Р
Е Ш Е Н И Е
Гр.Велинград
23.07. 2019 г..
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД в публичното заседание
на двадесет и четвърти юни, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ПЕНЧЕВА
При
участието на секретаря Мария Димитрова, като разгледа
докладваното от съдия Пенчева гр.д .№ 242/2019
г.по описа на Районен съд Велинград и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422,ал.1, във вр.
с чл.415,ал.1 от ГПК, във вр. чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от М.М.С. против И.А.Д. за установаване на вземане на ищеца спрямо
ответника по издадена по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение по ч. гр. д.
№ 20 от 2019 г. по описа на Районен съд Велинград за сумата от 10 000 лв.
главница, 719, 44 лв. мораторна лихва за периода 25.04.2018 г. до 08.01.2019
г., законна лихва върху главницата,
считано от 09.01.2019 г., до окончателното плащане на вземането, държавна такса
в размер на 214, 44 лв. и адвокатски хонорар в размер на 800, 00 лв.
произтичащо от неизпълнено от ответника, по устна уговорка с ищеца, задължение
за прехвърляне на лек автомобил.
Претендират се разноски в исковото производство.
Ищецът
твърди, че в средата на м. април 2018 г. ответникът му предложил да закупи
автомобила, който преди това му е предоставил да ползва, за
сумата от 10 000 лв., като прехвърлянето на собствеността в предвидената
от закона форма следвало да стане, след превеждането на цената по банковата
сметка на ответника.
На 24.04.2018 г. ищецът превел от
собствената си сметка по сметка на
ответника сумата от 10 000 лв., като на следващия ден поискал да му прехвърли
собствеността върху автомобила. Ответникът започнал да отлага изпълнението на
това задължение, като на по-късен етап категорично отказал да го изпълни.
За вземането си М.С. се снабдил със
заповед на изпълнение по чл. 410 ГПК.
В производството по издаване на заповедта
длъжникът възразил, че не дължи.
На
основание заявеното възражение ищецът е предявил настоящия иск.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът възразява срещу допустимостта и основателността на иска. Счита, че производството по издаване на заповедта за
изпълнение е опорочено- заявителят ищец е представляван от лице без
представителна власт. Пълномощното, с което се легитимирал процесуалния му представител в
заповедното производство е недействително. Това опорочава и настоящото
производство, като последващо и обусловено от заповедното, предвид невъзможността действията на
представителя да бъдат вече потвърдени. Предявеният иск се явявал недопустим на
собствено основание отново поради ненадлежно учредена представителна власт на
процесуалния представител-представеното по настоящото производство пълномощно не носило подписа на издателя.
Възразява срещу допустимоста на иска и поради
липса на правен интерес за ищеца. Преведената сума била част от сумата в размер
на 20 000 лв., придобита по Договор за потребителски кредит №
РК18-00210203 от 12.04.2018 г. от ищеца
и дъщерята на ответника по време на брака им и ищецът доброволно и юридически
валидно се е съгласил дъщерята на ответника, като титуляр съдлъжник на
паричната сума да се разпореди в негова
полза с процесните 10 000 лв. Ответникът се явявал държател на преведената
по неговата сметка сума, като основание за превода е сумата да се ползва от
дъщерята на ответника съобразно
условията на заемния договор с банката кредитор. Макар формално
кредитополучател да се явявал ищецът, действително
от сумата по кредита следвало да се ползват двамата съпрузи. Предвид, че отношенията между съпрузите вече
били вече влошени и било възможно М.С.
да се разпореди с цялата преведената по негова сметка сума по кредита, като
тежестта за връщането да остане изцяло върху съпругата му съдлъжник, половината
от получената сума в размер от 10 000 лв. били преведени по сметка на И.Д..
Впоследствие със сумата реално се е разпореждала дъщеря му,
съгласно условията в договора. По тези съображения, ответникът не бил
процесуално легигимиран да отговаря по иска. Сумата от 20 000 лв. по сключения Договор
за потребителски кредит № РК 18-00210203 от 12.04.2018 г.,макар преведена по
сметка на ищеца, била получена от двамата съпрузи солидарно и те заедно, както
и всеки един от тях имали право да се разпореждат с половината цялата или с
част от сумата.
Възразява да е имал договорни отношения
с ищеца по повод продажба на автомобил с доводи, че към релевантния момент е
притежавал пет автомобила в режим на СИО и не е знаел кой точно ищецът е искал
да му прехвърли, както и че не е могъл да извърши каквито и да е разпоредителни
действия, без участието на съпругата си. Възразява по този повод между двамата
да са водени преговори, както и че
преведената по негова сметка парична сума е в изпълнение на задължение по
такива уговорки. Сочи, че двамата съпрузи доброволно се съгласили същата да се
ползва от дъщерята на ответника съгласно условията на договора с банката кредитор.
Възразява
срещу основателността на иска с идентични доводи, които излага по отношение на
неговата допустимост-преведената от ищеца сума била част от сумата от
20 000 лв. по Договор за потребителски кредит № РК 18-00210202 от
12.04.2018 г., сключен от ищеца и дъщерята на ответника по време на брака им и Банка „ОББ“ АД гр. Велинград. По силата на
договорните условия двамата съпрузи са солидарни длъжници. Обстоятелството, че
сумата по потребителския кредит е преведена по сметка на ищеца, не го правела
единствен титуляр на вземането, което значело, че паричната сума е получена
общо от двамата съпрузи по силата на чл. 121 ЗЗД. Ищецът
и съпругата му доброволно се съгласили да преведат половината от тази сума по сметка на ответника,
като защитно средство за съпругата. Основание за това разпоредително действие
е да се гарантира последващото
издължаване на кредита, предвид обстоятелството, че ищецът е с двойно
гражданство, не живее постоянно в
България, няма имущество и доходи в страната и при евентуално неизпълнение на
задълженията към банката кредитор, принудителното изпълнение да се насочи
единствено към имуществото на съпругата съдлъжник, която не би могла да
реализира регресната отговорност на
ищеца. Преводът на сумата по сметка на ответника било направено доброволно от
съпрузите , за де се ползва съобразно условията на заемния договор от
съпругата, което впоследствие е сторила и той бил само държател на тази парична сума. Соченото
обстоятелство се потвърждавало от основанието на превода-захранване на сметка,
а не покупка на кола. Върху сумата от 10 000 лв., като част от
сумата 20 000 лв., получена по потребителския кредит от двамата
съпрузи, право да се разпорежда с част или с цялата сума имала
съпругата съдлъжник по силата на сключения потребителски договор, според който
сумата се отпуска общо на страните по силата на чл. 121 ЗЗД.
Възразява срещу основателността на
иска, с довод, че е налице злоупотреба с
право от страна на ищеца, изразяваща се в това същият реално да придобие част
от заеманата сума и да не изпълнява задълженията си по договора за кредит, като
те останат в тежест единствено на неговата съпруга. Предвид, че е гражданин на
друга държава, ще се създадат невъзможност или затруднения при реализиране на неговата отговорност по принудителен
ред.
По съображения за неоснователност на
главния иск, счита за неоснователна акцесорната претенция на ищеца за вземането
за лихва.
В проведеното открито съдебно
заседание ищецът поддържа иска. Твърди още, че в предходно дело ответникът е
заявил, че е взел пари от него, но не му е прехвърлил колата.
Ответникът излага доводи за
неоснователност на иска.
От представените по делото
доказателства се установява, че от сметка на ищеца М.М.С. по сметка
ответника И. А.Д. на 24.04.2018 г. е преведена сумата от 10 000 лв., като
основание за превода е посочено захранване. Между ищеца и ответника е налице
правен спор по отношение на основанието за превеждане на процесната сума, като
всеки заявява различни правни и фактически доводи. За страната, която твърди пораждането
на определено право на твърдяното от нея основание, което се оспорва, е налице
правен интерес да иска от съда да установи със сила на пресъдено нещо
действителното правно положение. В
случая, за ищеца е налице правен интерес да предяви настоящия иск в защита на
твърдяното от него право, като насочи претенцията си спрямо ответника, за който
се твърди, че го оспорва. Доколкото процесуалната легитимация на ответника се
предопределя единствено от твърденията
на ищеца, за да е налице правен интерес от предявяване на иск срещу определено
лице е достатъчно страната да твърди, че с поведението си насрещната страна е
предизвикала правния спор. Процесуалната легитимация на страните не следва от
някакви обективни факти, които трябва да се издирят и докажат, а единствено от
правоното твърдение на ищеца относно спорното право, както е индивидуализирано
от основанието и петитума на исковата молба. Когато съдът проверява дали искът
е предявен от и срещу надлежната страна по делото, той трябва да изхожда от
правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Какво е
действителното правно положение е въпрос по същество на спора и обуславя не
процесуалната а метериалноправната легитимация на страните.
По тези съображения съдът намира за
неоснователни възраженията на ответника, че за ищеца липсва интерес да предяви
настоящият иск срещу него. Доколкото се твърди, че е налице правен спор, предизвикан
от ответника по повод неизпълнено спрямо ищеца задължение, страната е легитимирана
да предяви иск, за да потърси съдебна защита на твърдяното от нея право, а легитимиран
да отговаря е лицето, за което се твърди, че го оспорва. Това обосоновава
допустимостта на настоящото производство.
Неоснователни са възраженията на ответника
за недопустимост на производството поради ненадлежно учредена представителна власт
на процесуалния представител на ищеца в заповедното и в исковото производство.
Видно от приложените в заповедното производство по ч. гр. д. № 20/2019 г. на
Районен съд Велинград- л. 7 и в исковото производство по гр. д. 242/2019 г. –л. 9 пълномощни за адв. Тупева,
подписани от ищеца, е налице валидно учредена представителна власт и ищецът е
надлежно представляван в производството. В допълнение следва да се спомене, че
в
хипотезата
на извършени правни действия от представител без представителна власт е налице висяща
недействителност, установена единствено
в интерес на представлявания, на която
само той /или неговите универсални правопримници/ може да се позове / ТР № 5 от 2014 г. по тълк.
дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС/.
В исковото производство не се предвижда
възможност за контрол на дейността на районния съд по издаване на заповедта за
изпълнение, включително и относно преценката за неговата допустимост. В тази
връзка без значение за допустимостта на исковото производство са пороците,
допуснати при издаването заповедта за изпълнение. При предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК пред
съда иск, след издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК и възражение
на длъжника, исковия процес за установяване на вземането е
допустим. Налице са и останалите условия за съществуване правото на иск и
надлежното му предявяване.
Съдът приема за установено от събраните доказателства,
че на 12.04.2018 г. ищеца е сключил
договор за потребителски кредит № РК18-00210203 с „Обединена българска банка“.
По силата на договора на М.С. е предоставен кредит в размер на 20 000 лв.
Като трето задължено лице в договора, е
посочена съпругата на ищеца и дъщеря на ответника Рукие Исмова Сергоглу.
Договорът е сключен по време на брака на М.С. и Р.С.. Сумата по кредита е постъпила по сметка на
ищеца ВG53BUIB98881052914900, посочена като
обслужваща дълга по кредита, на 13.04.2018 г., видно от представения месечен
отчет по сметка за месец април с титуляр М.М.С. в Банка ОББ. От същата
сметка по сметка на ответника на 24.04.2018 г. е преведена сумата от
10 000 лв. Преведената сума е част от сумата от 20 000 лв., получена
от ищеца по сключения Договор за потребителски кредит, предвид, че по сметката
няма други парични средства, освен сумата по кредита, а в т. 5 от договора
същата сметка е посочена като обслужваща.
Спор между страните съществува относно
основанието, на което е ответникът е
получил процесната сума. Ищецът твърди, че е превел сумата в очакване на изпълнение
на задължение от страна на ответника за прехвърляне на собственост на МПС.
Ответникът, че сумата е преведена, за да се ползва от неговата дъщеря съобразно
условията на договор за потребителски кредит, сключен от ищеца, по който тя е
съдлъжник.
Видно от писмените и гласни доказателства към
момента на превеждане на сумата и след това, ищецът е ползвал собствения на
ответника автомобил АУДИ А6. По отношение на това обстоятелство съдът кредитира
показанията на свидетелите М.С., М.С. и Р.Д., които се подкрепят от представеното по делото
безсрочно пълномощно с нотариална
заверка на подписите от 08.05.2018 г./л. 55/. По твърдения на ищеца между него
и ответника е съществувала уговорка да му прехвърли собствеността върху
автомобила по нотариален ред след превеждане на сума в размер на 10 000
лв. За наличие на подобна уговорка между ищеца и ответника от м. април свидетелстват
М.М.С.-баща на ищеца и М.С., негов първи братовчед. Макар и да не са присъствали
на преговорите между страните, показанията на свидетелите кореспондират с
писмените доказателства относно периода, в който се твърди, че в изпълнение на постигната
уговорка между страните за прехвърляне автомобила, е преведена паричната сума.
Съдът счита, че въпреки възможната заинтересованост на свидетелите от изхода на
спора, показанията им следва да бъдат ценени, като съответстващи представените
писмени доказателства.
Съдът намира за неоснователно и
неподкрепено от доказателствата по делото възражението на ответника, че не е
знаел кой от всичките пет притежавани от него автомобила в режим на съпружеска
имуществена общност е искал да му прехвърли ищецът, както и че е налице
юридическа пречка да се задължи в настоящия случай. В исковата молба се твърди
за постигната уговорка да се прехвърли управлявания до момента от ищеца
автомобил, като видно от представеното по делото пълномощно, съставено от
ответника и свидетелските показания на неговата дъщеря за него е било известно
марката и модела на автомобила. Не е налице
юридическа пречка за водене на преговори за продажбата на лекия автомобил в
режим на съпружеска имуществена общност, нито за прехвърлянето на правото на
собственост, съобразно разпоредбата на чл.
24, ал. 5 СК.
Съдът намира за неоснователни и
неподкрепени от доказателствата по делото възраженията на ответника, че
процесната сума е преведена по негова сметка от ищеца и дъщеря му на основание
същата да се ползва от съдлъжницата по договора за кредит Р.С., съобразно
условията на договора с банката кредитор. В представения договор за потребителски кредит
№ РК18-00210203 от 12.04.2018 г. не е посочено предназначението на изтеглената
сума, а доколкото се твърди, че частта от сумата е преведена, за да се ползва
за обединяване на двата кредита в ипотечен, то следва, че останалата част е
следвало да се ползва за други нужди на семейството, което не изключва и закупуването
на лек автомобил.
Твърдяното от ответника основание за
придобиване на сумата от 10 000 лв. не се установи от депозираните гласни доказателства
от свидетелите на ответника. Съдът не кредитира показанията на св. Х., които са
противоречива в частта относно обстоятелството как и от кого е узнала, че
сумата е преведена по сметка на ответника на твърдяното основание, като веднъж заявява,
че това е станало в разговор с неговата
дъщерята, а след това, че е била свидетел на разговор между двамата
съпрузи. Свидетелските показания са противоречиви относно обстоятелството от
кого са преведени парите и как е станало
предаването на сумата.
Възраженията на ответника останаха неподкрепени
и от свидетелските показания на Р.Д.-негова дъщеря. Показанията на свидетелката
относно обстоятелството от кого е преведена процесната сума по сметка на
ответника не кореспондират с
представеното преводно нареждане. Свидетелката не уточнява периода на
извършения превод. От свидетелските показания не се доказа, че преведената на
24.04.2018 г. сума по сметка на баща й е в нейна полза, за да се ползва от нея за обединяване на двата кредита. В подкрепа на
този извод е обстоятелството, че сумата е преведена не по нейна сметка, а по
сметка на трето лице, което би затруднило ползването й. Не се представиха
доказателства сумата да се е ползвала съобразно твърдяното предназначение,
нито, че от нея са заплащани вноските по кредита.
Неоснователно
е възражението на И.Д., че сумата е преведена, за да се гарантира издължаването на припадащата на М.С. част от сумата по кредита. Не се доказа към
момента на превеждане на сумата да е възникнало задължение за ищеца за връщането
й или отказ да го изпълни. Съобразно уговореното в договора за потребителски
кредит задължението по кредита е
следвало да бъде погасено на 120 месечни вноски, като в т. 21. 1. 7 е предвидено, че банката има право да обяви кредита за
предсрочно изискуем и да пристъпи към принудително събиране на целия дълг,
когато длъжникът не издължи на съответния падеж частично или напълно, която и
да е от договорена анюитетна вноска, вноска по главницата, дължима месечна
лихва, такса или комисион, както и при неизпълнение на което и да е
задълженията или условията по договора. Макар в договора за кредита да не е
посочен падежа на съответната погасителна вноска, видно от датата на превода, към
него момент вземането на банката за следващата
месечна погасителна вноска по кредита не е станало изискуемо, поради което не
може да се счита, че ищеца не е имал намерение да не изпълни задълженията си по
кредита. Влошените отношения между съпрузите също не обосновават категорично
подобен извод. В допълнение към момента на превеждане на сумата ищецът е реализирал доходи от трудово правоотношение
с „Етон“ АД, за което се представиха доказателства. Ето защо, необосновано е възражението на ответника, че при евентуално
принудително изпълнение ще бъде ангажирана единствено имуществената отговорност
на неговата дъщеря съдлъжник по кредита. За средствата,
получени по договор за кредит по време на брака възниква солидарно задължение за двамата
съпрузи за връщането им силата на закона
–чл. 32, ал. 2 СК. Когато едно парично
задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква
по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за
задоволяване нужди на семейството. Ако целият кредит или част от него са
погасени само от единия от съпрузите с негови лични средства, след прекратяване
на брака или след фактическата раздяла, на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД този съпруг може да претендира от другия за
заплащане на припадаща се част от платеното. За
частта от заемите, издължена по време на брака или преди фактическата раздяла, регресни
претенции се недопустими, защото поетото
за задоволяване на нужди на семейството солидарно задължение по закон е
неделимо и е платено с общи семейни средства, независимо от формалното титулярство
на съпрузите по правените вноски, поради което и всеки от тях няма своя част от
дълга по смисъла на чл. 127 ЗЗД и съответно
иск срещу другия за надплатеното.
По тези съображения неоснователно е
възражението, че преведената сума е част от стойността на сумата по кредита,
която ищецът е следвало да върне на банката кредитор и е била преведена, за да
се гарантира изпълнението на задължението съобразно придащата се на ищеца
стойност от дълга. Към момента на превеждане на сумата по сметка на ответника
задължените по договора за кредит лице са съпрузи и задължението им към банката е неделимо. Съпрузите не
са титуляри на съответна част от дълга.
Въпреки твърденията и от двете страни за съществуващи проблеми в съпружеските
отношения на М. и Р.С. към този момент няма данни съпрузите съдлъжници да се
били във фактическа раздяла. Липсват доказателства, че ищецът е предприел
действия на разпореждане със сумата по кредита за извънсемейни нужди. Липсват
доказателства за негови задължения към
трети лица или че е смятал да замине окончателно за Турция. Тезата на ответника почива на предположения,
които не се подкрепят от представените доказателства.
Съобразно гореизложеното, съдът намира въведените от
ответника доводи относно основанието за превеждането на сумата от 10 000
лв. за неоснователни и недоказани.
Обстоятелството, че ищецът е ползвал автомобила,
собственост на ответника както преди, така и след сключване на кредитния
договор, сключването на договор за потребителски кредит от ищеца, превеждането
на част от сумата по кредита по сметка на ответника, обосновава извод, че между страните са
съществували преддоговорни отношения, свързани с бъдещото транслиране на собствеността
на лекия автомобил. Предвид, че не се доказаха други съществуващи отношения
между страните, съдът счита, че сумата от 10 000 лв. е преведена на
твърдяното от ищеца основание.
Не
се доказа сключване на договор за прехвърляне на собствеността върху автомобила
в съответната форма, нито друго основание за задържане на преведената сума от
ответника, поради което съдът счита предявения иск за основателен.
По отношение на претенцията за лихва за
забава съдът счита следното:
Уважаването на акцесораната претенция за
лихва е обусловена от уважаването на претенцията по вземането на ищеца. В
хипотезата на връщане на парична сума, дадена с оглед на неосъществено
основание, длъжникът дължи връщането й след проявление на юридическия факт,
обусловил неосъществяване на основанието. В зависимост от това и
от конкретните обстоятелства по делото, по съединения иск за заплащане на
обезщетение за забава, трябва да се определи и момента, от който длъжникът е
изпаднал в забава по отношение на задължението си за връщане на недължимо
полученото плащане на цената на вещта. За да е налице забава в изпълнението на
реституционно парично задължение по чл. 55, ал.1, предл. 2-ро ЗЗД , освен неосъществяване на очакваното правно
основание, е необходимо кредиторът да е отправил покана за изпълнение на
задължението за връщане на дадената без основание престация към длъжника.
Изискуемостта на вземането възниква от невъзможността или отказа на длъжника да
изпълни задължението, но длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение по чл.
86, ал. 1 ЗЗД от деня на
поканата за изпълнение. Преди този момент няма основание да се счита, че
длъжникът е в забава, тъй като нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД разпорежда,
че когато няма определен ден за изпълнение, поканата на кредитора поставя
длъжника в забава и от този момент той дължи обезщетение за вредите от
забавеното изпълнение .
В
процесния случай ищецът е превел сумата от 10 000 лв. по сметка на
ответника на 24.04.2018 г. в очакване на бъдещо сключване на договор за
прехвърляне на лек автомобил. Твърди се, че договорът е следвало да бъде
сключен след превеждане на сумата по банковата сметка на ответника. Видно от твърденията на ищеца, срокът на изпълнение на задължението не е точно
определен, при което кредиторът ищец може да иска изпълнение на задължението веднага,
като определи на ответника подходящ срок прехвръляне на собствеността върху
автомобила. Ако след изтичане на така определения срок задължението не бъде
изпълнено, ищецът може да иска връщане на сумата и от момента на поискване
ответникът изпада във забава, за
което дължи законна лихва. По тези
съображения вземането на ищеца за законна лихва върху процесната сума не е възникнало с превеждането й по сметка на
ответника на посочената в преводното нареждане дата 24.04.2018 г. Липсват данни
за отправена от страна на ищеца покана до ответника за изпълнение на задължението
му за прехвърляне на правото на собственост върху
автомобила, както и определяне на срок за това. Липсват данни преди подаване на заявлението по чл. 415 ГПК
да е отправена покана за връщане на сумата.
Когато кредиторът не е поканил длъжника
да изпълни своето задължение преди завеждане на делото, исковата молба има
значение на покана, след което длъжникът изпада в забава. В хипотезата на
подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 415 ГПК искът се
смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, т. е. от този момент се счита, че длъжникът е в забава.
Поради
гореизложеното, съдът счита акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване на установено вземането на ищеца за лихва за забава в размер на 719,
44 лв. от 24.04.2018 г. до 08.01.2019 г. /датата на подаване на заявление от
ищеца по чл. 415 ГПК/ за неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена.
Съдът счита, че ответникът е изпаднал в
забава от датата на подаване на заявлението в съда-08.01.2019 г., от който
момент е станало изискуемо вземането на ищеца за лихва за забава, поради което
претенцията за установяване на вземането по акцесорната претенция по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД от датата на подава на заявлението по чл. 415 ГПК следва да се уважи.
Съгласно т. 10.в. от ТР № 4/2013
г. по тълк. дело № 4 по описа за
2013 г. на ОСГТК на ВКС предмет на делото по установителния иск е
съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, издадена за парична
сума, за заместима вещ или за предаване на вещ –чл.410, ал.1 ГПК. Вземането на
кредитора съответства на задължението, което длъжникът трябва да изпълни,
посочено в заповедта съгласно чл.412, т.6 ГПК. Разноските в заповедното
производство представляват последица от уважаване на заявлението и са изрично
разграничени от задължението на длъжника в съдържанието на заповедта за
изпълнение - чл.412, т.6 ГПК. В исковия процес разпределението на отговорността
за разноски няма характер на самостоятелно съдебно предявено притезание и не се
включва във формиране размера на цената на иска. По тези съображения, искането
да се признае за установено вземането на ищеца за разноски в заповедното
производство следва да се остави без уважение.
По отношение на претенцията за разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има
право да претендира заплащане на разноски в производството съразмерно с
уважената част от иска.
Според т. 12 от ТР № 4/2013
г. по тълк. дело № 4 по описа за
2013 г. на ОСГТК на ВКС в правомощията на съда в исковото производство се
включва и присъждането на разноски заповедното производство. С
решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските
за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя
отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и
уважената част от иска. Недопустимо е ищецът в исковото производство
да поиска за първи път присъждане на разноски за заповедното производство, ако
не е направил такова искане със заявлението.
Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по
дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не
изменя разноските по издадената заповед за изпълнение.
Видно от съдържанието на исковата
молба в частта за разноските, липсва заявена претенция за произнасяне от съда в
производството по установителния иск с осъдителен диспозитив за сторените в заповедното производство
разноски. Поискано е да се признае за установено по отношение на И.Д., че по
издадената заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 20/2019 г. на Районен съд
Велинград дължи държавна такса и адвокатски хонорар. Както беше посочено
по-горе в предмета на исковото производство не се включва вземането на страната
за разноски в производството по издаване на заповед да изпълнение, а без
заявена осъдителна претенция съдът не е оправомощен да се произнесе.
По тези съображения, претенцията на
страната за заплащане на разноски в заповедното производство следва да се остави
без уважение.
По отношение на разноските в
настоящото производство, съдът счита, че искането за присъждането им е заявено
своевременно- с исковата молба и по делото са представени доказателства, че
същите са платени. В представения от ищеца договор за процесуално
представителство е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на
1000 лв./хиляда лв./ и е удостоверено,
че същото е платено в брой. Представена
е и квитанция за платена държавна такса в размер на 214, 40 лв. /двеста и
четиринадесет лв. и 40 ст./. По тези съображения, съдът счита претенцията на
ищеца за заплащане на разноски в исковото производство за основателна, поради
което следва да бъде уважена.
Поради гореизложеното, настоящият състав
на Районен съд Велинград
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните, съществуването на
вземане на М.М.С., ЕГН: ********** спрямо И.А.Д., ЕГН: ********** по
издадена по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 20 от 2019
г. по описа на Районен съд Велинград за сумата от 10 000 лв. главница
произтичащо от неизпълнено от ответника, по устна уговорка с ищеца, задължение
за прехвърляне на лек автомобил.
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователна исковата претенция в частта за признаване на установено в
отношенията между страните съществуването
на вземане на М.М.С., ЕГН: ********** спрямо И.А.Д., ЕГН: ********** по
издадена заповед за изпълнение по чл. 415 ГПК за сумата от 719, 44 лв. /седемстотин
и деветнадесет лв. и 44 ст./ лихва за забава върху главницата от 10 000
лв. за периода от 24.04.2018 г. до 08.01.2019 г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните, съществуването на
вземане на М.М.С., ЕГН: ********** спрямо И.А.Д., ЕГН: ********** за законна лихва
за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата от 10 000 лв.по издадена
заповед за изпълнение по чл. 415 ГПК за периода от подаване на заявлението до
окончателно плащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователна исковата претенция в частта за признаване на установено в
отношенията между страните
съществуването на вземане на М.М.С., ЕГН: ********** спрямо И.А.Д., ЕГН:
********** по издадена заповед за изпълнение по чл. 415 ГПК за сторените в
заповедното производство.
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователна претенцията на ищеца с правно основание чл. 78, ал. 1 ГПК за
заплащане на разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК И.А.Д. ЕГН: **********
да заплати на М.М.С., ЕГН: ********** разноски в исковото производство по чл. 422 ГПК в размер на-сумата от 1 000 лв. /хиляда лв./ разноски за процесуално
представителство и 214, 40 лв. /двеста и четиринадесет лв. и 40 ст./ държавна
такса.
Решението подлежи на
обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Окръжен
съд Пазарджик.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :
ИВАНКА ПЕНЧЕВА