Р Е Ш Е Н И Е
№
10.12.2018г., гр. Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ДВАНАДЕСЕТИ
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАРИНСКА
При секретаря Петя Иванова и прокурора.........................., като разгледа
докладваното от председателя гр.д.№2620/2018г.
по описа на ПлРС, за да се произнесе, намери за
установено следното:
Искове с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр.
чл.430, ал.1, от ТЗ, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Пред ПлРС е депозирана искова молба от ”Ф.И.” ЕАД ***, чрез юрк. ***, против С.Б.Ц., с която се твърди, че между „РайфайзенБанк” ЕАД-като заемодател, и ответника- като заемател, е сключен договор за кредитна карта от
29.10.2006г, по който Банката е одобрила кредитен лимит от 550лв. Твърди се, че
съобразно договора, Банката издава в полза на ответника Ц. кредитна карта, който може да я използва за суми до
определен лимит, като използваната сума се олихвява с лихвен процент от 18% на
годишна база. Твърди се, че всеки месец, до длъжника се изпраща извлечение от
месечните транзакции с картата за предходния месец, което съдържа информация за
нечислените лихви и такси, размера на минималната погасителна вноска и срокът,
в който следва да бъде извършена. Неполучаването на извлечение не е основание картодържателя да не направи плащане към Банката. Посочва
се също, че поддържането на кредитната карта е свързано с разноски, за сметка
на картодържателя. Посочва се, че срокът на действие
на кредитната карта е три години-§7, чл. 57, като съобразно същата норма,
срокът на договора може да бъде автоматично продължен, за още три години, ако картодържателя не е в просрочие
към момента на изтичане на валидността на картата. Посочва се, че процесния
договор е бил еднократно продължаван с нов тригодишен период, след изтичане на
първоначалния- 29.10.2009г, като първото просрочие по
кредита е от 22.03.2011г. Твърди се, че крайният срок на договора е настъпил на
29.10.2012г, с което целият неплатен остатък от главницата по кредита е станала
изискуема, ведно с начислената договорна
и мораторна лихва. Твърди се, че на 29.08.2012г,
между РайфайзенБанк” ЕАД и ищеца в настоящето производство,
е сключен договор за цесия, неразделна част от договора е Приложение №1, в
което са индивидуализирани всички вземания, сред които и процесното.
Моли съдът уведомлението за станалата цесия да бъде връчено на ответника, ведно
с препис от ИМ. Твърди се, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е
образувано ч.гр.д.№ 9092/2016г на ПлРС, по което има
издадена заповед за изпълнение. Моли съдът да постанови решение, с което да
признае за установено спрямо ответника, че дължи сумата от 550лв.- главница,
сумата от 212,22лв.-договорна лихва, за периода 22.03.2011-29.10.2012г. и
сумата от 234,59лв.- лихва за забава, за периода 30.08.2012-20.11.2016г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, до окончателното й изплащане. Претендират се
разноски.
Ответникът
С.Б.Ц., ред. ув., в срока на чл.131 от ГПК, чрез адв. Т.Д., изразява становище за недопустимост и
евентуално- за неоснователност на предявените искове. Посочва се, че за ищеца
липсва правен интерес от предявяването на настоящия установителен
иск, тъй като не е налице предсрочна изискуемост. Посочва се също, че
длъжникът- ответник, не е надлежно уведомен за станалата цесия, което се
посочва като нередовност на заявлението по чл. 410 от ГПК. Евентуално се
посочва, че искът е недоказан по основание
и размер и моли съдът да го отхвърли. Прави се възражение за изтекла
погасителна давност спрямо претенцията за главница и лихви, като се посочва,
че заявлението по чл. 410 от ГПК не е
прекъснало давността. Оспорват се представените с ИМ писмени доказателства.
Прави се възражение за прекомерност на претендираното
юрк. възнаграждение. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази становищата
на страните, на основание събраните по делото доказателства и закона, намира за
установено следното:
Безспорно по делото се
установява, че въз основа на заявление по
чл.410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение №5766/02.12.2016г, по ч.
гр.д.№ 9092/2016Г по описа на ПлРС. В указаният от
съда срок, след възражение от длъжника, прието по реда на чл.423 от ГПК, ищецът предявил настоящия иск, поради което същият е
допустим.
Безспорно по делото се
установява, че между „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ЕАД, като кредитодател,
и отв. С.Ц.- като кредитополучател, съществуват
договорни отношения, въз основа на сключен договор за издаване на национална
кредитна карта Райкарт от 29.10.2006г., въз основа на
който, Банката е откривла разплащателна сметка в
лева, и е издала банкова карта Райкарт, на името на картодържателя, при одобрен кредитен лимит от 550лв., който
не може да бъде надвишаван. От съдържанието на договора се установява, че върху
ползвана сума по кредита, се начислява договорна лихва от 18% годишно.
Установява се, Банката изготвя, до 5-то число на всеки календарен месец,
извлечение и го изпраща на адреса за кореспонденция на картодържателя,
което извлечение съдържа информация относно извършените трансакции през месеца,
начислените лихви, такси и комисионни, дължимата минимална погасителна вноска и
срок за внасянето й, както и за неизползваната част от кредитния лимит.
Установява се също, че срокът за внасяне на минималната погасителна вноска е
15-чо число на месеца, в който е изготвено извлечението, като неполучаването на
извлечението, не е основание за неплащане. Установява се също, че срокът на
договора е 3 години-чл.57 от Договора, като страните са уговорили възможност,
срокът на договора да се подновява автоматично, за нов период, в случай, че картодържателя не е в просрочие
към момента на изтичане валидността на картата и/или не е уведомил Банката, че не желае картата му да бъде подновена. В
чл.61 и сл. От Договора, страните са уговорили условията за настъпване на
предсрочна изискуемост на задълженията по
договора.
По делото се установява също, че
между Райфайзенбанк България ЕАд- като цедент и ищеца в настоящето производство- като цесионер, е сключен договор за цесия от 29.08.2012г., въз
основа на който са прехвърлени вземанията, произхождащи от договори за издаване
на национална кредитна карта Райкарт, по списък-
Приложение №1, неразделна част от договора. Представено е извлечение от
приложение №1, в което вземането към ответника Ст. Ц., е под№ 379. По делото е
представено пълномощно, въз основа на което цедента е
упълномощил цесионера- ищец, да уведоми длъжниците за станалата цесия. По делото има изпратено
уведомление до длъжника – ответник, но няма доказателства, че същото е връчено.
По делото е изготвена ССЕ, от заключението
по която се установява следното: ВЛ е установило, че договорът от 29.10.2006г,
за издаване на кредитна карта, със срок от три
години, е бил удължен автоматично, с изтичане на срока- или в случая до
29.10.2012г. ВЛ е установило, че първото просрочие по
договора 22.03.2011г, на която дата е последното плащане по делото. ВЛ е дало в
табличен вид движението по сметка, до 30.08.2012г. ВЛ посочило, че сумата по
кредитната карта е усвоявана многократно, като съответно са възстановявани
сумите и са внасяне месечните погасителни вноски; последното плащане е на посочената
дата- 22.03.2011г, като е внесена сумата от 30лв. ВЛ е установило, че по счетоводни
записвания на Райфайзенбанк ЕАД и на Фронтекс Интернешънъл,
по процесния договор, са установени следните задължения: сумата от 550лв.-
главница, сумата от 212.12лв.- договорна лихва, за периода
22.03.2011-29.10.2012г и сумата от 234.59лв.- лихва за забава, за периода от
30.08.2012-230.11.2016г.
По делото се установява плащане
на дължимите суми от страна на отв.Ст Ц..
При така установено от фактическа
страна, съдът намира, за установено от правна страна следното:
Съдът намира, въз основа на
събраните поделото доказателства, че страните по сключеният валиден договор за
издаване на кредитна карта Райракт от 29.10.2006г.,
са се възползвали от установената в него възможност, за удължаване срока му на
действие. В случая, след изтичане на първоначалния тригодишен срок, като
договорът е продължен с нов тригодишен срок- или до 29.10.2012г. За новия срок,
страните по договора, са задължени при същите условия и картодържателя
дължи плащане на усвоеният размер от кредитния лимит, ведно с уговорената
договорна лихва, на падежа-15- то число на месеца. Фактът, че срокът на договора
е продължен, се установява безспорно и от заключението по ССЕ, в което е
отразено, че след изтичане на първоначалния срок - м.11.2009г, отв. Ц., е продължил да ползва кредитната карта и да
усвоява разрешеният му кредитен лимит, както и да заплаща дължимите вноски, до
м. март 2011г. Както бе посочено по-горе, по делото не се установява, след тази
дата, не са извършвани плащания по договора. Съдът констатира също, че в случая не се твърди и не претендира предсрочна изискуемост на
задължението по кредита.
Съдът намира, че възражението на
особеният представител на ответника, че станалата цесия няма действия спрямо
него, за неоснователно. Нормата на чл.99, ал.4 от ЗЗД, предвижда уведомяване на
длъжника, за цесията, с което задължение за цедента,
е пряко свързано със насрещното задължение на длъжника, за точно изпълнение на
задължението. Точното изпълнение на задължението, включва и задължението да се изпълни
на кредитора, или на упълномощено от него лице, което има право да получи изпълнение,
което да освободи длъжника от задължението му. В този смисъл, възражението на
длъжника, че не е уведомен за станалата цесия, е пряко свързано с евентуално
възражение за изпълнение, направено в полза на стария кредитор- цедент. Тъй като такова изпълнение няма, само по себе си,
възражението, че длъжникът- ответник не е уведомен за цесията, е ирелевантно.
На основание гореизложеното,
съдът намира, че отв. С.Ц. дължи изпълнение по
договор за издаване на кредитна карта Райкарт, в
размер на посочените в исковата молба суми- главница и лихви, поради което, предявения
установителен иск е изцяло основателен.
Следва да бъде разгледано
направеното от страна на ответника, чрез особеният представител, възражение за
изтекла давност. В случая, съдът намира, че е приложима общата, петгодишна
давност, считано от датата на изискуемостта на вземането- или датата на
изтичане на срока на договора- 29.10.2012г. Съобразно нормите на ЗПК, при
договора за заем, е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на
погасителни вноски, не превръща договора в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора. Кредиторът не се позована на
предсрочна изискуемост на задължението, поради което, за начална дата на
погасителната давност, следва да се приеме изтичане срока на договора- арг.чл.114 от ЗЗД.
По силата на чл.117 от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяването на иск
за вземането. В случая, меродавна е датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК-01.12.2016г., и към тази дата следва да бъде съобразена давността.
Изрично нормата на чл.422, ал.1 от ГПК предвижда, че искът за установяване на
вземането, се счита за предявен, от датата на заявлението по чл.410/417 от ГПК.
Към посочената дата- 01.12.2016г, давността не е изтекла и вземането не се
явява погасено по давност.
На основание гореизложеното,
съдът намира,че предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал.1, вр чл.86, ал.1
от ЗЗД, е изцяло основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на производството и на основание чл.78, ал.1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него в
настоящето производство разноски в размер на общо 375лв., от които- сумата от
125- държавна такса, сумата от 150лв.- разноски за ВЛ, и
сумата от 100лв.- юрк. възнаграждение, определено от
съда по чл. 78, ал.8 от ГПК, в минимален размер и съобразно претендираното в
списъка по чл.80 от ГПК.
Следва ответника да бъде осъден
да заплати на ищеца направените от него в разноски по ч. гр.д.№ 9092/2016г на ПлРС, в размер на 75лв.- от които сумата от 25- държавна такса и
сумата от 50лв.- юрк. възнаграждение, определено от
съда по чл. 78, ал.8 от ГПК, в минимален размер
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, вр.чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1, от ТЗ, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД, ЧЕ С.Б.Ц., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ
НА „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, чрез юрк. К. ***, сумата от 550лв.- главница, сумата от 212,22лв.-договорна
лихва, за периода 22.03.2011-29.10.2012г. и сумата от 234,59лв.- лихва
за забава, за периода 30.08.2012-20.11.2016г., дължими въз основа на договор
за издаване на кредитна карта Райракт от 29.10.2006г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК- 01.12.2016г., за които суми има издадена заповед
за изпълнение №5766/02.12.2016г, по ч. гр.д.№ 9092/2016г.по описа на ПлРС.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1, вр. ал.8 от ГПК, С.Б.Ц., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ НА „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***, сумата от 375лв.,
съставляващи направени по настоящето производство разноски и сумата от 75лв.- разноски по ч.гр.д.№
9092/2016г.по описа на ПлРС.
Решението може да бъде обжалвано
пред ПлОС, с въззивна
жалба, в двуседмичен срок от съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: