Р Е Ш Е Н И Е № 260114
24.09.2020г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 27.08.2020г.
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Валентина
Василева
като разгледа
докладваното от съдия Куршумова в.гр.дело № 1504 по описа за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано е по
жалба на „БЕСТ ФАЙНЕНС“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр.
София, жк. Манастирски ливади,
к-с Бокар бл. 35, ап. партер, срещу Решение
№ 42 от 15.01.2020г. постановено по гр. д. № 1655 по описа за 2019 г.
на РС - Асеновград, III гр.с., с което се отхвърля предявения иск от „БЕСТ ФАЙНЕНС“ ООД да бъде
признато за установено по отношение на Н.Т.С., ЕГН: **********, с адрес ***, вземането на ищеца по Заповед за изпълнение, издадена по ч.
гр. д. № 1029/2019г . на АРС, в размер на
500 лв. главница по договор за потребителски кредит от 20.06.2018 г.;
17.08 лв. договорна лихва от 20.06.2018
г. до 20.07.2018 г.; 150 лв. неустойка за периода 20.06.2018 г. до 20.07.2018 г.; 38.80 лв. наказателна лихва за периода 20.07.2018 г. до 22.04.2019 г.; 120 лв. разходи за
събиране, 10.90 лв. разноски за изпращане на документ, ведно със законната лихва
от подаване на заявлението.
Във въззивната жалба се развиват оплаквания, че решението е
неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Възразява се, че
съдът не е анализирал представените и събрани писмени доказателства по делото,
включително и разписката, издадена от „Изипей“ с
твърдението, че от същата се доказва реалното сключване на договора. Излагат се
съображения по съществото на спора относно сключването на договора между страните. Поддържа се, че договорът не съдържа неравноправни клаузи.
Възразява се за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд при
изготвянето на доклада, поради което се прави искане за
допускане на експертиза със задачи, посочена в исковата молба, както и
на основание чл. 192 ГПК да се задължи трето неучастващо в процеса лице
„Изипей“ да представи оригинал на разписката. Моли да
се отмени решението и да се уважат
исковете. Претендират се разноски по делото.
Ответната страна по
жалбата- Н.Т.С., ЕГН: **********,
с адрес ***, не
е подала писмен отговор на същата.
Предмет на
разглеждане в производството е и
частна жалба на „БЕСТ ФАЙНЕНС“
ООД, ЕИК: *********, срещу против
Определение № 378 от 04.03.2020г., постановено по същото
дело, с което
в производство по чл.248 от
ГПК се изменя първоинстанционното решение в частта за разноските като на стр.5,
ред 17, 18, вместо: адв.Д.Г.Б., с личен номер ***, *** да се чете „Адвокатско
дружество „Г.“, Булстат **********, с адрес: ***, както и се допълва същото в
частта за разноските като се осъжда „БЕСТ ФАЙНЕНС“
ООД да заплати на адв.Д.Г.Б. адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лева, определено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
В частната жалба се развиват съображения за неправилност и незаконосъобразност на определението за допълване на решението в частта на разноските. Възразява се, че липсват
доказателства за изпълнението на разпоредбата на ч.38, ал.1, т.2 ЗА и относно
обстоятелството, че ответникът е материално затруднено лице. Поддържа се, че
при наличие на възражение от ответната страна, че лицето не е материално
затруднено, това обстоятелство следва да бъде установено от страната, която
иска присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Прави се и възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение по заповедното производство, доколкото не се
отличава с правна и фактическа сложност. Моли да се отмени обжалваното
определение.
Ответната страна по частната жалба- Н.Т.С., ЕГН: **********, не взема становище по частната жалба.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си
по чл.269 от
ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
По въззивната
жалба на „БЕСТ ФАЙНЕНС“
ООД, ЕИК: *********:
Въззивната
жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на
решението съобразно правомощията
си по чл.269,
изр. първо от ГПК
съдът намери, че
същото е валидно
и допустимо. Предвид
горното и на основание
чл.269, изр.2 от ГПК
следва да бъде
проверена правилността на
решението по изложените
във въззивната жалба
доводи, както и при служебна
проверка за допуснати
при постановяването му нарушения
на императивни материалноправни норми, като
въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между
страните.
Първоинстанционното производство е образувано по иск предявен от ищеца „БЕСТ ФАЙНЕНС“
ООД, по реда на чл.422,ал.1 от ГПК във
вр. с чл.415,ал.1 от ГПК, с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД във връзка чл. 6 ЗПФУР
и по чл. 92 ЗЗД, за признаване за установено, че ответницата
Н.Т.С., ЕГН: **********, му дължи
сумата 500лв - главница по договор за потребителски
кредит „BestCredit до заплата“ №2000233/20.06.2018г; 17,08 лв.- договорна лихва от 20.06.2018г до 20.07.2018г.; 150лв неустойка за
периода 20.06.2018г до 20.07.2018г;
38,80лв - наказателна лихва за периода
20.07.2018г до 22.04.2019г, 120лв
разходи за събиране, 10,90лв разноски за изпращане на документ, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.
гр. д.№ 1029/2019г на АРС, за които суми е издадена Заповед № 669/06.06.2019 г. по същото ч.гр.д.
В исковата молба ищецът обосновава претенция си с договор
за потребителски кредит „BestCredit до заплата“
№2000233/20.06.2018г. като твърди, че същият е сключен
на 20.06.2018 г. между „БЕСТ ФАЙНЕНС“
ООД и Н.Т.С. за предоставяне на финансова услуга от разстояние. Посочва, че ответницата е
кандидатствала за получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството
на адрес www.bestcredit.bg. като е предоставила личните си данни
чрез попълването на регистрационна форма за кандидатстване. Ответницата била
подала заявката на 19.06.2018 г. като е извършила регистрация с имейла си, след
което получила ПИН код със кратко електронно съобщение /СМР/ на посочения от
нея телефонен номер, съгласно общите условия на дружеството. Заявката била
потвърдена с въвеждането на ПИН кода на заявката, след което с натискането на
бутона „потвърди“, заявката се изпращала за разглеждане. В резултат на
получената заявка било изпратено съобщение на посочената електронна поща за
потвърждаване на договора, приложен стандартен
европейски формуляр и общи условия. За да подпише/сключи договора, потребителят следвало да натисне посочения в електронното
съобщение или СМС линк, като след това въведе избраната от нея парола за
достъп, която представлявала електронен подпис на потребителя. На ответницата
била е била изпратен СМС код за потвърждение на посочения от нея телефон, като
същата е потвърдила на 20.06.2018 г. сключването на процесния договор за
потребителски кредит. След обработката на данни на ответницата и одобрението й
като кандидат на финансовата услуга, на ел.поща на ответницата бил изпратен
електронен формат на договора за кредит от разстояние. Ответницата била
потвърдила с избирането на изпратения й от ищеца линк за потвърждение,
сключването на договора за потребителски кредит, както и получаването на общите
условия, неразделна част от сключения договор и стандартния европейски
формуляр. По силата на договора на ответницата била предоставена сумата в
размер на 500 лева по избрания от нея
начин чрез паричен превод от касата на Изипей, изплатена й на 20.06.2016г.
Ищецът се позовава
на чл.2 от договора за потребителски кредит като твърди, че същият има характер
на кредитна линия със срок от 6 месеца, считано от датата на сключване на
договора, с изтичането на който същият се подновява с още 6 месеца за общо 2
години от сключване на договора. В погасителния план към договора се посочвала
падежната дата на вноската, като последната падежна дата била 20.07.2018 г.
Сумата по кредита от 500 лева се дължала ведно с лихва за един лихвен период.
Дължимата договорна възнаградителна лихва възлизала в размер на 17, 08 лева за
периода 20.06.2018г до 20.07.2018г. Твърди се неизпълнение на задължението
от ответницата като кредитополучател да осигури поръчител, отговарящ на
условията на чл.3 от договора, съгласно раздел IV от
договора, поради което се претендира заплащането на неустойка в размер на 150
лева за периода 20.06.2018г до 20.07.2018г. Твърди се, че предвид неизпълнението
от ответницата на задължението й да погаси дължимите суми, ищецът направил
разходи от 120 лева за събиране на вземането, които претендира. Поради забава
заплащането на дължимите суми се претендира заплащането и на мораторна лихва в
размер на 38, 80 лева за периода периода 20.07.2018г до 22.04.2019г.
Претендира се и сумата от 10, 90 лева за изпращане на документи.
Ответницата е подала отговор на исковата молба по чл.131 ГПК на 23.10.2019 г., в едномесечния срок за това от получаване на исковата
молба и приложенията към нея на 26.09.2019 г., с който исковете са оспорени
като неоснователни. Твърди се, че договорът за потребителски кредит от
разстояние се подчиняване на специален режим, установен в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ и Закона за потребителския кредит /ЗПК/, при което следва
да са изпълнени изискванията на чл.18 от ЗПФУР, които в случая не се
установяват. Намира, че не се доказва облигационната обвързаност на страните по
договора за потребителски кредит. Излага и доводи за недействителност на
договора на осн.чл.22 от ЗПК, тъй като не са посочени условията
за прилагане на договорения лихвен процент, не е посочен размерът на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на
всяка една от месечните вноски посочени в погасителния план, както и че договорената
възнаградитена лихва от 41 % противоречи на добрите нрави и е нищожна. Възразява се за
недействителност на клаузата за възнаградителна лихва,
поради противоречие с добрите нрави. Прави се
възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите
нрави, материалния закон и
неравноправност Оспорва и дължимостта на вземането от 120 лв за събиране на
разходи при липса на доказателсва за сключен договор от 20.09.2018г. Намира се, че поради недействителност на договора не се
дължи и наказателна лихва. Моли да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38 от ЗА.
За да отхвърли исковата претенция районният съд е приел,
че ищецът не е доказал твърденията си за разменени
насрещни електронни изявления на двете страни, изразяващи взаимна воля за
сключване на договор, не е доказал твърдението си за
потвърждение от ответника за сключване на договора и съответно факта на
сключване на договора, както и че преводът на сумата от 500 лева не е
достатъчен да обоснове извода за извършването му по валидно сключен договор.
Решението е правилно.
Процесният договор за потребителски кредит с
характеристиките си, очертани в исковата молба, попада в приложното поле на
Закона за потребителския кредит / ЗПК/ и на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/.
Съгласно разпоредбата на чл.9 от ЗПК "договорът за
потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане.
Формата за действителност на договора за потребителски
кредит съгласно чл. 10, ал. 1
от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на
хартиен или друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от
ДР на ЗПК "траен носител" е всеки носител, даващ възможност
на потребителя да съхранява, адресирана до него информация по начин, който
позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за
които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане
на съхранената информация.
ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит
от разстояние – по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние (ЗПФУР) - арг по чл. 5, ал. 9 и ал. 13 от ЗПК.
Договорът за потребителски кредит отговаря на определението за финансова услуга
по § 1, т. 1 от ДР
на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от ДР
на ЗПФУР "средство за комуникация от разстояние" е всяко
средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние,
без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на
потребителя. При сключване на потребителски договор за кредит от разстояние
доставчикът на услугата следва да предостави на потребителя стандартния
европейски формуляр съгласно приложение 2 на
чл. 5 от ЗПК.
Съдът приема, че по делото не е установено страните да са
сключили действителен договор за потребителски кредит, сключен от разстояние.
Изискванията за сключване на такъв договор са посочени в чл. 5, чл. 10, чл. 11 от ЗПК. При условията на пълно и главно доказване ищецът не е доказал, че е
предоставил на ответницата необходимата преддоговорна информация,
както и не е
доказал получаването на нейното съгласие за сключване на договора със соченото съдържание. Твърденията на ищеца за разменени по
електронна поща с ответницата документи не
са установени по делото. Разпоредбата на чл. 18
ЗПФУР, задължава доставчика при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние да
докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8
от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за
сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства
се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на
електронни изявления - Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). В настоящия случай, представените Стандартен европейски формуляр, Договор
за кредит „BestCredit до заплата“
№2000233/20.06.2018г. с погасителен план, както и Общи условия към него, са фактически неподписани. Твърдението на ищеца, поддържано и във въззивната жалба е, че ответницата е натиснала посочения в електронното съобщение СМС линк, а след това същата е
въвела паролата си за достъп, която представлява електронен подпис на
потребителя и с което договорът се счита сключен. Съгласно разпоредбата на чл.
2, ал. 1 от ЗЕДЕУУ електронно изявление е словесно изявление, представено в
цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне
на информацията, а електронен документ, съобр. чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ е всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис, като електронното изявление се счита за
подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, съобр. който
"електронен подпис" означава данни в електронна форма, които се
добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и
които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. Законът
придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към
който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но
допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен
документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). (В този смисъл
Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК).
Конкретно по делото, в преклузивния срок в чл.131 ГПК
ответницата изрично е оспорила изпълнението на изискването на чл.18 ЗПФУР,
твърдените от ищеца обстоятелства за сключване на договора и своето съгласие. В
доклада си по чл.146 ГПК районният съд е дал конкретни и пълни указания на
ищеца за подлежащите на доказване от него факти, поради което във въззивната
жалба неоснователна се настоява за допуснати
нарушения на съдопроизводствените правила при изготвянето на доклада.
Предвид на последното, не се констатира осъществяване хипотезиса на чл.266 ГПК
и с определение в с.з. въззивният съд остави без уважение доказателствените
искания на въззивника като недопустими във въззивната инстанция.
Независимо от
разпределената от съда
доказателствена тежест с доклада по чл. 146 от ГПК,
ищецът не доказва при условията на пълно и главно доказване спазването на
сочената от него последователност на действията за сключването на процесния договор, нито предоставянето на преддоговорната информация и съгласието на ответницата. Представените по делото писмени доказателства - стандартен европейки формуляр, договор и общи условия, имат характер на частни неподписани документи, които
изхождат от ищеца и не са в състояние да обосноват извод, че фактически са били предоставени на ответницата и същата се е запознала
с тях. Така по делото не са представени изявления на ответницата, че е запозната с
условията по договора, с Общите условия и че ги приема, не са представени
доказателства за потвърждение на договор и на Общи условия, което е в доказателствената тежест на ищеца. Няма доказателства за въвеждането на парола от ответницата, с която същата
да е изразила своето съгласие за сключване на договора. При условие, че няма
доказателства за приемане условията на договора, със съдържанието приложено от
ищеца, то не се и доказва твърдението на ищеца, че страните са придали на кода
за потвърждение силата на саморъчен подпис.
Представени по делото личните данни на ответницата,
респективно и знанието на ищеца за същите, не обосновават извода за приемането
от ответницата на условията на договора.
Разписката за получена сума също не е от естество да обоснове извод за валидно сключено
правоотношение по договора за кредит с индивидуализиращи белези посочени от
ищеца, както неоснователно се настоява. Разписката не е подписана от ответника, съответно не доказва факта на получаване
на сумата, но дори и това да е така, то последният факт не е достатъчен, за
да възникне между страните договор за потребителски кредит и то със соченото от ищеца съдържание. Договорът за потребителски кредит, за
разлика от договора за заем, е формален с
изисквания за конкретно минимално съдържание и форма, постигане на съгласие за
съществени белези на правоотношението. Тези обстоятелства не са установени по
делото, поради което и по делото не се доказва възникването
на валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит, сключен от разстояние с твърдяното
от ищеца съдържание.
С оглед на изложеното първоинстанционното решение е
правилно и като такова следва да се потвърди.
По частната
жалба „БЕСТ
ФАЙНЕНС“ ООД, ЕИК: *********:
Частната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
С първоинстанционното решение се осъжда „БЕСТ ФАЙНЕНС“ ООД
ЕИК1204671803, да заплати на адв. Д.Г.Б.,
с личен номер ***, ***
адвокатско възнаграждение в размер на 300(триста)лв, определено по реда на чл.
38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
С обжалваното определение районният съд е изменил
първоинстанционното решение в частта за разноските като на стр.5, ред 17, 18,
вместо: адв.Д.Г.Б., с личен номер ***, *** да се чете „Адвокатско дружество „Г.“,
Булстат **********, с адрес: ***, както и й допълнил решението в частта за
разноските като се осъжда „БЕСТ ФАЙНЕНС“
ООД да заплати на адв.Д.Г.Б. адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лева, определено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Оплакванията в жалбата по същество касаят допълнително
присъдените с определението 300 лева по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв.
Определението е правилно.
Съгласно даденото в
т.12 от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013
г., ОСГТК, задължително тълкуване, с решението по установителния иск съдът се
произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство - относно
размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски
съобразно с отхвърлената и уважената част от иска.
С първоинстанционното решение РС е отхвърлил
предявените искове, при което се е произнесъл по искането на процесуалния
представител на ответника за присъждането на адв.възнаграждение за производството
по чл.422 ГПК. РС не се е произнесъл по искането за присъждането на
адв.възнаграждение за заповедното производство. По делото се установява, че с договор за правна защита и съдействие от 11.06.2019 г. между Н.Т.С. и адв.Б.
е договорено процесуално представителство по ч.гр.д.№ 1029/2019г. на АРС при
условията на чл.38, ал.1 и ал.2 ЗАдв., който договор е представен в заповедното
производство. Присъждането на адв.възнаграждение е своевременно поискано от
районния съд в с.з., за което е и представен списък по чл.80 ГПК. Ето защо, правилно
с обжалваното определение е присъдено и адвокатско
възнаграждение за заповедното производство.
Неоснователно е възражението, че в доказателствената
тежест на ответника е да установи, че е материално затруднено лице за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38
от ЗАдв. При поискано присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение за осъществена при условията на чл. 38 Закона за
адвокатурата адвокатска услуга, за да е основателно и доказано същото, е достатъчно в договора за правна
защита и съдействие да е посочена конкретната хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. т.
1-3 Закона
за адвокатурата, при която помощта се предоставя и
този договор да е представен по делото, както е в случая. Страната, ползваща безплатно адвокатска помощ, не
следва да ангажира доказателства, нито съдът може да преценява дали тя попада в
категориите лица, визирани в чл. 38, ал. 1, т.
1-3 Закона за адвокатурата и в коя от тях. (така Определение № 208 от 21.12.2018 г. по ч. гр. д.
№ 2798 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение). Отговорността
на задължената и осъждана за разноски страна по делото се определя единствено
от изхода по основния материалноправен спор, а не от вътрешните отношения между
адвокат и клиент. В
случай на оспорване от задължената за разноски страна, че насрещната страна,
ползвала безплатно адвокатска помощ, не попада в посочената в договора
категория лица по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, тя носи тежестта да докаже, че записаното
основание не отговаря на обективната действителност. Така в Определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. №
2266/2016 г., I г. о., ГК,е прието, че ако
противната страна твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ не са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са
договорили предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други
съображения, различни от посочените в чл. 38 ЗА, тя
следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в
производството по чл. 248 ГПК
като опровергае наличието на поддържаното основание. С оглед на това, в доказателствената тежест на жалбоподателя е
опровергаването на предпоставките по чл.38, ал.1 ЗАдв. Конкретно от
представените по делото писмени доказателства, включително от тези към частната
жалба - справка от имотен регистър и данни за трудовата заетост, категорично не
се опровергава соченото основание в договора за правна помощ и съдействие от
11.06.2019 г. за осъществяването на процесуалното представителство. От
справката от имотния регистър не се установя ответницата да е собственик на
недвижимо имущество, а данните за
трудовата заетост на ответницата не изхождат от официален източник.
Възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение е несвоевременно направено с частната жалба. Същото не е било релевирано в съдебното заседание
пред районния съд при представянето от адв.Б. на списъка по чл.80 ГПК с
претендираното адв.възнаграждение за заповедното производство, както и не е
било направено в срока по чл.248, ал.2 ГПК. Поради това възражение е
преклудирано, а така и недопустимо във въззивната инстанция, поради което съдът
не следва да се произнася по същото.
С оглед изхода на делото, неоснователно е искането на
жалбоподателя за присъждането на разноски. Въззиваемата страна не претендира
разноски, поради което такива няма да бъдат присъдени с решението.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 42 от 15.01.2020г. постановено по гр. д. № 1655 по описа за 2019 г.
на РС - Асеновград, III гр.с.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 378 от 04.03.2020г. постановено по гр. д. № 1655 по описа за 2019 г. на РС - Асеновград, III гр.с.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.