РЕШЕНИЕ
№ 9119
гр. София, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА
Гражданско дело № 20231110159934 по описа за 2023 година
Производството е по Част II, Дял I на Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Съдът е сезиран с искова молба от А. Г. С., чрез адв. М. М., срещу [фирма] и [фирма], с
която при условията на пасивно субективно съединяване са предявени установителни искове
за признаване на установено спрямо първия ответник, че сключеният между ищеца в
качеството му на кредитополучател и ответникът в качеството му на кредитодател договор
за паричен заем № *** е нищожен, а при условията на евентуалност, че е нищожна
уговорката между страните, съдържаща се в чл. 4 на сключения договор, както и за
признаване на установено спрямо втория ответник, че сключеният договор за предоставяне
на поръчителство № *** между ищеца и [фирма] в качеството му на поръчител е нищожен.
В исковата молба се твърди, че на 26.06.2022 г. между ищеца в качеството на заемател
/кредитополучател/ и първия ответник в качеството на заемодател /кредитодател/ е сключен
Договор за паричен заем № ***, по силата на който ищецът получил в заем сумата от 1500
лв., а следвало да върне сумата с общо дължима лихва в общ размер на 1 645,15 лв. на 13
погасителни вноски. Твърди, че съгласно чл. 4 на договора за паричен заем, заемателката
сключва договор с [фирма] за предоставяне на възмездно поръчителство, като дължащото се
възнаграждение било в размер на 797,85 лв. или 54,45 лв. на всяка вноска. Според ищеца
договорът за заем е недействителен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, както и че е неясно как е изчислена договорната
1
възнаградителна лихва. Счита, че възнаграждението за поръчителя следва да се счита за част
от разходите по договора и да е ясно посочено като елемент от ГПР в договора. Освен това
поддържа, че двамата ответника са свързани лица и реално възнаграждението на поръчителя
представлява още едно възнаграждение за кредитодателя, като чрез него се цели да се
заобиколи чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При условията на евентуалност в случай, че съдът намери сключеният договор за
кредит за валиден, ищецът иска да бъде признато за установено между него и първия
ответник, че разпоредбата на чл. 4 от договора за паричен заем, предвиждаща сключването
на договор за поръчителство, е нищожна. Сочи, че с оглед съдържанието на посочената
разпоредба сключването на договор за поръчителство се превръща в условие за сключването
на договора за кредит, което нарушава добрите нрави и води до нееквивалентност на
престациите. Освен това възнаграждението по договора за поръчителство е в размер на 60%
от заетата сума и самата разпоредба на договора е във вреда на потребителя. Поддържа още,
че клаузата е неравноправна и не е индивидуално уговорена, а е бланкетна.
По отношение на втория ответник ищецът твърди, че договорът за поръчителство е
нищожен, тъй като нарушава добрите нрави. Ищецът посочва, че уговореното
възнаграждение в размер на 797,85 лв. представлявало повече от половината от сумата,
отпусната по договора за заем, и водело до нееквивалентност на престациите и до явно
несъответствие. Ищецът твърди също, че договорът е нищожен и понеже със сключването
на договора се стигало до заобикаляне на закона и до нарушаване на нормативно
предвидения размер на годишния процент на разходите. На последно място, ищецът
заявява, че договорът за поръчителство бил толкова неясен, че не му позволявал да прецени
икономическите последици от сключването на договора, и поради това бил нищожен.
В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба от двамата
ответници – съответно от [фирма] чрез юрк. М. К. и от [фирма] чрез юрк. М. К..
В отговора на исковата молба първият ответник излага възражения за неоснователност
на иска. Твърди се, че процесният договор за заем е действителен. Ответникът посочва, че са
спазени изискванията да има информация за лихвения процент по кредита и условията за
прилагането му, както и че информацията за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, е налична в договора. Навежда се твърдение, че
лихвата по кредита е единственият разход по договора съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК и тя е
включена в годишния процент на разходите. Сочи се, че разходите за предоставяне на
обезпечение не представляват елемент от общия разход. Възразява се, че невключването на
възнаграждението по договора за поръчителство в годишния процент на разходите не е
заблуждаваща търговска практика. На последно място, твърди се, че клаузата относно
обезпеченията е индивидуално договорена и че не противоречи на добрите нрави.
В своя отговор на исковата молба вторият ответник оспорва основателността на иска.
Твърди, че договорът за поръчителство е действителен. Според ответника посоченият чл. 19,
ал. 4 ЗПК е неотносим, тъй като предоставянето на обезпечение е извън приложното му
поле. На следващо място, свързаността между двамата ответници няма значение, тъй като
2
това било така само в предвидените от закона случаи и договорът за поръчителство не
представлявал договор за кредит, че обхватът на ЗПК не покрива процесния договор за
поръчителство и че възнаграждението по договора не е елемент от общия разход на
договора за кредит. Ответникът твърди, че договорът за поръчителство не нарушава добрите
нрави, а имено принципите на добросъвестността и справедливостта, тъй като размерът на
възнаграждението съответствал на характера на договора и ищецът се е съгласил с него след
преценка на икономическите последици от сключване на договора. На последно място,
ответникът посочва, че клаузата не е неравноправна на основание чл. 143 ЗЗП, тъй като е на
ясен и разбираем език.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно и пасивно субективно съединени установителни
искове с правна квалификация: чл. 26, ал. 1 ЗЗД – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
С определение от 26.03.2024 г. са отделени като безспорни и признати между страните
обстоятелствата, че между А. Г. С. и [фирма] е сключен Договор за паричен заем № ***,
както и че между А. Г. С. и [фирма] е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ***.
Не се спори между страните, че договорите за поръчителство и заем са били сключени
на една и съща дата, както и че едноличен собственик на капитала на ответника е
дружеството заемодател по договора за заем.
От представения по делото Договор за паричен заем № ***/26.06.2023 г. се установява,
че на посочената дата ответникът [фирма], като заемодател, е предоставил на ищеца, в
качеството му на заемател, сумата в размер на 1500 лв., която последният се задължил да
върне в срок от 26 седмици на 13 двуседмични вноски всяка в размер от 126,55 лв. при
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 % и размер на ГПР 41.72 %, или общата
подлежаща на връщане сума била в размер на 1645,15 лв. В чл. 4 от договора е уговорено
задължение на ищеца като заемополучател да осигури в 3-дневен срок от датата на
сключване на договора едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на трудовото му
възнаграждение да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година
назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; банкова гаранция или одобрено от заемодателя
дружество – гарант.
По делото не е приложен процесният Договор за предоставяне на гаранция №
***/26.06.2023 г., сключен между ищеца и [фирма]. С определение на съда от 26.03.2024 г.
3
ответникът [фирма] е задължен на основание чл. 190 ГПК да представи посочения документ,
като страната е предупредена, че при неизпълнение на това задължение, съдът ще приложи
разпоредбата на чл. 161 ГПК, според която с оглед на обстоятелствата по делото съдът може
да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на
допуснати доказателства. С оглед на отделеното за безспорно обстоятелство, че между
ищеца и [фирма] е сключен такъв договор и предвид процесуалното поведение на
последното дружество, съдът намира, че действително ищецът се е задължил да заплати
сумата в размер на 797,85 лв., на вноски, част от погасителните вноски по договора за
паричен заем от същата дата, представляваща възнаграждение на гаранта за предоставената
гаранция. Последното обстоятелство се подкрепя и от приетия като писмено доказателство
по делото погасителен план, в който е налице графа размер на възнаграждение за
предоставяне на гаранция. Ето защо съдът намира, че договорът за поръчителство е сключен
от ищеца с ответника [фирма] в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора за
паричен заем, сключен с [фирма].
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за паричен заем №
***/26.06.2023 г., попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146
ЗЗП и защитата по ЗПК.
На следващо място, съгласно чл. 138 ЗЗД поръчителят се задължава пред кредитора на
друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Поръчителството е
безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично
договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на такова. След
извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик
на капитала на [фирма] е [фирма] - кредитор на ищеца. Следователно се касае за хипотеза на
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. След като кредиторът е едноличен
собственик на капитала на дружеството - поръчител, то с договора за поръчителство не се
цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с [фирма], доколкото, плащайки
задължението на потребителя, кредиторът плаща вземането си сам на себе си.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР
41.72 %. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция, сключен от потребителя с [фирма], което се включва в общите разходи по кредита
по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
4
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Плащането на
възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за
възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на [фирма] по процесния
договор за паричен заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в
общия разход по кредита. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция
като несъмнен разход действителният ГПР би бил завишен до размер на 62.87 %, като
предвиденото възнаграждение на гаранта представлява повече от половината стойност на
предоставената по договора за заем сума, като надвишава и повече от четири пъти
уговорената между страните възнаградителна лихва.
Оттук и със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е
уговорено по друго правоотношение и единствено с цел да се избегнат (заобиколят)
ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Така уговореното възнаграждение има значението на
„скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и
която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя
страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19,
ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.
Нещо повече, съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение
и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. В случая, не е налице хипотеза
на формиран доброволно и целенасочено избор на потребителя за сключване на договор за
предоставяне на гаранция с избраното от кредитора дружество, доколкото всъщност
останалите предвидени възможности за обезпечаване на задължението по договора за
паричен заем се явяват на практика обективно невъзможни за изпълнение в предвидения в
договора кратък тридневен срок. За да предостави първият вид обезпечение заемателят
следва да осигури двама поръчители, всеки от които да отговаря на много на брой поставени
от заемодателя изисквания /за работа по безсрочен трудов договор, за сравнително висок
осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по друг договор, да нямат
неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история./. Следва да се посочи, че
за заемателя е обективно невъзможно в предвидения тридневен срок от сключването на
договора да се снабди с тази информация за всекиго от поръчителите, за да я предостави на
заемодателя. Освен това част от изискуемата информация представлява банкова тайна по
смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което заемателят следва да ангажира всеки един от
5
поръчителите да се снабди лично с тази информация, което допълнително препятства
възможността да се изпълни договореното задължение в тридневен срок от сключването на
договора. Втората предвидена обезпечителна мярка предвижда внасянето на сума от
заемателя в полза на заемодателя като банкова гаранция. Сумата следва да е в размер на
общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва. Не
може да отговори на изискванията за добросъвестност по чл. 12 ЗЗД и на общоприетите
критерии за норми за поведение за недопускане на несправедливо облагодетелстване от
икономически по-слаби участници в оборота, включването в договора на задължение на
заемателя в тридневен срок от сключването на договора да учреди банкова гаранция, за
която е необходимо да разполага със сума, равна на сбора от заемната сума и договорната
лихва за целия период на договора, освен това напълно житейски нелогично е и в случай, че
разполага със сумата да предостави банкова гаранция, заемодателят да сключва договор за
потребителски кредит. Не на последно място, видно от представения погасителен план, още
със сключването на договора, страните са уговорили, че възнаграждението по договора за
паричен заем ще се изплаща заедно с дължимите погасителни вноски – по 54,45 лв. на
вноска. Съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за
изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора, поради
което в договора за паричен заем е уговорен начин за изплащане на дължимото
възнаграждение на третото лице - гарант.
Ето защо и макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК.
В процесния случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело
C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. От
6
посоченото следва, че грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само
на чистата стойност на кредита.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване на нищожността на процесния договор за паричен
заем е основателен, поради което не са налице условията за разглеждането на другите
релевирани от ищеца основания за неговата нищожност. Предвид последното съдът намира,
че не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения от ищеца
в условията на евентуалност иск за прогласяване за нищожна уговорката между страните,
съдържаща се в чл. 4 на сключения договор за паричен заем.
В същото време договорът, сключен между потребителя и [фирма], и договорът,
сключен между потребителя и [фирма], се намират във взаимовръзка помежду си и като
система от правоотношения между страните, поради което последиците от
недействителността на договора за паричен заем неминуемо рефлектират и по отношение на
договора за предоставяне на поръчителство, поради естеството на правоотношенията.
Въпреки че договорът за заем и договорът за предоставяне на поръчителство, формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно
цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на
обезпечение, без друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за предоставяне
на поръчителство от заемателя с одобрено от заемодателя юридическо лице - поръчител,
сключването на договора за предоставяне на поръчителство в деня, в който е сключен
самият договор за заем, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на поръчителство, ведно с основното задължение по заема, с което се цели
получаване от кредитора по договора за паричен заем на допълнително възнаграждение при
заобикаляне на установената забрана за това в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оттук и недействителността
на договора за паричен заем води до недействителност на свързаната с него обслужваща
сделка – договорът за предоставяне на поръчителство.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК е основателен, поради което не са налице условията за
разглеждането на другите релевирани от ищеца основания за нищожност на процесния
договор за предоставяне на гаранция.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът. Претендирано е
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Уговарянето на
осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде
установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство
по делото не е необходимо да се провежда /виж определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д.
№ 2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Налице са предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в
7
договора за правна защита и съдействие изрично е посочен този текст от закона.
Възнаграждението съдът определя в размер на 557,41 лв. с ДДС /464,51 лв. без ДДС/ по чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения по иска срещу [фирма] и в размер на 480 лв. с ДДС /400 лв. без ДДС/ по чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения по иска срещу [фирма]. В тежест на ответниците следва да се възложи и
заплатената от ищеца държавна такса в общ размер от 116 лв. или в тежест на ответника
[фирма] следва да се възложи сумата от 66 лв., а в тежест на ответника [фирма] – съответно
сумата от 50 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от А. Г. С., ЕГН **********, с
адрес: ****, срещу [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, че Договор
за паричен заем № ***/26.06.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от А. Г. С., ЕГН **********, с
адрес: ****, срещу [фирма], ЕИК **, със седалище и адрес на управление: ***, ап. 40-46, че
Договор за предоставяне на гаранция № ***/26.06.2023 г. е нищожен на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати в
полза на А. Г. С., ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
66 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК **, със седалище и адрес на управление: ***, ап. 40-46, да
заплати в полза на А. Г. С., ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 50 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на
адв. М. В. М. от АК-П., с адрес на упражняване на дейността: ****, на основание чл. 38, ал.
2 ЗАдв., сумата от 557,41 лв. – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
А. Г. С. с ДДС.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК **, със седалище и адрес на управление: ***, ап. 40-46, да
заплати на на адв. М. В. М. от АК-П., с адрес на упражняване на дейността: ****, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 480 лв. – възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на А. Г. С. с ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8
9