Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 08.09.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №199 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №217028 от 13.09.2019г.,
постановено по гр.дело №26767/2018г. по описа на СРС, II Г.О., 64 състав, са отхвърлени предявените от ЕТ“М. А.-Ю.– Ю.К.“, с ЕИК ********,
срещу „К.“ ООД, с ЕИК ********, искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.8, ал.1 от Закона за арендата в земеделието и
чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 15822.98 лв., арендно плащане по договор за аренда на земеделска
земя от 04.07.2012г., вписан като акт №120, том
12 при Служба по вписванията – град Лом, за стопанските години: 2012г./2013г., 2013г./2014г. и
2014г./2015г., ведно със законна лихва от 24.08.2016г. (дата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, както
и сумата от 4191.78 лв.,
обезщетение за забава в размер на законната лихва за период на забавата
01.01.2013г. - 22.08.2016г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение
въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №48142/2016г. по описа на СРС, II Г.О., 64 състав. С решението е осъден ЕТ“М.А.-Ю.– Ю.К.“, с ЕИК ********,
да плати „К.“ ООД, с ЕИК ********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата
от 1200 лв.,
направени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - ЕТ“М.А.-Ю.–
Ю.К.“, с ЕИК ********, представляван от управителя Ю.М.К., с ЕГН **********, с
която се обжалва изцяло решение №217028
от 13.09.2019г., постановено по гр.дело №26767/2018г. по описа на СРС, II Г.О., 64 състав, с
което са отхвърлени предявените установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.8,
ал.1 от Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/ и
чл.86, ал.1 ЗЗД. Твърди
се, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Поддържа
се, че крайният извод на СРС, че заместилата арендодателя страна / в случая приобретателя
на части от арендувания имот/ има право на арендни плащания по договора за
аренда само от датата на заместването /дата на сделката, с която е придобил
имота, предмет на арендата/ е обоснован при неправилно тълкуване и прилагане на
чл.17 от ЗАЗ. Твърди се, че настъпващото по закон заместване на досегашния
арендодател от страна на приобретателя на имота, предмет на арендата, е
безусловно и не е ограничено по действие само за в бъдеще, като същото се
отнася за всички възникнали и подлежащи на възникване факти, плащания,
обезпечения и права, респективно и задължения по арендното правоотношение. По горните
съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя
списък по чл.80 от ГПК за разноски, направени пред въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - „К.“ ООД, с ЕИК ********, чрез процесуален представител адв.И.Д., депозира
писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и
доказателства и е приел за установено, че не е налице основание в закона
заместилата арендодателя страна /приобретателя на части от арендувания имот/,
какъвто в случая е ищецът по делото, да претендира от арендатора арендни
плащания по договора за аренда преди датата на придобиване на правото на
собственост върху имота, който извод е послужил като основание да бъдат
отхвърлени предявените искове. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на
разноски, направени пред въззивната инстанция.
Трето
лице – помагач – „Ю.“ ООД не депозира писмен отговор, в съдебно заседание се
явява М. А.– управител, който взема становище за основателност на подадената
въззивна жалба. Твърди се, че първоинстанционното решение е неправилно и
незаконосъобразно по съображения, изложени във въззивната жалба. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и да
постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Предявени
са от ЕТ“М.А.-Ю.– Ю.К.“, с ЕИК ********, представляван от управителя - Ю.М.К.,
с ЕГН **********, срещу „К.“ ООД, с ЕИК ********, при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.8, ал.1 от ЗАЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно още
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№48142/2016г. по описа на СРС, II
Г.О., 64 състав, въззивникът - ищец- ЕТ“М.А.-Ю.– Ю.К.“, с ЕИК ********, представляван от
управителя Ю.М.К., с ЕГН **********, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.417 от ГПК на 24.06.2016г. и е
постановена на 29.09.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК срещу „К.“ ООД, с ЕИК ********, за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е
подадено от длъжника - „К.“ ООД, с ЕИК ********, възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т.1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ЕТ“М.А.-Ю.– Ю.К.“, с ЕИК ********,
представляван от управителя - Ю.М.К., с ЕГН **********, срещу „К.“ ООД, с ЕИК ********, при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.8, ал.1 от ЗАЗ и
чл.86, ал.1 ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност
на предявените искове като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В конкретния случай не е спорно
между страните и от събраните доказателства се установява, че е бил сключен договор за
аренда на земеделска земя с нотариална заверка на подписите с рег.№4480 от 04.07.2012г. и вписан в Служба по вписванията – град Лом, вх.рег.№5585/12.07.2012г.,
акт №120, том 12, съгласно който С.Ф.Г.в качеството на арендодател е предоставила
за временно ползване на ответника - „К.“ ООД
в качеството на арендатор 163.318 дка земеделска земя
на с.Златия, а именно : нива от 8,052 дка в местност
„Совата“, нива от 136.096 в местност Ср. Гред и нива от 19,170 дка в местност „Варошко“. Договорът е сключен за срок от 7 години, считано от 01.10.2012г. (чл.3 от договора). Уговорено е арендното плащане в размер на 30 лева за
декар, която се получава от 01.10. до 31.12. за изтеклата стопанска година, но
не по – късно от 45 дни от крайния срок – раздел от договор. С анекс №217 от 26.05.2016г. към договора, е уговорено да се увеличи
размера на арендното плащане, считано от стопанската 2013г./ 2014г., а именно -
35 лв. за декар, а от началото на стопанската
2015г./2016г. – 40 лв. на декар. Следователно се
налага извода, че между
С.Ф.Г.и ответника
- „К.“ ООД е
възникнало правоотношение по договор за аренда. Договорът е валиден,
сключен в изискуемата от закона форма за действителност - писмен с нотариална
заверка на подписите (чл.3, ал.1 ЗАЗ), видно от отбелязването в горния десен ъгъл същият е
и вписан. Съгласно чл.2, ал.2 ЗАЗ с договора за аренда арендодателят се задължава
да предостави на арендатора за временно ползване обекта на договора, а арендаторът
- да извърши определено арендно плащане. На следващо
място от приетите по
делото като неоспорени доказателства се установява още, че с договор за продажба на
наследствени права от 28.06.2016г., с нотариална заверка на подписите с рег.№6447 от 28.06.2016г. С.Ф.Г.е
продала на ищеца - ЕТ“М.А.-Ю.–
Ю.К.“, с ЕИК ********, представляван от управителя Ю.М.К., с ЕГН **********, наследствените си права от наследодателя Л.Ф.И., както и че ищецът се е
снабдил с констативен
нотариален акт №62, том ХІV,
рег.№7239, дело №1080 от
15.07.2016г., с
който е признат за собственик
на 1/30 ид.ч. от земеделските земи, предмет на процесния договор за аренда.
В конкретния случай претенцията на ищеца - ЕТ“М.А.-Ю.– Ю.К.“, с ЕИК ********,
представляван от управителя Ю.М.К., с ЕГН **********, е за заплащане на аренда за стопанските години:
2012г./2013г., 2013г./2014г. и 2014г./2015г.. В настоящия случай се касае за вписан договор за аренда поради което следва да намери
приложение нормата на чл.17, ал.2 от ЗАЗ, съгласно която приобретателят на арендуваната
земя замества арендодателя като страна по договора за аренда, в случай че е
същия е бил вписан, дори обектът на договора да не е реално предаден. Съгласно чл.17, ал.3 от ЗАЗ
приобретателят е длъжен да уведоми незабавно арендатора за настъпилото
заместване. Той не може да иска от арендатора да изпълни към него задължение,
което той вече е изпълнил към предишния арендодател до получаване на
съобщението за заместването.
В конкретния случай от съвкупния
анализ на събраните доказателства се установява по несъмнен начин
обстоятелството, че ищецът като приобретател е изпълнил задължението си по чл.17, ал.3 от ЗАЗ за уведомяване на арендатора за настъпилото
заместване. Това е станало с изпратената до арендатора нотариална покана, връчена
при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. Тълкувайки разпоредбите на чл.17, ал.2 и
ал.3 от ЗАЗ настоящият състав счита, че заместването настъпва по силата на
закона от момента на придобиване на собствеността, като законодателят е
придал правно значение на уведомяването на арендатора единствено с оглед
противопоставимост на извършени от него плащания в полза на предходния собственик, т.е., че новият собственик няма право да получи
плащания, които арендаторът вече е направил към стария собственик преди
получаване на уведомление за заместването. Като се има предвид че едва с
придобиване на собствеността върху имота се поражда правото на титуляра да
извлича ползите от вещта и правото да отдава имота под аренда (арг.чл.3, ал.4
ЗАЗ), следва, че приобретателят на арендуваните обекти замества ареднодателя
считано от придобиване на право на собственост върху обектите – в случая от
28.06.2016г..
Следователно противно на поддържаното във въззивната жалба съдът приема, че за
исковия период - стопанските години:
2012г./2013г., 2013г./2014г. и 2014г./2015г., преди придобиването на право на собственост от ищеца
право да получи арендно плащане има предишният собственик.
Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед
спорния предмет в настоящото въззивно производство не е налице основание за
ангажиране на договорната отговорност на ответника и същият не е длъжник на
процесните вземания, поради което предявеният срещу него иск за установяване на
вземания за ренти за стопанските години: 2012г./2013г.,
2013г./2014г. и 2014г./2015г., е неоснователен, такъв се явява и обусловеният иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване на вземания за обезщетения за забавено
плащане на главниците в размер на законната лихва върху тях за посочените
периоди на забава. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен
извод и е отхвърлил изцяло предявените искове е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, в т.ч. и в частта на присъдените в тежест на ищеца
разноски, дължими с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
който на основание
чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но
доколкото по делото няма данни за реално сторени от нея разноски пред
въззивната инстанция, претенцията й се явява неоснователна и съдът не следва да
се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№217028 от 13.09.2019г., постановено по гр.дело №26767/2018г. по описа на СРС, II Г.О., 64 състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./