Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/01.03.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на втори декември през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 13354 по
описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 173579 от 23.07.2019
г., постановено по гр.д. № 59227/2018 г. на СРС, 145
състав, е признато за установено реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Н.П.Ч. дължи на „П.И.Б.“
АД, , на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следните суми: - сумата 1000.05 евро, представляваща
главница, дължима по Договор за банков кредит № 000LD-R-004973 от 20.10.2010
г., с краен срок на договора 03.10.2017г., ведно със законната лихва за периода
от 11.04.2018 г. до изплащане на вземането; -
сумата 146.42 евро, договорна лихва за периода от 11.04.2015 г. до 03.10.2017
г., като е отхвърлен иска за разликата над тази сума до пълния предявен размер
от 587.36 евро и за периода 03.05.2012 г. - 10.04.2015 г.; - сумата 224.24
евро, обезщетение за забава за периода от 11.04.2015 г. до 10.04.2018г., като е
отхвърлен иска за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 791.19
евро и за периода 03.05.2012 г. - 10.04.2015 г. , като
на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК, е осъдена ответницата да заплати на ищеца
359.04 лева - разноски за
исковото производство, както и сумата 82.43 лева - разноски в заповедното
производство, съразмерно с основателната част от исковете , и съответно е ищеца да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 235.60 лв., представляваща разноски по делото по съразмерност.
Решението е обжалвано от ответницата
Н.П.Ч. в частите, в които исковете са били уважени, и обусловената от това
отговорност за разноските, с оплаквания
за неправилност поради наличие на неравноправни клаузи/ без конкретизиране
кои/, непредоставяне от банката на
информация редварително вкл. и за финансовия риск свързан с обменен курс на валутата
при кредит в чужда валута, и какт такава промяна ще се отрази върху вноските по
договора, неизясняване по делото на понятието „референтен лихвен процент“
записано в договора, неправилно приложение на погасителната давност. Моли
решението в обжалваните части да се отмени, претендира разноски без списък по
чл.80 за въззивната инстанция.
С отговора си по чл.263 от ГПК, насрещната
страна- ищецът „П.И.Б.“ АД оспорва същата, като възразява, че договорът за
кредшит не е нищожен нито съдържа неравноправни клаузи, че в Общите условия/ОУ/
е отразено, че при промяна на валутния курс на българския лев към еврото
длъжникът ще бъде уведомен, а и България е в режим на валутен борд съгласно
ЗБНБ приет 10.06.1997 г. и валутния курс на еврото към българския лев е
фиксиран с решение на БНБ оттогава и не съществува валутен риск, респ. кредитен
лриск от промени в случая. Оспорва и другите доводи по жалбата. Моли решението
да се потвърди в обжалваните части, претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.
При произнасянето си по правилността на решението в останалите
обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и приложимите материално
правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни
материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът
на въззина проверка за правилност на решението в обжалваните части, в които исковете
са уважени, е валидността на договора за кредит и
наличие/липса на неравноправни клаузи в него, преценка правилността на първоинстанционното
съдебно решение,
въззивният съд и приложимия лихвен процент и валутен курс, респ. и
наличието на погасени по давност вземания. Същите възражения е направила
ответницата и пред първоинстанционния съд.
За да уважи частично предявените искове, първоинстанционният съд е
изложил фактически и правни изводи за сключен договор за паричен заем между
страните и за получаване от ответницата на процесната сума по главницата от 1150
евро, и настъпил краен падеж на погасителните вноски преди подаване на исковата
молба. Извършил е съда и самостоятелна
преценка за валидност на потребителския договор в съответствие с изискванията
на Закона за потребителския кредит в редакцията му към датата на сключване на
договора, вкл. и за липсата на изискване към датата н асключване на договора всяка
страница от приложимите общи условия да се
подписва от страните по договора, също е приел, че в случая не се установило банка-ищец да е упражнила правото си на едностранно
изменение на договорения лихвен процент, което да е във вреда на
кредитополучателя, поради което възраженията на ответника в тази насока,
свързани с неяснота как се формира т.нар. „референтен лихвен процент“, е неоснователно. Приел
е още, че кредиторът има право да получи лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, само законната лихва, като е
счел уговорка над този размер на лихвата за забава като неустойка за нищожна, и
така е определил за дължима за наказателни
лихви, сума само в размер на 282.62 евро. Приел е за основателно възражението
за погасяване по давност на вземанията за договорна лихва и за наказателна
лихва от датата на искането им с исковата молба, до 10.04.2015 г., и по реда на
чл.162 от ГПК е определил дължимите размери на тези две лихви от 11.04.2015
г. на сумата 146.42 евро за договорната лихва за
периода 11.04.2015 г. до 03.10.2017 г., и на 224.24 евро за наказателна лихва
за периода от 11.04.2015 г. до 10.04.2018 г.
Въззивният съд, при извършената
самостоятелна преценка насъбраните по делото доказателства, предвид доводите и възраженията
на страните по въззивната жалба и отговора по жалбата, достигна до същите
фактически и правни изводи като изложените от първоинстанционния съд, и на основание
чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение, които приема като
свои, без да е нужно да ги повтаря подробно.
В допълнение и по повод
оплакванията с въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, въззивният съд отбелязва
и следното :
Ответницата има качеството на
потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП / тъй като договорът
за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по смисъла на
дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на ЗЗП. Договорът за кредит/заем/, е
финансова услуга по смисъла на легалната дефиниция в т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите, при което за него се прилагат и изискванията на ЗПК. Сключеният договор за кредит в евро от
20.10.2010 г. има законоизискуемото съдържание по ЗПК : съдържа информация за
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, погасителният план следва да посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания, посочена е приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. За срока на действие на договора
така договорната лихва / формирана от посочения базов лихвен процент/БЛП/ в
евро с надбавка от 10,01 пункта / не е
бил променян, което се установява и от приетата ССчЕ. В случая в ОУ на договора, които
кредитополучателката е удостоверила с подписа си под договора, че е получила, и
които са част от доказателствата по делото- представени са със заявлението по
чл.4310 от ГПК, което заповедно производство е приложено към настоящето дело, е посочено в р.І, т.1.а, че „базов лихвен
процент“ /БЛП/ е променлив индекс, утвърждаван от УС на банката и изчисляван за
всеки отделен вид валута по описания начин. В случая обаче се установи, че този
БЛП не е променян за срока на договора. На второ място, официалния курс на лева
към еврото е определен от УС на БНБ с
Решение № 223 от 31.12.1998 г. на основание чл. 29, ал. 2 от Закона за
Българската народна банка, и същият не е променян от 1997 г. насам, при което
не може да се приеме, че е налице риск от промяна на посочената чуждестранна
валута –евро и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне (в
който смисъл са решения на СЕС по дела С-186/16, С-415/11), и не може да с есчита
че е налице нижощност в случая на договора като сключен във вреда на потребителя като върху него се
прехвърля изцяло валутния риск, с което се създава значително неравновесие
между правата и задълженията на страните по кредитния договор по см. на чл.
143, т. 19 Закона за защита на потребителите. Това оплакване на
жалбоподателката е неосновантелно.
Правилно е приложен от
първоинстанционния съд института на погасителната давност. При определяне на
дължимия реално размер на непогасената по давност част от дължимата договорната лихва, се
съобразява приетата по делото ССчЕ, а по отношение на размера на наказателната
лихва съдът има правомощието съгласно
чл.162 от ГПК сам да определи нейния размер, особено в случая когато законната
лихва за забава е и общоизвестен факт-определен с постановление на Министерски
съвет. Размерът й и въззивният съд намира да възлиза в случая на 224.24 евро за
периода от 11.04.2015 г. до 10.04.2018 г.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди
изцяло, вкл. и относно разноските, определени според изхода на спора.
По разноските за
въззивната инстанция: При този изход на спора, направените от
въззивницата-ответник разноски по обжалването остават в нейна тежест. На основание
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, на ищеца ответницата дължи 100 лв. разноски
/минималния такъв размер в размер по чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от НПП/,
при съобразяване на липсата на фактическа сложност на процеса пред въззивната
инстанция, в която не са събирани нови доказателства, като размерът на
възнаграждението по чл.78, ал.8 от ГПК се определя от съда, а не от страната.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 173579 от 23.07.2019 г., постановено по гр.д. № 59227/2018 г. на СРС, 145
състав, в обжалваните части, в които са уважени исковете, вкл. и в частта за
разноските.
ОСЪЖДА Н.П.Ч., ЕГН**********,***
да заплати на „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата 100.00 лева разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.