РЕШЕНИЕ
№ 240
гр. Пловдив , 15.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и пети февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Катя И. Янева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20205330110560 по описа за 2020 година
Съдът е сезиран с искова молба от Р. Т. Р., чрез адв. *** срещу „Вива Кредит”
ООД, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1- во
ЗЗД, с които се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 11, вр.
чл. 3, ал. 1, т. 9 от Договора за предоставяне на паричен заем № ************г.,
сключен между страните, както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума
в размер от 726, 96 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка по
недействителната клауза на чл. 11, вр. чл. 3, ал. 1, т. 9 от Договора, ведно със
законната лихва върху посочената сума, считано от депозирането на исковата молба в
съда /24.08.2020г./ до окончателното й изплащане ( горепосочената сума от 726, 96 лв.
е претендираната от ищеца след заявено увеличение досежно размера на иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД ).
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за предоставяне на
паричен заем № ************г., по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищеца финансов паричен заем. Поддържа се, че в клаузата на чл. 11
от договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок
обезпечение под формата на поръчител, който следва да бъде физическо лице и да
отговаря на многобройни, кумулативно предвидени критерии или банкова гаранция /
чл. 4 от Договора/. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в
ГПР, въпреки че представлява разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество
неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Същият обаче, не
го е включил в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 11 от
Договора. Поддържа се и че неустойката е противоречаща на добрите нрави, доколкото
предвижда задължение потребителят да заплати необосновано високо обезщетение при
1
неизпълнение на това си задължение. Предвид изложеното, сочи се, че клаузата на чл.
11, вр. чл. 3, ал. 1, т. 9 от Договора е нищожна и кредиторът следва да възстанови на
потребителя заплатената по нея сума. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Вива Кредит” ООД, със
становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора ясно и
недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати
длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че
законът не поставя изискаване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се
компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил
кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва
да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не
следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно
и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на
длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение
в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Вива Кредит” ООД и Р. Т. Р. е възникнало правоотношение по повод на сключен
Договор за паричен заем “Viva Express” № ******* г., по силата на който на ищеца е
предоставена сума в размер от 1500 лв. /л. 10- 14/. Отразеният в договора фиксиран
годишен лихвен процент е 40, 30%, годишният процент на разходите е 49.34 %, а
задължението следва да се погаси на осемнадесет анюитетни вноски. Съобразно чл. 4
от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1) физическо лице- поръчител, което да
отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи бележка от
работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от деня от представяне и да отговаря на
следните изисквания- да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен
трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и
минимален осигурителен доход в размер на 1000лв., през последните 5 години да няма
кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна
история със статус не по- лош от „редовен“, да не е поръчител по друг договор за
паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател
или 2) банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя- 1 730, 52 лв. При неизпълнение в срок на посоченото
задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора нейстойка в размер от
1174, 32 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 11 от Договора и която се добавя към
всяка анюитетна вноска.
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Р. е
предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за
кредит.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна
експертиза / л. 60- 63/ се изяснява, че чистата стойност на усвоения от ищеца финансов
ресурс възлиза на 1500 лв. Вещото лице е отразило, че в ГПР по процесния договор,
който е 48, 6368 % са включени единствено разходите за договорна лихва. Посочено е,
2
че с неустойката при непредоставяне на обезпечение, кредитът се оскъпява с 448, 96 %.
В заключението е отразено и че длъжникът е осъществил погашение на задължението
си за неустойка по процесния договор, като размерът на платеното за неустойка е 726,
96 лв.
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е
обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Вива Кредит" ООД като заемодател и Р. Т. Р. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на ***********. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.)
разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни.
В процесния случай, твърденията за недействителност на клаузата на чл. 11, вр.
чл. 3, ал. 1, т. 9 от Договора следва да бъдат разгледани в светлината на изискванията
на чл. 4 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4 от
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: физическо лице- поръчител ( което следва да отговарят на
горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер от
1730, 52 лв. (изискването е банковата гаранция да е в размера на общо дължимата по
договора сума). Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4 и чл. 11 от договора и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за
кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на чл. 4 от договора възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 1500 лв.). Предвид това, не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 1730, 52лв. ( за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител, който да
отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както
са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка”
3
към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 11 от Договора, изначално
разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането
на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази
връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на
разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 34 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с
характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР. Впрочем, съобразно заключението на вещото лице, ако „неустойката” бъде
включена в ГПР, размерът му нараства с 448, 96%. В случая, акцентът се поставя не
само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако
това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното му включване в разходите по
кредите), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и
чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството,
че в чл. 3, т. 8 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена
1730, 52 лв. В тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 11 от Договора
4
„неустойка” в размер от 1174, 32лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между
посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява
на годишна база.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с
включването на неустойка в ГПР, кредитът се оскъпява с 448, 96 %, то е явно, че е
налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид
това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 11, вр. чл. 3, ал. 1, т. 9 от
Договор за предоставяне на паричен заем „Viva Express” № 5276016 от 14.05.2016г.
следва да бъде прогласена за нищожна.
По обективно, кумулативно съединения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1- во ЗЗД: за да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр.
1- во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно
получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена
връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни
наличието на основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника по
клаузата на чл. 11 от Договора сума в общ размер от 726, 96. Предвид съображенията,
изложени по- горе, то плащането към ответника е осъществено по клауза от договора,
която е нищожна на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК. В рамките на настоящия
процес се претендира именно заплатеното от ищеца като неустойка по
недействителната клауза на чл. 11 от Договора, което съобразно заключението на
вещото лице възлиза на сума в размер от 726, 96 лв. За този размер искът се явява и
основателен, доколкото ответната страна не обоснова наличието на основание, по
силата на което да е настъпило имущественото разместване. Предвид гореизложеното,
то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сума в размер от 726, 96 лв., представляваща заплатена от ищеца
на ответника сума при начална липса на основание.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. ***, като съобразно Договор за правна защита и
съдействие / л. 21/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. И. сума в размер от 600
лв. ( доколкото съобразно чл. 2, ал. 5 от Наредбата се дължи възнаграждение за всеки
един от предявените искове поотделно). Допълнително, ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати на ищеца и сума в размер от 250 лв., от които 100 лв.
държавна такса и 150лв. депозит за съдебно- счетоводна експертиза.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
5
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК нищожността на
клаузата на чл. 11, вр. чл. 3, ал. 1, т. 9 от Договор за предоставяне на паричен заем
“Viva Express” № ********г., сключен между Р. Т. Р., ЕГН ********** като заемател и
„Вива Кредит” ООД, ЕИК ********* като заемодател, поради това, че посоченият в
договора годишен процент на разходите надвишава повече от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на ***********.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК ********* да заплати на Р. Т. Р., ЕГН
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 726, 96 лв.,
представляваща заплатена от ищеца на ответника сума при начална липса на
основание, по прогласената за нищожна клауза на чл. 11, вр. чл. 3, ал. 1, т. 9 от
Договор за предоставяне на паричен заем “Viva Express” № ***************, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата
молба в съда / 24.08.2020г./, до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. ********,
АК – гр. ********, със съдебен адрес: гр. *************, в качеството й на
пълномощник на ищеца Р. Т. Р., ЕГН **********, сума в размер на 600 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно
представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по
реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК ********* да заплати на Р. Т. Р., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 250 лв., представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
6