Решение по дело №222/2018 на Окръжен съд - Добрич

 

Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

№ 31

 

 

гр. Добрич, 07.03.2019 г.

 

 

 

В      И М Е Т О      Н А      Н А Р О Д А

 

 

 

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД    ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично заседание на осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав: СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ при секретар НЕЛИ БЪЧВАРОВА разгледа т. д. №  222 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Търговско дело № 222/2018 г. по описа на Окръжен съд – Добрич  е образувано по искова молба на „***“  ЕООД гр. В., ЕИК ***, с която срещу С.М.М. ЕГН ********** с пост. и наст. адрес *** е предявен иск за съществуване на вземането на „***“ ЕООД гр. Варна срещу С.М.М. в размер на сумата от 27 234.64 лв., представляваща сума по запис на заповед, претендиран на осн. чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр.с чл. 535 ТЗ;

Ответникът оспорва исковата претенция, като инвокира възражение за унищожаемост на записа на заповед на основание чл. 30 ЗЗД. Твърди се недължимост на менителничното вземане поради липса на задължение, произтичащо от конкретно каузално правоотношение. 

От доказателствата по делото се установява следната ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА: 

На 01.03.2017 г., С.М.М.  като издател на запис на заповед е поел менителнично задължение в полза на „***“ ЕООД като поемател за сумата от 27 234.64 лв., с падеж на предявяване.

С нотариална покана от 08.12.2017 г. на нотариус с рег. № 336 на НК с район на действие РС-Варна, получена от издателя на  14.01.2018 г., поемателят е предявил на издателя ценната книга за плащане.  Издателят не е платил менителничния си дълг.

На 16.03.2018 г. поемател е подал до РС-Добрич заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 ГПК въз основа на процесния запис на заповед, по повод на което е било образувано частно гражданско дело № 1075/2018 г. по описа на РС-Добрич.

РС-Добрич е издал в полза на поемателя заповед № 609/16.03.2018 г. за изпълнение и изпълнителен лист, по силата на който издателят на ценната книга С.М.М. е осъден да заплати на „***“ ЕООД сумата от 27 234.64 лв., представляваща парично задължение по запис на заповед, издаден на 08.12.2017 г.,предявен за плащане на 01.03.2017 г., платим на предявяване, заедно със законната лихва от датата на заявлението – 14.03.2018 г., до окончателното плащане, както и направените разноски – 558.35 лв. – платена държавна такса и 950.00 лв. – адвокатски хонорар.

Поемателят е образувал срещу издателя изпълнително дело № 20187370400650 по описа на частен съдебен изпълнител Л.Т., с рег. № 737 на КЧСИ, с район на действие ОС-Добрич, за събиране на горепосочените суми.

Поканата за доброволно изпълнение, ведно с копие от заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са връчени на издателя  на 29.06.2018 г.

Издателят е подал  възражение по чл. 414 ГПК на 05.07.2018 г., т. е. в законоустановения срок.

На основание чл. 415, ал. 1 ГПК, с разпореждане от 31.07.2018 г., РС-Добрич е указал на поемателя  като заявител в заповедното производство да предяви иск за съществуването на вземането си срещу длъжника в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.

Съобщението е връчено на страната на 14.08.2018 г.

Установителният иск по чл. 415 ГПК във вр. с чл. 422 ГПК е предявен в законоустановения срок – на 01.08.2018 г.

При така безспорно установената фактическа обстановка се налагат следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:

І. ПО ДОПУСТИМОСТТА НА ИСКОВИТЕ ПРЕТЕНЦИИ:

1. Правен интерес. Наличието на правен интерес от предявяването на исковите претенции,  предмет на т. д. № 222/2018 г.  е обосновано от ищеца с правото му да иска в качеството си на поемател на запис на заповед от издателя на ценната книга плащане на сумата  по менителничния ефект – чл. 535 ТЗ. 

2. Подсъдност на делото. Съобразно правилата на разпоредбите на чл. 104, т. 4 ГПК относно родовата и на чл. 105 ГПК относно местната подсъдност, делото е подсъдно на Окръжен съд гр. Добрич като първа инстанция.

Делото следва да се разгледа по реда на глава тридесет и втора „Производство по търговски спорове” на Гражданския процесуален кодекс.

3. Търговскоправен характер на споровете. Делото следва да се разгледа по реда на глава тридесет и втора „Производство по търговски спорове” на Гражданския процесуален кодекс.

Предмет на т. д. № 222/2018 г. по описа на Окръжен съд – Добрич е  търговскоправен  спор по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК,  свързан с иска по чл. 422 ГПК за съществуването на вземането на поемателя на запис на заповед към издателя на менителничния ефект. Записът на заповед  е от категорията на сделките, посочени в чл. 1, ал. 1, т. 8 ТЗ, т. н. „абсолютна търговска сделка”, чийто търговски характер произтича от изричната норма на чл. 286, ал. 2 ТЗ.

4. Правосубектност на страните.

Ищецът по делото е търговско дружество ( чл. 63, ал. 1 във вр. с ал. 2 във вр. с чл. 64, ал. 1, т. 3  ТЗ ), а ответникът - праводееспособно физическо лице.

Налице са процесуалните предпоставки относно надлежното упражняване на правото на иск.

Исковата претенция е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

ІІ. ПО ОСНОВАТЕЛНОСТТА НА ИСКОВАТА ПРЕТЕНЦИЯ:

Исковата претенция, предмет на настоящото дело, черпи своето правно основание от разпоредбите на чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 535 ТЗ.

Предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед.

Ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничен ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение – т. 17 от ТР – 4 – 2013 ОСГТК.

С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, на ищеца в качеството му на приносител (поемател) на ценната книга, е вменено главното и пълно доказване на следните факти: 1. наличието на запис на заповед, който отговаря на изискванията на 535 ТЗ за форма и съдържание; 2. право на собственост върху ценната книга и произтичащите от нея акцесорни права.  

Ответникът в качеството си на издател носи тежестта за главното и пълно доказване на релевираните от него менителнични възражения – арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 465 ТЗ.

Контроверсният въпрос по делото е относно наличието на  менителнично вземане на поемателя срещу издателя,  произтичащи от процесния запис на заповед.

Записът на заповед има двойнствена правна природа  – на ценна книга и на правна сделка - вж. Василев, Л. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. С., 1958, с. 544, Калайджиев, А. Чекът в българското право. С., 1992, с. 22, Павлова, М. Записът на заповед и менителницата. С., 1998, с. 23, Герджиков, О. Търговски сделки. С., 2008, с. 295.

В битието си на ценна книга         записът на заповед може да се дефинира като частен диспозитивен документ, конститутивна, търговска и налична ценна книга на заповед, която инкорпорира волеизявлението на издателя ( чието съдържание е обещанието да плати парична сума на поемателя ), акцесорните на ценната книга сделки ( джиро, авал и пр. ) и произтичащите от тях права ( преки и регресни менителнични права ) по такъв начин, че упражняването и прехвърлянето на правата по ценната книга се осъществява чрез предаване на документа.

В качеството си на сделка, записът на заповед представлява абстрактно едностранно изявление, по силата което издателят обещава да плати на поемателя или на негова заповед определена сума.

Процесният запис на заповед отговоря на изискванията на чл. 535 ТЗ за форма и съдържание и удостоверява подлежащи на изпълнение менителнични вземания на поемателя към издателя и поръчителя.

Ответникът в качеството си на издател на ценната книга е релевирал възражение от категорията на абсолютните менителнични възражения за унищожаване на  менителничната сделка, породи опорочаване  волята му с оглед упражнена  спрямо него заплаха по смисъла на чл. 30 ЗЗД във вр. с чл. 465 ТЗ. Инвокирал и възражение от категорията на относителните менителнични възражения по см. на чл. 465 ТЗ – т. н. „безпаричност на записа на заповед“.

Традиционната класификация на менителничните възражения е на “абсолютни” и на “относителни”.

Възраженията, които произтичат от самата ценна книга и могат да бъдат предявени срещу всеки приносител на менителничният ефект са “абсолютни”.

Абсолютните възражения поначало предполагат липса на менителнично задължение, неговата недействителност или прекратяване. Те се отнасят до формата на сделката, до  действителността на всички поети менителнични задължения, до протеста или до извършване на необходимите действия, за да се запази нейната сила и до просрочието и преюдицирането на менителничния ефект, както и изплащането на сумата от главния длъжник. Чрез абсолютните възражения се засяга и менителничното волеизявление на кредитора по ценната книга и се отнасят до действителността на менителничните задължения, унищожаване на менителничната сделка  при  грешка,  измама,  заплашване,  невъзможност да се разбират или ръководят действията. При тези хипотези намират приложение общите принципи на гражданското право за недействителност на сделките. От категорията на абсолютните възражения, които могат да се предявяват само от отделен длъжник срещу всеки приносител на ценната книга са възраженията по чл. 30 ЗЗД. Чрез тях се унищожава менителничната сделка, при която волята на длъжника е била опорочена поради заплашване.

Съгласно чл. 27 ЗЗД унищожаеми са договорите, сключени при заплашване. Според чл. 30 ЗЗД заплашване е налице, когато едната страна е била принудена от другата страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх. Съобразно установената практика и теория това основание за унищожаемост е налице когато спрямо издателя на записа на заповед са извършени от поемателя или от трето лице противоречащи на закона или морала действия на психическа принуда; тези действия са от естеството да предизвикат основателни страхови представи за предстояща злина, т.е. засягане на съществени лични или имуществени блага или интереси на издателя или на неговите близки, като преценката за основателността на страха следва да бъде обективна и абстрактна с оглед на човек с нормален интелект и воля; осъществяването на тази злина зависи от заплашващия, а не  единствено от обективни обстоятелства или трето лице; заплашването да е извършено с цел да се застави заплашваният да поеме менителнично задължение по запис на заповед като издател и да е налице причинно-следствена връзка между заплашването и издаването на записа на заповед от страна на заплашеното лице. Без значение е начинът, по който са предизвикани страховите представи.

В разглеждания случай, по делото  не се установи да е осъществен съставът на чл. 30 ЗЗД. Разпитаният по делото свидетел не е присъствал на подписването на записа на заповед от страна на ответника. Неговите възприятия за душевното и психическо състояние на ответника са бегли и неясни. На следващо място, налице е съществено разминаване между изявленията на процесуалния представител на ответника и на свидетеля относно подписването на записа на заповед от издателя. Според изявлението на процесуалния представител на ответника, съпругата на последния го е закарала с лек автомобил до Варна на срещата с ищеца, като тя го е чакала в автомобила. Свидетелят твърди, че само той е закарал ответника до Варна за среща с ищеца.

С оглед така събраните доказателства по делото не се установиха елементите от фактическия състав на упражнена спрямо ответника заплаха по см. на чл. 30 ЗЗД.

Абсолютното менителнично възражение за унищожаване на записа на заповед с оглед  опорочената  поради заплашване воля на менителничния длъжник е недоказано и неоснователно.

Относителните възражения имат сила само срещу отделен кредитор. Чрез тях се оспорват материалните права  ( правото на собственост или правото на залог ) на приносителя върху ценната книга, материализираща менителничната сделка.

Менителничните сделки се съпътстват от сложна система от каузални правоотношения. Каузалните правоотношения са отношенията, във връзка с които и по повод на които възникват менителничните сделки.

Между юридическите факти, които пораждат каузалните и менителничните отношения съществува определена зависимост. Каузалното отношение разкрива икономическите причини за възникване на менителничните сделки и определя тяхното основанието ( causa ). Каузата е онова житейско или икономическо отношение, чийто правен модел страните искат да създадат, учредявайки права и поемайки задължения. Менителничната сделка като типична абстрактна сделка не съдържа в себе си каузата, а я намира отвън – в каузалното отношение, чийто правен ефект тя е призвана на създаде. Между юридическите факти, които пораждат каузалните и менителничните правоотношения съществува определена зависимост.

Господстващото мнение приема становището за паралелното съществуване на менителничните сделки и каузалните отношения - вж. Джидров, К. Коментар на постановленията на Търговския закон. С., 1910, с. 333, Меворах Н., Лиджи Д., Фархи Л.,  Коментар на Закона за задълженията и договорите, чл. чл. 1 – 333, С., 1924,  365 - 366; Иванов, Г. Юридическото значение на даването на менителница, запис на заповед или чек срещу едно каузално вземане. П., 1929, 30 - 43; Диков, Л. Търговско право. С., 1925, 921 - 928; Христов, Н. Менителницата и основното отношение. – Юридическа мисъл, 1946, № 7, 531-536, Кацаров, К. Систематичен курс по българско търговско право. С., 1947, 562 – 564, Калайджиев, А. Чекът в българското право. С., 1992, 103-104. 

Каузалната  и менителничната сделка са в отношение на координация, а не а субординация - Вж. Калайджиев, А. Чекът в българското право, с. 105.

Азбучно положение в менителничното право е правната възможност на менителничният длъжник да отказва изпълнение на приносителя на менителницата с възражения, изведени от каузалното отношение –вж. Грюнхут, К. Менителнично право, С. 1925, 209 – 212,  Джидров, К. Коментар на Търговския закон. С., 1910, 331 – 332,  Кацаров, К. Систематичен курс по българско търговско право. С., 1947, 617 – 618, Павлова, М. Записът на заповед и менителницата. С., 1998, 205 – 209, Калайджиев, А. Чекът в българското право. С., 1992, 279 – 281, Калайджиев, А. Безкасовото  плащане. С., 1999, 166 – 174, Герджиков, О.  Търговски сделки. С., 2008, 319 – 320.

Поемането на менителнично задължение се балансира по правило с придобиването на права по каузалното отношение, като по този начин се възстановява имущественото равновесие. Длъжникът може да прави всякакви възражения във връзка с каузалното отношение, ако кредитор по менителничното отношение е страна и по каузалното отношение. Приносителят на ценната книга, който е страна по каузалното отношение, е по правило недобросъвестен, защото той не може да не знае за наличието на възражение по каузалното правоотношение. Всеки правопрепятстващ или правопрекратяващ факт по каузалното правоотношение (несъществуване, незавършеност на фактическия състав, нищожност, унищожаване, разваляне, плащане и пр. ), може да му бъде противопоставен.

В разглеждания случай страните не спорят, че между тях не съществуват каузални отношения  по повод на които е издаден процесният запис на заповед.

Задължението на издателя на запис на заповед в качеството му на главен длъжник  предполага наличие на задължение, произтичащо от каузалното правоотношение.

Липсата на каузално правоотношение е релевантно за менителничните отношения, като издателят в този случай може да откаже плащане.

С оглед на така безспорно констатираната липса на вземане, произтичащо от каузалното правоотношение, на издателя на записа на заповед не може да се вмени плащане на менителничната сума.

Анализът на доказателствата по делото е основание за извода за несъществуването на менителнично вземане на поемателя срещу издателя  на менителничния ефект. Във връзка с гореизложените съображения, исковата претенция се явява неоснователна  и следва да се отхвърли.

По отношение на разноските.

Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска. Ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска – чл. 78, ал. 3 ГПК.

Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. Размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа – чл. 36, ал. 2 ЗА. С Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени възнагражденията за процесуално представителство, защита и съдействие по различни видове дела.

Правото на разноски представлява имуществено субективно право. Отговорността за заплащане на разноски произтича от процесуалния закон и е основана на гражданско правоотношение, чийто състав е трикомпонентен – 1. наличие на правен   спор; 2. направени разноски по повод участие в съдебно производство по повод така повдигнатия правен спор и 3. съдебен акт, който съдържа произнасяне по искането за разноските с оглед резултата от делото.

Отговорността за разноски е ограничена, обективна и деликтна отговорност за вредите по повод участие в съдебно производство  и включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат, но не и всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото -  р. 189 – 2014 - IV ГО.

Отговорността за разноски има за основна цел да възстанови направените реални разходи, които са предизвикани от нуждата от правна защита в дадено производство. Вземането за разноски не може да служи и не може да се използва за неоснователно разместване на блага.

С Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004, Съдът на Европейския съюз е приел, че когато държава член на ЕС делегира на частноправен субект ( какъвто е Висшият адвокатски съвет ) правомощия във връзка с определяне на икономически условия ( в настоящия случай – приложими минимални адвокатски възнаграждения ), то тя осъществява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС, тъй като насърчава частен стопански субект да приема съгласувани практики, ограничаващи свободната конкуренция. Според Съда, чл. 10 ЕО ( сега чл. 4, ал. 3 ДЕС ) и чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ) са нарушени, когато държава членка изисква или насърчава сключването на споразумения, приемане на решения или съгласувани практики, противоречащи на чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ), или подсилва техния ефект, или лишава от законодателен характер собствените си правила, като делегира на частни икономически оператори отговорността да вземат решения, засягащи икономическата сфера.

С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С – 427/2016 и С- 428/2016  Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга  страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.

Изложените по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен състав да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорените от страните и процесуалните им представители размери на адвокатското възнаграждение, нито и  от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата.

Настоящият състав на Съда, като се съобрази с изложените по-горе съображения относно несъответствието на националната правна уредба за вземанията за разноски в гражданския процес с правото на Европейския съюз, и като прецени действителната и правна сложност на предмета на правния спор, счита, че следва да присъди на ответника сумата от 500.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

С оглед изложените съображения, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

                          

 

Р    Е    Ш    И :

 

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от „***“  ЕООД гр. В., ЕИК *** срещу С.М.М. ЕГН ********** с пост. и наст. адрес *** иск за съществуване на вземането на „***“ ЕООД гр. Варна срещу С.М.М. в размер на сумата от 27 234.64 лв., представляваща сума по запис на заповед.

ОСЪЖДА „***“  ЕООД гр. В., ЕИК *** да заплати на С.М.М. ЕГН ********** с пост. и наст. адрес ***, сумата от 500.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО  ПОДЛЕЖИ  НА  ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ  ПРЕД ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД В ДВУСЕДМИЧЕН СРОК ОТ ВРЪЧВАНЕТО МУ НА СТРАНИТЕ.

 

  

                               СЪДИЯ :