Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 11.07.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV- Д въззивен
състав, в публичното заседание на девети юни две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря Екатерина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 4276 по
описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение № 20251909 от 13.11.2020 г. по гр.д. № 9235/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 63
състав, съдът е признал за установено на
основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че Ю.Ц.Ч., ЕГН **********,
с адрес: *** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:*** следните суми: 518,28 лв. - сума, с която ответникът се е
обогатил неоснователно като е ползвал доставена му от ищеца топлинна енергия за
периода от 01.02.2014 г. до 30.04.2016 г.,
ведно със законната лихва от 27.03.2017 г. до изплащане на вземането като е
отхвърлил предявения иск за главница за разликата над уважения размер от 518,28
лв. до пълния предявен размер от 550,41 лв., иска за цена на извършена услуга
за дялово разпределение в размер на 14,24 лв. за периода от 01.02.2014 г. до
30.04.2016 г., иска за мораторна лихва върху сумата за неоснователно
обогатяване в размер на 103,71 лв. за периода от 15.04.2014 г. до 27.02.2017 г.
и иска за мораторна лихва върху претенцията за дялово разпределение в размер на
2,13 лв. за периода от 15.04.2014 г. до 27.02.2017 г., за които суми има
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 18594/2017 г. по
описа на CPC, II ГО, 63 с-в.
Със същото решение Ю.Ц.Ч. е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сторените по делото разноски, а именно: 20,73 лв.
- държавна такса в заповедното производство, 38,64 лв. - юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство, 144,23 лв. - държавна такса за
исковото производство, 77,28 лв. - юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство и 347,84 лв. - разноски за експертизи, а „Т.С.“ ЕАД е осъдено да
заплати на Ю.Ц.Ч. сумата от 113,50 лв. - адвокатско възнаграждение за исковото
производство.
Недоволен от решението в частта, с която са уважени установителните искове
с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е останал ответникът Ю.Ц.Ч., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, чрез
процесуалния си представител адв. Н.К., го обжалва при твърденията, че
решението е необосновано и неправилно. По-конкретно поддържа, че между страните
няма сключен договор за продажба на ТЕ за стопански нужди, каквото е
изискването на закона, съответно не са налице предпоставките на чл. 59 ЗЗД. Искането
му към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС и да отхвърли
предявените искове изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала писмен
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК с който се оспорва въззивната жалба
като се поддържа, че същата е неоснователна. Излага, че първоинстанционния съд
подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид типови спорове е
взел мотивирано и обосновано решение, като счита, че дружеството е провело
пълно и главно доказване правотата на исковата претенция. Искането към съда е
да бъде потвърдено първоинстанционното решение, като правилно и
законосъобразно.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема
становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението в
отхвърлителната част, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта му – само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както това е
разяснено с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на Върховният
касационен съд, въззивният съд се произнася по обосноваността на фактическите
констатации и правилността на правните изводи само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци и ограничен от рамките на
заявеното искане, освен когато се касае до приложението на императивна
материалноправна норма или до хипотеза, при която съдът следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно според настоящият въззивен състав по следните
съображения:
Предявените пред първоинстанционния съд искове са
установителни, при правна квалификация чл. 422 ГПК вр. с чл. 59 ЗЗД, вр. с чл.
150 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. с чл. 86 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на
ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на
процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената
защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.
Предявени са при условията на обективно
кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно чл. 422 ГПК
вр. с чл. 59 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и искове с правно основание чл. 422 ГПК вр.
с чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Ю.Ц.Ч. дължи на ищеца „Т.С.“
ЕАД сумите, както следва: 550,41 лв. - сума, с която ответникът се е обогатил
неоснователно като е ползвал доставена му от ищеца топлинна енергия за периода
от 01.02.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 27.03.2017 г.
до изплащане на вземането, 103,71 лв. - мораторна лихва, 14,24 лв. - цена на
извършена услуга за дялово разпределение, ведно със законната лихва от
28.11.2018 г. до изплащане на вземането, ведно със законната лихва от
27.03.2017 г. до изплащане на вземането и 2,13 лв. - мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
ул. „*********, магазин № 2, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по заповедното гр.д. № 18594/ 2017 г. по описа на СРС, 63 състав,
срещу която е предявено възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК от длъжника.
Ищецът твърди, че
ответникът е потребител на топлинна енергия /ТЕ/ за небитови нужди като собственик на топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, ул. „*********, МАГАЗИН № 2.
Навежда, че за посочения процесен период ищецът доставил ТЕ на ответника, но
последният не заплатил дължимата за това цена. Поддържа, че с ответника не са сключили
договор за продажба на топлинна енергия за горепосочения имот. Въпреки това
през процесния период ответникът е потребявал ТЕ в имота, поради което и
се е обогатил неоснователно със стойността на доставената ТЕ, а ищецът е
обеднял с тази стойност. Ето защо ответникът следва да плати цената на
доставеното количество ТЕ.
Ответникът – Ю.Ц.Ч. е оспорил
предявените искове в отговора, депозиран по реда на чл. 131 ГПК. Твърди, че между
страните няма сключен писмен договор. Оспорва да е собственик или вещен
ползвател на процесния имот.
Релевираните по делото отношения
между страните се развиват в периода от месец 02.2014 г. до месец 04.2016 г.
През посочения период отношенията се регулират от действащите към процесния
момент ЗЕ /ДВ бр. 107/09.12.2003 г./ и съответните наредби за отчитане на ТЕ,
за ползване на ТЕ, и за топлоснабдяване, както и общите условия (ОУ),
изработени от ищеца и обвързващи него и неговите потребители, които не са
възразили в срок срещу тях. По делото няма данни и твърдения ответникът в срока
и по реда на чл. 106а, ал. 3 ЗЕЕЕ(отм.) или на чл. 150, ал. 3 ЗЕ да е възразил
срещу ОУ и да са подписани индивидуални споразумения за доставка на ТЕ между
страните.
Ищецът освен производител на ТЕ,
извършва и пренос на същата, съгласно легалната дефиниция на § 1 т. 44 ДР към
ЗЕ, поради което се явява и топлопреносно предприятие по смисъла на чл. 129,
ал. 1 ЗЕ, чиято дейност е рамкирана от задълженията, предвидени в разпоредбата
на чл. 130 от същия закон.
При осъществяването на дейността си
по централизирано подаване и продажба на топлинна енергия, дружеството се
съобразява с разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ, която предвижда, че
продажбата на ТЕ на клиенти за небитови нужди се осъществява въз основа на
писмени договори при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР.
Не е спорно между страните и по
делото се установява, че по силата на нотариален акт за учредяване право на
строеж № 38, дело № 16302/95 г. е видно, че ответникът Ю. Ц. Ч. и М.Ч.като
съпрузи и съсобственици на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо
се в гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Бурел“, цялото с пространство от 1136
кв.м., представляващо парцел II-214, 215, 216 от кв. 37 по плана на гр. София,
ж.к. „Иван Вазов“ са учредили право на стоеж за изграждане в дворното място на
жилищна сграда с магазини и офиси, като строителят следва да предаде в завършен
вид на ответниците определени обекти, сред които е и процесният МАГАЗИН № 2.
От приложеното писмо на СО, район
Триадица и удостоверение на ГИС-София е видно, че за новопостроената жилищна
сграда е отреден административен адрес ул. „*********, като същата е приета с
акт № 16 от 02.08.1999 г. и е издадено разрешение за ползване № 249/03.08.1999 г.
От приложеното удостоверение за съпруг и родствени връзки е видно, че бракът
между Ю.Ц.Ч. и М.Ч.е прекратен, поради което в правилно приложение на
материалния закон първостепенния съд е приел, че двамата бивши съпрузи са
съсобственици на по 1/2 ид.ч. от процесния имот.
Поради неизпълнението от ответника като
собственик на имота на задълженията му за предприемане действия за откриване на
партида и сключване на договор с ищеца за последния е възникнало правото по чл.
66, ал. 3 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от
„Т.С.” ЕАД *** за служебно откриване на партида за имота на името на ответника
като негов собственик.
Съгласно разпоредбите на § 1, т. 43
от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 г.) и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в
сила от 17.07.2012 г.) потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя - арг. чл. 149, ал. 1,
т. 3 ЗЕ.
В настоящия случай ищцовата
претенция се основава на твърденията за липса на сключен писмен договор между
страните и наличието на неоснователно обогатяване. Не е спорно по делото, че
между страните не е сключван договор за доставка на ТЕ за небитови нужди до
горепосочения имот по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. На тази основа съдът приема, че
страните не са били обвързани от облигационно правоотношение.
По делото се установява въз основа
на заключението на СТЕ, че ответникът е потребител на ТЕ за стопански нужди,
която му се доставя на горепосочения адрес на топлоснабдения имот. Според чл.
61 от Общите условия на "Топлофикация София" EАД на потребители за
стопански нужди действали през процесния период купувач на топлинна енергия за
стопански нужди може да бъде собственик, титуляр на вещно право на ползване или
наемател на имот, в който се ползва топлинна енергия за стопански нужди.
Настоящият съдебен състав споделя
извода на СРС за неоснователност на ищцовата претенцията за заплащане на
начислените суми за ДР. След като не е спорно, че между страните няма сключен
писмен договор, то и Общите условия на ищеца, предвиждащи, че таксите за дялово
разпределение се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение, не обвързват ответника. Липсват данни
ищецът да е заплатил тези суми на ФДР, поради което не може да се приеме нито,
че ответникът се е обогатил със спестяване на такъв разход, нито, че ищецът е
обеднял с направата му. Поради това правилно искът за сумата от общо 14,24 лв.,
представляваща стойността на услугата за извършване на услугата дялово
разпределение за периода от 01.02.2014 г. до 30.04.2016 г., е бил отхвърлен,
като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86. ал. 1 ЗЗД, съдът намира
следното:
Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при
изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на законната лихва е
функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се присъжда върху
признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД
когато е определен денят на изпълнение на задължението, длъжникът изпада в
забава след изтичането му, а съгласно ал. 2 когато няма определен ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
В случая вземането на ищеца за
главница произтича от неоснователно обогатяване, поради което задълженията на
ответната страна не са възникнали като срочни, т.е. същият изпада в забава след
получаването на покана. По делото липсват доказателства покана да е достигнала
до ответника, поради което правилно първостепенния съд е отхвърлил предявените
искове за мораторна лихва върху сумата, с която ответникът се е обогатил
неоснователно в размер на 103,71 лв. за периода от 15.04.2014 г. до 27.02.2017 г.,
както и иска за мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение в размер
на 2,13 лв. за периода от 15.04.2014 г. до 27.02.2017 г.
Ответникът не опроверга отчетените
стойности за реално потребена ТЕ в имота за сочения период по съставените
фактури и не ангажира доказателства за погасяване чрез плащане на
горепосочените суми.
Така по делото се установява
доставка на ТЕ за горепосочената сума, с която ищцовото дружество е намалило
имуществото си, поради това, че не е получило равностойността на същата и
обогатяване на ответника с посочената сума за сметка на ищеца.
На основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на
другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването. Ищецът в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в
исковата молба твърди, че между страните не е налице договор за продажба на
топлинна енергия за стопански нужди, въпреки което е доставял на ответника
топлинна енергия, със спестяването на разходи за която ответникът се е обогатил
за сметка на обедняване на ищеца, който е извършил разходи за предоставяне
на ответника на топлинна енергия. При осъществяване на общия фактически състав
на чл. 59, ал. 1 ЗЗД има неоснователно
преминаване на блага от имуществото на едно лице в патримониума на друго лице и
в тези случаи според ППВС № 1/79 г. вземането е изискуемо от деня на разместване на благата,
защото неоснователността съществува при самото преминаване на имуществото, а не
в някой последващ момент.
Предвид изложеното, правилно първоинстанционният съд е уважил като основателни предявените от ищеца искове за установяване съществуване на вземане за доставена за имота ТЕ за периода месец 02.2014 г. до месец 04.2016 г. до размера на сумата от 518,28 лв. за ТЕ, при съобразяване на обстоятелството, че ответникът е собственик на ½ ид.ч. от процесния имот, като ответникът дължи сумата на ищеца, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 27.03.2017 г., до окончателното плащане.
В упражнение
на правомощията си по чл. 271 от ГПК решението следва да бъде потвърдено
изцяло.
С оглед изхода на делото на въззиваемата страна следва, на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК, да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за
представителството му пред настоящата инстанция в
размер на 100 лева.
По изложените мотиви,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20251909 от 13.11.2020 г. по гр.д. № 9235 по описа за 2018 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 63 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА Ю.Ц.Ч., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78 ал. 8 ГПК, сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение
пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.