Р Е Ш Е Н И Е № 298
гр. ВРАЦА, 07.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд гражданско отделение в
публичното заседание на 30.09.19 г. в състав:
Председател:Рената Мишонова-Хальова
Членове:Мария Аджемова
И. Никифорски мл. с-я
в присъствието на:
прокурора секретар Виолета Вълкова
като разгледа докладваното от М. Аджемова
в. гр. дело N` 352 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива на осн. чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 6670/07.05.19 г. на К.И.С.,
представляван от адв. М.Д. от. ВрАК, срещу решение на районен съд гр. Враца №
331/17.04.19 г. постановено по гр. д. № 54/19 г. по описа на същия съд, с което
съдът е УВАЖИЛ предявените срещу въззивника С. искове с правно осн. чл. 422 от ГПК и във вр. 240, ал. 1 от ГПК за установяване, че той дължи на ищцата И.Й.С.
общо сумата 4 000 лв. по два неформални
договора за заем, първият, от които за сумата 3 850 лв., а втория за сумата 150
лв., за която сума е издадена за заповед за изпълнение с правно осн. чл. 410 от ГПК № 3044/20.11.18 г. по ч. гр. д. № 4901/18 г. по описа на районен съд
гр.Враца. Със същото решение въззивникът е осъден да заплати и съдебни разноски
в исковото и заповедното производство
В жалбата се твърди, че атакуваното решение е необосновано, постановено
при допуснати процесуални нарушения, при явно несъобразяване със събраните
доказателства и преценката им в тяхната относимост, безспорност и съвкупност. В
жалбата се мотивира подробно становище, че по спора липсват безспорни,
категорични и необорими доказателства за това, че въззивникът К.С. е получил в
заем от ищцата И.С. сума общо в размер на 4 000 лв., тоест по делото не е
доказано съществуване на заемно правоотношение между страните, при което
въззивникът не следва да дължи исковата сума от 4 000 лв. В тази връзка, според
въззивника твърденията на ищцата С., че й дължи общо сумата от 4000 лв. по два
договора за заем / за 3850 лв. и за 150 лв./ били голословни. Събраните по
делото доказателства, според него са косвени и не доказвали и обосновавали
извод за основателност на предявените искове.
Въззивникът С., чрез адв. Д., заявява искане, при предпоставките на чл.
266, ал. 3 от ГПК, окръжен съд да преразпита свидетеля И.А.А., тъй като при допускането му до разпит
от районен съд, имената на свидетеля, тоест самоличността му не била известна
на ответника. И това му попречило да организира защитата си и водело да
нарушаване принципа за равенство в производството.
Адв. Д. моли за отмяна на атакуваното решение и постановяване на
съдебен акт от въззивна инстанция, с който исковите претенции бъдат отхвърлени
изцяло. Претендира съдебни разноски.
Ответникът по жалба И.Й.С., чрез поцесуалния си представител адв. И.И.
представя отговор, в който мотивира страните за неоснователност на жалбата.
Претендира присъждане на съдебни разноски.
Окръжен съд преценява, че постъпилата въззивна жалба е редовна от външна страна и процесуално допустима.
Доказателственото искане на въззивника за преразпит на вече изслушания
от районен съд свидетел И. А., на изложените по-горе основания, според окръжен
съд следва да се отхвърли. Не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 от ГПК, тъй като при разпита на свидетеля И. А. пред районен съд в открито съдебно
заседание проведено на 05.04.19 г., въззивникът К.С. е бил представляван от
адв. М. Д., която след приключване на разпита е заявила само искане за
изслушване на доверителя й на осн. чл. 176 от ГПК. При това положение, не може
да се приеме, че първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение по смисъла
на чл. 266, ал. 3 от ГПК, което да налага преразпит на свидетеля А.
Окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 240,
ал. 2 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Първостепенният съд е събрал допустимите и относими към предявените
искове доказателства и след анализ на същите е изложил задълбочени правни
мотиви, които съответстват на установените в процеса факти и закона. Ето защо,
настоящата инстанция намира, че атакуваното решение е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди, като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от районен съд. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Договорът за заем за потребление представлява съглашение, по силата на
което при сключването му заемодателя предава на заемателя парична сума или
определено количество заместими вещи, като заемателя се задължава при
прекратяване на договора да върне еквивалентно количество на получените в заем
вещи. С оглед характеристика на договора за потребление като реален договор, за
валидността му е необходимо да се докаже по делото факта на предаване на сумата
по него. Договорът за заем е неформален и реален, като не е необходимо да има
писмен договор, а е достатъчно да се установи предаването на сумата. По делото
това е доказано с показанията на свидетеля И. А., който лично е присъствал на
предаване на сумите по двата процесни договора за заем, съответно 3 850 лв. и
150 лв., от ищцата на ответника. Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД е предвидена
писмена форма за валидност единствено на договорката за заплащане на
възнаградителна лихва, която в случая не е договорена и не се претендира.
Правилно районен съд е изградил правните си изводи, като е кредитирал основно
показанията на свидетеля А., тъй като по делото няма доказателства, които в
някаква степен да породят съмнения в показанията на този свидетел. Според
обстоятелствата по делото, той не е заинтересован от изхода на спора, депозира
логични и ясни показания за лично възприето от него обстоятелства, които са
елемент от фактическия състав на договора за заем - реално предаване на
исковите суми по двата договора за заем от ищата на ответника, с договорка
сумите да се върнат от ответника-заемополучател до края на 2017 г. При това
положение, правният извод, който се налага, е че е налице заемно правоотношение
между страните по делото. И тъй като по делото не се твърди от ответника и няма
доказателства той да е върнал в срок заетите суми, предявените искове на
посоченото по-горе правно основание, са основателни и доказани и следва да се
уважат, в какъвто смисъл е и решението на районен съд.
Твърдението на ответника заявено в отговора на исковата молба и във
въззивната жалба, че ищцата не е провела пълно и главно доказване за наличие
между тях на правоотношение възникнало от два договора за заем сключени през
пролетта на 2017 г., със съответно заета сума по първия договор 3 850 лв. и по
втория 150 лв., има изцяло защитен характер, доколкото не е подкрепено с
доказателства, а се основава само на субективно интерпретиране на събраните по
делото доказателства.
В заключение, тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат
с тези на първостепенния съд, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При изхода от спора, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника по жалба
се дължат разноски за настоящата инстанця в размер на 510, представляващи адв.
хонорар.
Мотивиран от изложеното окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение на районен съд гр. Враца № 331/17.04.2019 г.
постановено по гр. д. № 54/2019 г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА К.И.С. с ЕГН ********** *** да заплати на И.Й.С. с ЕГН **********
*** сумата 510 лв. представляваща съдебни разноски за настоящата въззивна
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател ..... Членове
1...... 2.......