Решение по дело №317/2024 на Административен съд - Монтана

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1, изр. 2 във вр. с чл. 284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, срещу решение № 743/31.05.2024 г., постановено по адм. дело № 16/2024 г. по описа на Административния съд Монтана, с което е ГДИН е осъдена да заплати на Ц. Ч. Е. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500 лева за периода от 30.10.2023 г. – 26.01.2024 г..

Касаторът, чрез пълномощника юрк.Х., навежда доводи за неправилност на решението, същото е необосновано, т.к. предявеният иск е неоснователен и недоказан - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Навеждат се твърдения, че съдът неправилно е приел наличие на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, тъй като твърденията на ищеца не са доказани и същите не са в пряка връзка с действията на администрацията на ответника. Акцентира се върху обстоятелството, че решението е неправилно и необосновано, т.к. не са събрани доказателства за претендираните неимуществени вреди.

В съдебно заседание, касаторът редовно призован, не се явява и не се представлява.

Ответникът Е., редовно призован, се явява лично и с адв.В.К. изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли да му бъде присъден адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, връзка ал. 2, вр. чл. 36 от ЗАдв., определен по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Представителят на ОП Монтана дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като счита, че първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства и наведените касационни основания, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като депозирана в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Настоящият състав, като извърши служебна проверка, на основание чл. 218, ал. 2 АПК и въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд, съгласно чл. 220 АПК, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл. 284 ЗИНЗС от Ц. Ч. Е., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в ЗОЗТ Враца към затвора Враца, находящо се в гр.Бойчиновци, към ГДИН, за заплащане на обезщетение в размер на 500 лева за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействия на затворническата администрация, като е посочил, че макар да е получил разрешение да получи електронен кантар, необходим му по здравословни причини, същият не му е бил предоставен поради бездействие на затворническата администрация.

Въз основа на приетите по делото писмени доказателства съдът приел за установено от фактическа страна, че “ ..на 04.01.2024 г. е подадена от Ц. Ч. Е. до Административен съд Монтана молба, в която по същество заявява искане за прекратяване бездействията на органа по изпълнение на наказанията, свързани с неполучаване на ел. кантар по медицинско предписание, което нарушава основните му човешки права и го подлага на нечовешко и унизително отношение и представлява нарушение на забраната по чл. 3 от ЗИНЗС. По това искане е образувано административно дело № 19/2024 г., приключило с влязло в сила Разпореждане № 114 от 25.01.2024 г., с което Административен съд Монтана е задължил Началника на затвора Враца да прекрати твърдяното бездействие и да предаде незабавно на лишения от свобода Ц. Ч. Е. ел.кантар „РН-2015В“, разрешен и внесен на 28.10.2023 г., предвид предписание на медицински специалист и съгласно становище на инспектор от ЗОЗТ към затвора Враца, находящо се в гр.Бойчиновци. Разпореждането е обжалвано пред тричленен състав на Административен съд Монтана, който с Определение № 250 от 15.02.2024 г. по КАД № 87/2024 г. по описа на същия съд е оставил в сила Разпореждане № 114/25.01.2024 г. по адм. дело № 19/2024 г. по описа на Административен съд Монтана. Настоящата искова молба е с предмет, част от предмета на адм.дело № 19/2024 г. по описа на Административен съд Монтана, именно – бездействие от страна на ГДИН, част от който орган е администрацията на ЗОЗТ Враца, за бездействие и непредаване на получен при свиждане на лишения от свобода ел. кантар, по което дело с влязло в законна сила Разпореждане е установено, че е налице такова бездействие, т.е. налице е силата на присъдено нещо на съдебните актове и непререшаемост на същия въпрос. При така установените факти съдът приел, че е налице първият елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, според който държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. Съгласно ал. 5 на същата разпоредба в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. В този случай от страна на ответника не е проявена никаква процесуална активност и по никакъв начин не е и направен опит за опровергаване настъпването на неимуществени вреди за лишения от свобода Е., поради което и исковата молба на Ц. Ч. Е., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в ЗОЗТ Враца , гр. Бойчиновци, срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ град София е приета за основателна, като размерът на обезщетението е определен съгласно ЗЗД по справедливост.

В конкретния случай при установяване на релевантните факти в първоинстанционното производство по разбиране на настоящия касационен състав са спазени комулативните изисквания по чл.284 от ЗИНЗС. Настоящият съдебен състав, споделя направения от първоинстанционния съд краен извод за наличие на осъществено нарушение на забраната за нечовешко и унизително отношение, въведена с чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, съответна на чл. 3 КЗПЧОС, както и наличието на причинно-следствена връзка между констатираното нарушение и причинените неимуществени вреди на ответника, т.к. същите не са оборени от ответника и надлежно доказани с допустимите доказателствени средства в производството по чл.284 ЗИНЗС.

Съгласно чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия закон.

Фактическият състав на предявения иск с правно основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС в процесния случай, с оглед фактическите твърдения на ищеца, включва в кумулативна даденост наличие на нарушение на забраната по чл. 3 ЗИНЗС, причинени на ищеца неимуществени вреди и причинна връзка между нарушението на чл. 3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Вредите се предполагат до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС оборима презумпция. В съответствие с нормата на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал. 2 на същата норма се предвижда, че за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

В случая предмет на разглеждане по делото е искова претенция за обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от нечовешко и унизително отнасяне като последица от проявните форми на нарушения на чл. 3 ЗИНЗС вр. с чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) през исковия период, свързани с бездействие по отношение на предоставяне на надлежно разрешена вещ, необходима по медицинско предписание, която касае здравето на л.св.Е..

Както се посочи по-горе, по силата на нормата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Безспорно е установено и наличието на причинно-следствена връзка между настъпилите вреди и допуснатото нарушение на забраната по чл. 3 ЗИНЗС. Предвид изложеното обоснован е изводът на първоинстанционния съд за наличието в кумулативна даденост на всички елементи от фактическия състав на чл. 284, ал. 1 във връзка с чл. 3 ЗИНЗС, като не е оборена и презумпцията по чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС.

По оплакванията в касационната жалба за необоснованост на решението, настоящият съдебен състав намира следното: В жалбата не се сочат конкретни доводи относно посочените в жалбата и решението факти и обстоятелства, въз основа на които съдът е приел за основателен предявения иск. В хода на съдебното производство ответникът не е проявил активност, не е предприел необходимите действия и не е представил доказателства, с които да оспори и обори изложеното относно нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Административният съд е присъдил размер на обезщетението, като го е обосновал, че паричната компенсация като форма на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, не трябва да бъде в неразумен размер. Доколкото определеният размер не е оспорен, то съдът не дължи обсъждане относно присъдения размер на обезщетението.

При така изложените факти и доказателства, настоящият съдебен състав приема, че искът правилно е уважен и определено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 500 лева.

С оглед горното, освен материално законосъобразно, при извършената от касационния съд служебна проверка се установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

При този изход на правния спор претенцията на ответника по касация за присъждане разноски по делото, следва да се уважи и на основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС на адвоката му, който е осъществил процесуално представителство по делото и изразеното за съдебното заседание, следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1, изречение второ от ЗИНЗС, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 743/31.05.2024 г., поправено с решение № 838/18.06.2024 г., постановени по адм. дело № 16/2024 г., по описа на Административния съд Монтана.

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ София, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат В. П. К. от АК Благоевград сумата от 400 четиристотин/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението не подлежи на обжалване.