на изравнителната
сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно
и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк.дело
№ 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи
един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните
по-горе разпоредби от общата условия вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на
изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода м.05.2014 г. – 14.03.2015
г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението е подадено на 15.03.2018
г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания,
чиято изискуемост е настъпила до 15.03.2015 г., като това обстоятелство не може
да бъде променено от последващо издаване на новата фактура
№ ********** от 31.07.2017 г. Издаването на такава фактура не променя
настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка
следва да бъде посочено, че по делото не е доказано възникването на ново
вземане след издаването на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването
да е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в
по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общата условия, приети през 2014 г.,
а именно в 30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет
страницата на дружеството.
Така мотивиран, въззивният съд намира, че законосъобразен извода на
районния съд, с който е приел за погасени по давност вземанията на ищеца за
главница периода от м.05.2014 г. до 14.03.2015 г., представляваща разликата над
сумата от 1 021.64 лв. до пълния им
предявен размер от 1 364.65 лв., както и за лихва за периода преди
15.03.2015 г. и за разликата над сумата
от 88.54 лв. до пълния предявен размер от 174.13 лв.
Тъй като СРС е достигнал
до същите фактически и правни изводи, а по отношение размера на уважените искове
конкретни оплаквания извън приложението на погасителната давност не са
изложени, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т.
1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 23603от 26.01.2020 г.,
постановено по гр. дело № 48878/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 75-ти състав, в
обжалваната част, с която са
отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД против Х.П.Х. по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно съединени установителни
искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр.
с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумата над 1 021.64 лв. до пълния предявен размер от 1 364.65 лв. и за
периода м.05.2014 г. - 14.3.2015 г., както и за лихва за периода преди
15.03.2015 г. и за разликата над сумата
от 88.54 лв. до пълния предявен размер от 174.13 лв.
РЕШЕНИЕ №
23603от 26.01.2020 г., постановено по гр. дело № 48878/2018 г. по описа на СРС,
ІI ГО, 75-ти състав, в необжалваната
част, с която са уважени предявените
от „Т.С.” ЕАД против Х.П.Х. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно съединени установителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1
от ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за
сумата от 1 021.64 лв., представляваща цена на доставена от дружеството
топлинна енергия, с включена главница за дялово разпределение, за периода от
15.3.2015 г. до 30.4.2017 г., ведно със законна лихва от 15.3.2018 г. до изплащане
на вземането, за недвижим имот, находящ се в
ГР.СОФИЯ, Ж.К.****, аб.№ 292043, както и за сумата от
88.54 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на мораторна
лихва, с включена лихва върху главница за дялово разпределение за периода от
16.9.2015 г. до 28.3.2018 г., е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: