РЕШЕНИЕ
гр. София, …..05.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А”
въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети юли през
двехиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 12622
по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Т.С.“ срещу решение от 18.06.2019г. по гр. дело № 60985/2018г.
на Софийски районен съд, 167 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените от дружеството
жалбоподател срещу Р.Д.Д., искове с правно основание чл. 79, ал.1 и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 1327. 41 лв.,
представляваща главница за топлинна енергия за имот с адм. адрес гр. София,
ж.к. „*******, аб. № 343768, доставена за периода м.05.2014г. – м.04.2016г.;
сумата 330. 12 лв. – обезщетение за забава за периода 16.09.2015г. – 15.08.2018г.,
сумата 22. 20 лв. – главница за дялово разпределение на топлинна енергия за
периода 01.07.2015г. – 30.04.2016г., сумата 5. 66 лв. – обезщетение за забава върху
главницата за дялово разпределение за периода 16.09.2015г. – 15.08.2018г.,
ведно със законната лихва върху всяка главница от 14.09.2018г. до окончателното
изплащане. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца
– „Т.с.“ ЕООД.
В жалбата се поддържат
оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение, поради нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че по
делото е доказано, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот. Твърди,
че по делото е установено принципното съществуване на облигационно договорно
отношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна
енергия, като предпоставка за уважаване на исковете. Сочи, че за установяване
качеството потребител на топлинна енергия е без значение обстоятелството кой е
фактически ползвател на имота. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение и да уважи предявените искове. Претендира и присъждане на направените
разноски по делото.
Въззиваемата – ответница оспорва жалбата в
депозиран писмен отговор и моли съда да потвърди решението, с присъждане на
разноски.
Третото лице - помагач не е депозирало писмен
отговор на въззивната жалба и не заявява становище.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч.
1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Предявени са осъдителни
искове с правно основание чл.
150 ЗЕ вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане от страна
на ответницата на суми за топлинна енергия и дялово разпределение на
топлоснабден имот с абонатен № 343768 за периода 01.05.2014г. – 30.04.2016г., в
качеството й на наследник по закон на Д. С. М..
По
делото е представено заявление – декларация от Д.С.М.от 17.07.2006г. за
откриване на партида на негово име за процесния имот, както и доказателства, че
ответницата е единствен наследник по закон на Д.М., починал на 15.11.2014г.
Представена е и молба за вписване на законна ипотека от ДСК от 1967г. досежно
процесния имот, в която като собственик на имота е описано лицето Н.С.М.,
починала на 15.06.2005г. и оставила за наследник по закон Д.С.М./удостоверение
за наследници № 5919/30.09.2005г./.
В
срока по чл. 131 ГПК ответницата изрично е оспорила качеството си на потребител
на процесния имот с твърдения, че не са налице доказателства за правото на
собственост върху процесния имот на Д.М., а само за откриване на партидата на
негово име, както и поради липса на доказателства за потребена топлинна енергия
на друго облигационно основание.
С
доклада по делото първоинстанционният съд изрично е указал на ищеца, че е
негова доказателствена тежест установяването на възникнало облигационно
правоотношение между страните по договор за продажба на топлинна енергия.
Първоинстанционният
съд е приел, че по делото не е
проведено доказване от страна на ищеца, че между страните е налице облигационно
правоотношение, тъй като представените по делото доказателства не установяват
при условията на пълно и главно доказване, че Д.С.М.е собственик на процесния
имот.
Съгласно действащата
норма на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение са потребители/клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. Съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 2/17.05.2018г. по т.д. №
2/2017г. на ВКС, ОСГТК, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор,
сключен при публично известни Общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР), като писмената форма на договора е форма за доказване. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така
и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на ползване
върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Прието е
в горецитиранато ТР, че клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая за процесния период не
са представени никакви доказателства за правото на собственост или вещно право
на ползване, респ. за облигационно ползване на друго основание на процесния
имот лично от страна на ответницата. Не са представени и доказателства за
правото на собственост на нейния пряк наследодател Д.С.М., а само индиции
/представената молба от ДСК от 1967г. не представлява такова доказателство,
както правилно е приел СРС/. При така изложеното, наличието на облигационно отношение
между наследодателя на ответницата Д.М.и топлофикационното дружество на
основание сключен писмен договор между тях, не обосновава пасивната легитимация
на ответницата, като негов наследник по закон, при липса на доказателства за
правото на собственост върху имота. Такива доказателства не са ангажирани и във
въззивното производство. Ето защо следва да се приложат
неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената
тежест, като по арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК, съдът приеме, че ответницата не е пасивно
материалноправно легитимирана по исковете, т.е. клиент на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ.
По изложените
съображения, предявените искове за главниците са
неоснователни, поради което неоснователни са и акцесорните искове за мораторни
лихви.
Други оплаквания не са
релевирани в жалбата.
Предвид съвпадението на
крайните изводи на двете инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на въззиваемата
следва да се присъдят претендираните разноски. По делото са доказани разноски в
размер на сумата 400 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение. От
въззивника е направено своевременно възражение за прекомерност на
претендираното възнаграждение, което е основателно. С оглед фактическата и
правна сложност на делото, възнаграждението следва да бъде намалено до сумата
350 лв., съизмерима със законово установения минимален размер съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 4/2004г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения /348 лв/.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
от 18.06.2019г. по гр. дело № 60985/2018г. на Софийски районен съд, 167 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********
да заплати на Р.Д.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
350 лв. – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при
участието на трето лице – помагач на ищеца – „Т.с.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл.
280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.