Решение по дело №13354/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261371
Дата: 1 март 2021 г. (в сила от 1 март 2021 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20191100513354
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 октомври 2019 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ …………/01.03.2021 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори декември през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   13354 по    описа   за  2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 173579 от 23.07.2019 г., постановено по гр.д. № 59227/2018 г. на СРС, 145 състав, е признато за установено реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Н.П.Ч. дължи на „П.И.Б.“ АД, , на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следните суми: - сумата 1000.05 евро, представляваща главница, дължима по Договор за банков кредит № 000LD-R-004973 от 20.10.2010 г., с краен срок на договора 03.10.2017г., ведно със законната лихва за периода от 11.04.2018 г. до изплащане на вземането; -    сумата 146.42 евро, договорна лихва за периода от 11.04.2015 г. до 03.10.2017 г., като е отхвърлен иска за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 587.36 евро и за периода 03.05.2012 г. - 10.04.2015 г.; - сумата 224.24 евро, обезщетение за забава за периода от 11.04.2015 г. до 10.04.2018г., като е отхвърлен иска за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 791.19 евро и за периода 03.05.2012 г. - 10.04.2015 г. , като на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК, е осъдена ответницата да заплати на ищеца  359.04 лева - разноски за исковото производство, както и сумата 82.43 лева - разноски в заповедното производство, съразмерно с основателната част от исковете , и съответно е ищеца да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 235.60 лв., представляваща разноски по делото по съразмерност.

            Решението е обжалвано от ответницата Н.П.Ч. в частите, в които исковете са били уважени, и обусловената от това отговорност за разноските,  с оплаквания за неправилност поради наличие на неравноправни клаузи/ без конкретизиране кои/,  непредоставяне от банката на информация редварително вкл. и за финансовия риск свързан с обменен курс на валутата при кредит в чужда валута, и какт такава промяна ще се отрази върху вноските по договора, неизясняване по делото на понятието „референтен лихвен процент“ записано в договора, неправилно приложение на погасителната давност. Моли решението в обжалваните части да се отмени, претендира разноски без списък по чл.80 за въззивната инстанция.

            С отговора си по чл.263 от ГПК, насрещната страна- ищецът „П.И.Б.“ АД оспорва същата, като възразява, че договорът за кредшит не е нищожен нито съдържа неравноправни клаузи, че в Общите условия/ОУ/ е отразено, че при промяна на валутния курс на българския лев към еврото длъжникът ще бъде уведомен, а и България е в режим на валутен борд съгласно ЗБНБ приет 10.06.1997 г. и валутния курс на еврото към българския лев е фиксиран с решение на БНБ оттогава и не съществува валутен риск, респ. кредитен лриск от промени в случая. Оспорва и другите доводи по жалбата. Моли решението да се потвърди в обжалваните части, претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК.

            Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.

При произнасянето си по правилността на решението в останалите обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните своевременно с въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предметът на въззина проверка за правилност на решението в обжалваните части, в които исковете са уважени, е валидността на договора за кредит и наличие/липса на неравноправни клаузи в него,  преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд и приложимия лихвен процент и валутен курс, респ. и наличието на погасени по давност вземания. Същите възражения е направила ответницата и пред първоинстанционния съд.

За да уважи частично  предявените искове, първоинстанционният съд е изложил фактически и правни изводи за сключен договор за паричен заем между страните и за получаване от ответницата на процесната сума по главницата от 1150 евро, и настъпил краен падеж на погасителните вноски преди подаване на исковата молба. Извършил е съда и  самостоятелна преценка за валидност на потребителския договор в съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит в редакцията му към датата на сключване на договора, вкл. и за липсата на изискване към датата н асключване на договора всяка страница от  приложимите общи условия да се подписва от страните по договора, също е приел, че в случая не се установило  банка-ищец  да е упражнила правото си на едностранно изменение на договорения лихвен процент, което да е във вреда на кредитополучателя, поради което възраженията на ответника в тази насока, свързани с неяснота как се формира т.нар.  „референтен лихвен процент“, е неоснователно. Приел е още, че   кредиторът има право да получи лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, само законната лихва, като е счел уговорка над този размер на лихвата за забава като неустойка за нищожна, и така е определил за дължима за  наказателни лихви, сума само в размер на 282.62 евро. Приел е за основателно възражението за погасяване по давност на вземанията за договорна лихва и за наказателна лихва от датата на искането им с исковата молба, до 10.04.2015 г., и по реда на чл.162 от ГПК е определил дължимите размери на тези две лихви от 11.04.2015 г.  на  сумата 146.42 евро за договорната лихва за периода 11.04.2015 г. до 03.10.2017 г., и на 224.24 евро за наказателна лихва за периода от 11.04.2015 г. до 10.04.2018 г.

Въззивният съд, при извършената самостоятелна преценка насъбраните по делото доказателства, предвид доводите и възраженията на страните по въззивната жалба и отговора по жалбата, достигна до същите фактически и правни изводи като изложените от първоинстанционния съд, и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение, които приема като свои, без да е нужно да ги повтаря подробно.  

В допълнение и по повод оплакванията с въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, въззивният съд отбелязва и следното :

Ответницата има качеството на потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП / тъй като договорът за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по смисъла на дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на ЗЗП. Договорът за кредит/заем/, е финансова услуга по смисъла на легалната дефиниция в т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите, при което за него се прилагат и изискванията на ЗПК.  Сключеният договор за кредит в евро от 20.10.2010 г. има законоизискуемото съдържание по ЗПК : съдържа информация за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, погасителният план следва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания, посочена е приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. За срока на действие на договора така договорната лихва / формирана от посочения базов лихвен процент/БЛП/ в евро с надбавка от 10,01 пункта /  не е бил променян, което се установява и от приетата ССчЕ.  В случая в ОУ на договора, които кредитополучателката е удостоверила с подписа си под договора, че е получила, и които са част от доказателствата по делото- представени са със заявлението по чл.4310 от ГПК, което заповедно производство е приложено към настоящето дело,  е посочено в р.І, т.1.а, че „базов лихвен процент“ /БЛП/ е променлив индекс, утвърждаван от УС на банката и изчисляван за всеки отделен вид валута по описания начин. В случая обаче се установи, че този БЛП не е променян за срока на договора. На второ място, официалния курс на лева към еврото е  определен от УС на БНБ с Решение № 223 от 31.12.1998 г. на основание чл. 29, ал. 2 от Закона за Българската народна банка, и същият не е променян от 1997 г. насам, при което не може да се приеме, че е налице риск от промяна на посочената чуждестранна валута –евро и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне (в който смисъл са решения на СЕС по дела С-186/16, С-415/11), и не може да с есчита че е налице нижощност в случая на договора като сключен  във вреда на потребителя като върху него се прехвърля изцяло валутния риск, с което се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор по см. на чл. 143, т. 19 Закона за защита на потребителите. Това оплакване на жалбоподателката е неосновантелно.

Правилно е приложен от първоинстанционния съд института на погасителната давност. При определяне на дължимия реално размер на непогасената по давност  част от дължимата договорната лихва, се съобразява приетата по делото ССчЕ, а по отношение на размера на наказателната лихва  съдът има правомощието съгласно чл.162 от ГПК сам да определи нейния размер, особено в случая когато законната лихва за забава е и общоизвестен факт-определен с постановление на Министерски съвет. Размерът й и въззивният съд намира да възлиза в случая на 224.24 евро за периода от 11.04.2015 г. до 10.04.2018 г.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди изцяло, вкл. и относно разноските, определени според изхода на спора.

По разноските за въззивната инстанция: При този изход на спора, направените от въззивницата-ответник разноски по обжалването остават в нейна тежест. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, на ищеца ответницата дължи 100 лв. разноски /минималния такъв размер в размер по чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от НПП/, при съобразяване на липсата на фактическа сложност на процеса пред въззивната инстанция, в която не са събирани нови доказателства, като размерът на възнаграждението по чл.78, ал.8 от ГПК се определя от съда, а не от страната.

Воден от горните мотиви, СГС

Р  Е  Ш  И  :   

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 173579 от 23.07.2019 г., постановено по гр.д. № 59227/2018 г. на СРС, 145 състав, в обжалваните части, в които са уважени исковете, вкл. и в частта за разноските.

ОСЪЖДА Н.П.Ч., ЕГН**********,*** да заплати на „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата 100.00 лева  разноски за въззивната инстанция.

            РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

           

           

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

              ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                    2.