№ 358
гр. Русе, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. И.
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20224520105289 по описа за 2022 година
М. И. Д. заявява, че на 14.08.2018г. сключила с „Изи Асент Мениджмънт“ АД
Договор за паричен заем №3296978, по силата на който ответникът й предоставил в заем
1000 лева със срок на погасяване 52 седмици на 26 вноски, при фиксиран годишен лихвен
процент – 35% и ГПР – 40.90%, като общо дължимата от кредитополучателят сума
възлизала на 1191.84 лева.
Съгласно чл.4 от Договора ищцата следвало да осигури в тридневен срок, считано от
сключване на договора поръчителство на две физически лица. При неизпълнение на това
задължение се задължила да заплати неустойка в размер на 913.90 лева, разсрочена и
кумулирана към падежните вноски.
На същата дата контрагентите сключили анекс, като приели да бъде погасено изцяло
задължението на кредитополучателя по договор за паричен заем №3223003 в размер на
589.34 лева, чрез прихващане на насрещните изискуеми задължения по договор №3296978,
т.е. реално усвоената от ищцата сума по процесния контракт възлизала на 410.66 лева.
Молителката твърди, че изпълнила задълженията си по Договор за паричен заем
№3296978, както следва: заплатила 843.19 лева, а остатъка в размер на 1262.55 лева
погасила чрез рефинансиране, извършено с Договор за паричен заем №3410558 от
28.12.2018г.
Излага следните съображения относно нищожността (недействителността) на
Договор за паричен заем №3296978:
Счита контрактът за нищожен, предвид недействителността на съществен елемент от
договорното съдържание – клаузата, касаеща договорната лихва, която не породила валидни
правни последици, поради противоречие с добрите нрави. Позовава се на съдебната
1
практика, според която уговорка предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва е недействителна и не произвежда правно действие.
Приема, че размерът на записаната в договора възнаградителна лихва е неточен и
подвеждащ, тъй като не включвал вземането за т.нар. „неустойка“.
Поддържа, че договорът е нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.22 ЗПК,
тъй като визираният ГПР е некоректно разписан. В тази връзка сочи, че в нарушение
разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, кредиторът не е изпълнил изискването да посочи кои
компоненти формират ГПР. Заявява, че неустойката би следвало да е включена в ГПР, но
това не е сторено от ответника.
Твърди, че е налице „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2, т.1 ЗЗП и правото на ЕС. В този смисъл цитира Решение от 15.03.2012г. по дело С-
453/2010г. на СЕС.
Излага доводи относно нищожността на неустоечната клауза. Позовавайки се на
разпоредбата на чл.16 ЗПК счита, че ответникът е следвало да извърши проверка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора, а не да му вменява
задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат и да изисква неустойка при
неизпълнение на това задължение. Отделно от това приема, че начислената неустойка излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и цели единствено
постигане на неоснователно обогатяване. Сочи, че законът (чл.71 ЗЗД) предвижда различни
правни последици при непредставяне обезпечение, а именно право на кредитора да обяви
предсрочна изискуемост на вземането си.
По изложените съображения моли съда да осъди „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Люлин“, бул.“Джавахарлал
Неру“№28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. К. да й заплати
сумата 1105.74 лева – получена от ответника без правно основание, въз основа
недействителния договор за паричен заем №3296978/14.08.2018г.
Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът – „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирал
отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите
претенции.
Заявява, че уговореният лихвен процент не представлява единствено възнаграждение
за ползване на главницата, а цена на услугата по предоставяне на паричния заем, поради
което не следва да бъде приравнена на възнаградителна лихва, респективно обсъждано
съответствието на размера й с добрите нрави. Приема, че не е налице пречка да бъде
уговорена договорна лихва над размера на законната и свободата на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. Счита, че нарушение на добрите нрави би
имало при заблуждение относно цената на определена стока, но когато тя е ясно и коректно
посочена, съответно потребителят е приел да я заплати, не е налице противоречие с добрите
нрави.
Оспорва доводите на ищеца досежно нищожността на неустоечната клауза.
Не счита, че неустойката следва да бъде добавък към ГПР, тъй като той не включвал
2
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит, а в случая ищецът не изпълнил договорното си задължение да
осигури поръчители или банкова гаранция.
Липсвали нарушения относно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като
изчисленията за ГПР били направени към момента на сключване на договора и ясно били
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му, т.е. ГПР бил
формулиран ясно, точно и детайлно. В тази връзка сочи, че чл.11, т.10 ЗПК не изисква да се
посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР, който се
съдържал в Приложение №1 към ЗПК. Пояснява, че нормата на чл.11, т.10 ЗПК не
предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени
всички разходи, включени в ГПР, а да се посочат допусканията, използвани при
изчисляването му, като под допускания законодателят имал предвид предвиждания за
бъдещето, а не разходите.
Развива правни съображения относно приложение разпоредбата на чл.143 и сл. ЗЗП.
Моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на
производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът
прие за установено от фактическа страна, следното:
Страните по делото са били обвързани от облигационно правоотношение, основано
на Договор за паричен заем №3296978/14.08.2018г., по силата на който „Изи Асет
Мениджмънт“ АД предоставило на М. И. Д. в заем 1000 лева със срок на погасяване 52
седмици на 26 вноски, при фиксиран годишен лихвен процент – 35% и ГПР – 40.90%, като
общо дължимата от кредитополучателят сума възлизала на 1191.84 лева. В договора за
посочени датите на погасителните вноски, всяка от които в размер на 45.84 лева.
Съобразно разпоредбата на чл.4 от контракта, М. Д. приела да заплати неустойка в
размер на 913.90 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок
от датата на сключване на договора, обезпечение чрез поръчителство на физически лица,
които отговарят на определени условия, ведно с банкова гаранция. Указано е, че
неустойката е разсрочена и платима с погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя
сумата 35.15 лева.
Приложен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити.
На 14.08.2018г. е подписан Анекс към договора, по силата на който с част от заемната
сума е погасено изцяло задължението на ищцата по Договор за паричен заем №3223003 в
размер на 589.34 лев, а остатъка от отпуснати кредит - 410.66 лева е изплатен на
кредитополучателя.
Ангажирани са доказателства, от които е видно, че до 21.12.2018г. ищцата погасявала
редовно вноските. На 28.12.2018г. сключила с ответника Договор за паричен заем №3410558
за сумата 1750 лева, с част от която погасила остатъка по предходния кредит – 1262.55 лева.
С оглед установяване релевантни за спора факти е възложена и приета, неоспорена от
страните съдебно – икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като ясно,
3
пълно, обосновано и обективно. Вещото лице е констатирало, че във визирания ГПР –
40.09% не са включени допълнителни разходи и същият е определен при условие, че по
заема се дължи единствено договорената годишна лихва, изчислена при годишен лихвен
процент в размер на 35%. Експертът е изчислил ГПР с включена договорна неустойка от
913.90 лева – 443.81%.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенция намираща правното си основание в нормата на чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД.
Облигационноправната уредба на неоснователното обогатяване са съдържа в
разпоредбите на чл.55 – чл.59 ЗЗД. В основата на неоснователното обогатяване стои
принципът на справедливостта, който препятства разместването на имущество при липса на
признато от закона основание.
Предявеният осъдителен иск е обоснован с твърдения, че с оглед нищожни клаузи,
процесният договор за кредит е недействителен и ищцата е платила сума, надвишаваща
размера на задължението, съобразно действителните уговорки.
Първият фактически състав на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа
нищожен акт. (Постановление №1/28.05.1979г., Пленум на ВС).
Съгласно чл.7, ал.3 от ГПК (ДВ, бр.100/2019г.) съдът служебно следи за наличието на
неравноправна клаузи в договор, сключен с потребител. Приложеният към исковата молба
Договор за паричен заем №3296978/14.08.2018г., попада в приложното поле на Закона
защита на потребителите, тъй като кредитополучателят отговоря на дефиницията за
„потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а заявителят на дефиницията за
„търговец” по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗПП. Контрактът има за предмет предоставяне
на финансови услуги, свързани с дейността на кредитна институция по смисъла на § 13, т.12
от ДР на ЗЗП. Съобразно разпоредбата на чл.24 ЗПК за договора се прилагат и разпоредбите
на чл.143 – 148 от ЗЗП.
Неустоечната клауза, съдържаща се в процесния договор, с обоснована вероятност
може да се определи като неравноправна.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Клауза, като уговорената в чл.4,
според която, кредитополучателя дължи неустойка в размер 913.90 лева, при непредставяне
обезпечение чрез поръчителство на физически лица, които отговарят на определени
условия, ведно с банкова гаранция се намира в пряко противоречие с преследваната от
Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
4
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на
изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е
посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Налице е и заобикаляне на закона и по специално разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК,
която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност
обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но
именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК.
Необходимо е да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато
същите са били реално очаквани от кредитора), разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание
да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от липса
на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява
неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод,
че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се
ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът
е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона,
а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
При съпоставяне съдържанието на атакуваната клауза с естеството на сключения
договор, се налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и не предоставя избор за потребителя,
както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които са
5
въведени, са на практика неосъществими за кредитополучателя, особено предвид
обстоятелството, че се търси кредит в сравнително нисък размер – 1000 лева. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури две лица – поръчители, които да отговарят на
многобройни изисквания и банкова гаранция за общо дължимата сума по кредита. Тоест,
поставяйки изначало изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него
„неустойка“ към договорната лихва и към ГПР, като стремежът му е да заобиколи
императивната норма на чл.19, ал.4 ГПК. Този извод красноречиво е илюстриран от факта,
че в чл.4, ал.2 от Договора, кредиторът изначало разсрочва вземането за „неустойка“,
следователно не очаква длъжникът да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Според чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи), като в ал.4 на нормата е посочен неговия максимално допустим размер – пет пъти
размера на законната лихва. Необходимо е в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника. В конкретния случай е посочена процентната стойност на ГПР,
но не става ясно кои разходи включва и по какъв начин е формиран. Доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, с неустойката се въвеждат допълнителни
разходи, в резултат на които общия разход по кредита и съответно годишния процент на
разходите реално надхвърля посочения в договора – 40.90% и възлиза на 443.81%, който
размер се установява от заключението на вещото лице. В тази връзка следва да се отбележи,
че според Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, неустойката се явява разход по кредита (включена е в част ІІІ,
т.4.3 – Разходи по кредита). Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово
допустимия петкратен размер на законната лихва – 50%, определен в чл.19, ал.4 ЗПК. На
практика с уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като тя
се явява прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите.
От съществено значение е и факта, че размерът на неустойката (913.90 лева) е близък до
този на отпуснатия кредит (1000 лева).
Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл.22 ЗПК, приложима
за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като
между изчерпателно изброените норми са и тези по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл.23
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само
чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи.
Ищцата е заплатила на ответника сумите: 91 лева – на 30.08.2018г.; 90 лева – на
13.09.2018г.; 90 лева – на 28.09.2018г.; 85 лева – на 12.10.2018г.; 83 лева – на 26.10.2018г.; 85
лева – на 09.11.2018г.; 81.99 лева – на 23.11.2018г.; 81.99 лева – на 07.12.2018г.; 81.99 лева -
на 21.12.2018г. и 1262.55 лева – на 28.12.2018г. (когато е сключен Договор №3410558) или
общо заплатената по договора сума възлиза на 2032.52 лева.
6
Съобразно разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и предвид изложените съображения
разликата над 1000 лева, т.е. сумата от 1032.52 лева е получена при начална липса на правно
основание и подлежи на връщане.
Претенцията като доказана следва да бъде уважена до посочения размер.
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, в тежест на ответника са
направените от ищцата разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска.
Разноските възлизат на 230 лева – държавна такса и депозит за вещо лица, а съразмерно с
уважената част от претенцията следва да се присъдят такива в размер на 214.77 лева.
Претендира се възнаграждение за процесуално представителство.
От представения договор за правна помощ и съдействие е видно, че на основание
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, услугите са предоставени безплатно от адвоката на клиента. При
осъществяване безплатна адвокатска защита, възнаграждението се присъжда със съдебното
решение по реда на чл.38, ал.2 ЗА – в полза на адвоката. Съобразявайки фактическата и
правна сложност на делото, извършените процесуални действия и нормата на чл.7, ал.2 от
Наредба №1/09.07.2004г. (в редакцията й към датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие), съдът определя възнаграждение за процесуално представителство в
размер на 400 лева, платимо от ответника на адвокат Д. Л. Ф..
Предвид нормата на чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска, но в случая не са ангажирани доказателства за направени такива.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Люлин“, бул.“Джавахарлал
Неру“№28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. К. да заплати на М.
И. Д., ЕГН ********** с адрес: гр.Русе, ул.“Придунавски булевард“, бл.38, ет.6 сумата
1032.52 лева – получена от ответника без правно основание, въз основа недействителен
Договор за паричен заем №3296978/14.08.2018г. и 214.77 лева – разноски по делото.
ОТХВЪРЛЯ, като недоказан, предявения от М. И. Д., ЕГН ********** срещу „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за
разликата над 1032.52 лева до предявените 1105.74 лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* да заплати на адвокат Д.
Л. Ф. възнаграждение за процесуално представителство в размер на 400 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7