№ 254
гр. Пещера, 19.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:РОСИЦА ИЛ. В.
при участието на секретаря Евелина Н. Генинска
като разгледа докладваното от РОСИЦА ИЛ. В. Гражданско дело №
20245240100069 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Е. В. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. Пещера, ул. ***, чрез адв. М. М. от АК - Пловдив,
против „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, с която се иска да бъде
прогласен за нищожен Договор за кредит № 899997/05.11.2022 г., сключен
между ищцата Е. В. Д. и ответника „Стик-Кредит“ АД, на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК. При
условията на евентуалност, ако съдът приеме, че сключеният между ищцата и
ответника Договор за кредит № 899997/05.11.2022 г. не е недействителен, се
претендира прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договор
за кредит № 899997/05.11.2022 г., на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД,
чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че между ищцата Е. Д. и ответника „Стик-
Кредит“ АД е сключен Договор за кредит № 899997/05.11.2022 г., по силата
на който ответникът „Стик-Кредит“ АД е предоставил на ищцата Е. Д.
паричен заем в размер на 1700,00 лв. при годишен лихвен процент (ГЛП) от
36,00 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 42,58 %. Поддържа се, че
при усвоена главница в размер на 1700,00 лв. кредитополучателят следва да
заплати общо 4132,10 лв. Сочи се, че съгласно чл. 27, ал. 1 от процесния
Договор за потребителски кредит, ако ищцата не предостави допълнително
обезпечение по кредита дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоената по кредита сума всеки ден, през който не е
1
предоставено договореното обезпечение, а според ал. 2 от същата разпоредба
неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. В
тази връзка на ищцата била начислена неустойка в общ размер на 1907,41 лв.,
разпредЕ. на 15 вноски, всяка от които добавена към дължимата главница и
лихва по Договора за кредит, като по този начин общата месечна погасителна
вноска по кредита възлизала на 275,47 лв.
Ищцата счита, че процесният Договор за кредит е нищожен, на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл.
22 от ЗПК, като излага подробни съображения в тази насока. Посочва, че не
са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК и
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че в Договора за потребителски кредит е посочен
размера на годишния лихвен процент, но не са отразени условията за
прилагането му. В същия не е посочено дали лихвеният процент е фиксиран
за целия срок на кредита или е променлив. Нито в Договора за потребителски
кредит, нито в погасителния план към него, е отбелязано какъв е общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да
се направи преценка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Ищцата поддържа, че е посочена
само абсолютна стойност на ГПР, но липсва ясно разписана методика за
формиране на ГПР по кредита и не става ясно какво се включва в ГПР.
Неясни са както компонентите, така и математическия алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема. Поради това Договорът за кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че Договорът за
кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, тъй като сумата, която се
претендира за неустойка в размер на 1907,41 лв. не е включена в ГПР и ГЛП.
Сочи, че заплащането на сумата за неустойка по Договора за кредит следва да
бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя.
Поддържа, че поради невключването на уговорките за заплащане на разходи
за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Това води до
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и недействителност на
сключения Договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в
Договора за кредит на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Изтъква, че са
нарушени изискванията на чл. 143 и сл. от ЗЗП. При условията на
евентуалност, сочи, че клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договора за кредит,
предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна, на основание чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД, чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, като излага конкретни
доводи в тази насока.
По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявените
искове. Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски.
2
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от ответника „Стик-Кредит“ АД, в който намира предявените искове
за неоснователни. Твърди, че действително на 05.11.2022 г. между ответника
„Стик-Кредит“ АД, като кредитор и ищцата Е. В. Д., като потребител по
смисъла на ЗПК, е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние с № 899997, по силата на който ответникът е предоставил на
ищцата заемна сума в размер на 1700,00 лв., която сума ищцата следвало да
върне, заедно с дължимото възнаграждение за ползването й, съгласно
погасителния план към Договора. Процесният Договор за кредит бил сключен
от разстояние, като част от системата за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от кредитора и при спазване на изискванията на
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Ответникът излага подробно по какъв начин и ред е
сключен процесния Договор за кредит. Поддържа, че на датата на сключване
на договора – 05.11.2022 г. ответното дружество „Стик-Кредит“ АД
предоставило на ищцата заемната сума в размер на 1700,00 лв. на каса на
„Изипей“. Оспорва твърдението на ищцата, че клаузата на чл. 27, ал. 1 от
Договора за кредит е нищожна и има за цел единствено начисляване на
допълнителни разходи по кредита. Излага подробни съображения за
действителност на процесната неустоечна клауза. Твърди, че след одобрение
на подадената от ищцата заявка за отпускане на сумата по кредита от страна
на „Стик-Кредит“ АД на посочената от ищцата в заявката електронна поща са
изпратени проект на процесния Договор за кредит, ведно с погасителен план
към него, Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ).
Тези документи съдържали цялата необходима информация относно
дължимите от ищцата суми, заявения размер на главницата, брой и размер на
месечните вноски, падеж, размер на лихвения процент по кредита, размер на
ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение. След запознаване с всички
условия във връзка с кредита на 05.11.2022 г. ищцата натиснала бутона
„Подпис“, с което изразила своето недвусмислено съгласие за сключване на
Договора. В резултат на тези предприети от ищцата действия между нея и
ответника бил сключен във формата на електронен документ процесният
Договор за кредит. Ответникът акцентира върху това, че с изпратеното на
ищцата първо електронно съобщение и приложения към него СЕФ ищцата е
била предварително запозната с условията на Договора за кредит, поради
което е разполагала с възможността първо да открие лице, което да отговаря
на определените в Договора условия за поръчител, след което да сключи
Договора. Твърди, че неустойката не излиза извън присъщите й функции,
както и че същата има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно
задълженията си, тъй като в противен случай ще носи отговорност без
кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техния размер.
Основната цел на уговорената неустойка била да репарира причинените от
неизпълнението в срок вреди. Сочи, че неустойката се начислява само за
периода, през който заемателят реално не е предоставил обезпечение, т.е.
причината за евентуалното начисляване на неустойката е единствено
3
виновното поведение на ищцата.
По изложените съображения ответникът „Стик-Кредит“ АД моли съда
да постанови решение, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.
Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание ищцата Е. В. Д., редовно призована, не се
явява и не изпраща процесуален представител. По делото е постъпило
писмено становище от пълномощника на ищцата – адв. М. М., с което
поддържа исковата молба и моли предявените искове да бъдат уважени.
Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на
претендираното юрисконсултско възнаграждение от насрещната страна.
В открито съдебно заседание ответникът „Стик-Кредит“ АД, редовно
призован, не изпраща представител. Депозира писмено заявление, с което
поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на предявените
искове. Претендира разноски. Счита, че съдът не следва да присъжда
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
процесуалния представител на ищцата, тъй като по делото не са представени
доказателства относно това ищцата да е материално затруднено лице. При
условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на
страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа следното:
С приетия за окончателен доклад по делото, на основание чл. 146, ал. 1,
т. 3 и т. 4 от ГПК, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
между страните, че на 05.11.2022 г. между ищцата Е. В. Д. и ответника „Стик-
Кредит“ АД е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 899997/05.11.2022 г., по силата на който „Стик-Кредит“ АД е
предоставило на Е. В. Д. сумата от 1700,00 лв., която е изцяло усвоена от
ищцата Е. В. Д.. Сключването на посочения договор се установява и от
приетия като писмено доказателство по делото Договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № 899997/05.11.2022 г.
От представения по делото Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 899997/05.11.2022 г. се установява, че на
05.11.2022 г. между „Стик-Кредит“ АД, като кредитор и Е. В. Д., като
кредитополучател е бил сключен договор за кредит, по силата на който
ответното дружество „Стик-Кредит“ АД се е задължило да предостави на
ищцата Е. В. Д. сумата в размер на 1700,00 лв. Кредитът е бил отпуснат при
лихвен процент от 36,00 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 42,58
%. Общият размер на всички плащания по кредита е посочен в размер на
2224, 69 лв., които следва да бъдат заплатени на кредитора на 15 месечни
погасителни вноски, съгласно погасителен план – Приложение № 2 към
Договора за кредит. Първата падежна дата по кредита е 05.12.2022 г., а
крайният срок за погасяване на кредита е 05.02.2024 г.
4
С клаузата на чл. 1, ал. 9 от Договора страните са договорили кредитът
да бъде обезпечен с поръчителство или банкова гаранция. В клаузата на чл.
17 от Договора за кредит е установено задължение в срок до три дни, считано
от датата на сключване на договора, кредитополучателят да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на Договор за поръчителство по
чл. 138 и следващите от ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се
задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя
по Договора за кредит, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки, други обезщетения, такси и други или да предостави банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по Договора за
кредит (главница, лихви, неустойки, други обезщетения, такси и други) в срок
от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на
валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след
падежа на последната вноска по кредита. Посочено е, че третото лице –
поръчител и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията,
посочени в ОУ и се одобряват от кредитора, като одобрението се извършва
единствено по преценка на кредитора.
С клаузата на чл. 27 от Договора страните са се уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури договореното в чл. 17
от Договора обезпечение, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка
в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден,
през който не е предоставено договореното обезпечение. Договорено е
потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка
погасителна вноска.
По делото е приложен погасителен план към процесния Договор за
кредит, видно от който общият размер на всяка месечна погасителна вноска,
включващ и предвиденото оскъпяване за неустойка, е 275,47 лв. Договорен е
падеж на първата погасителна вноска на 05.12.2022 г. и на последната
погасителна вноска на 05.02.2024 г. Посочено е, че общо дължимата сума,
включваща само главница и лихва е в размер на 2224,6 лв., а общо дължимата
сума, включваща главница, лихва и неустойка, когато не е осигурена
гаранция или поръчител, е в размер на 4132,10 лв.
От заключението на извършена и приета съдебно-икономическа
експертиза, която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена
от вещото лице, се установява, че няма данни какви разходи е включил
кредитора при изчисляването на ГПР в размер на 42,58 %. Вещото лице е
посочило, че при главница в размер на 1700,00 лв., годишен лихвен процент
от 36,00 % и 15 месеца срок на погасяване ГПР следва да е в размер на 38,79
%. Според експертното заключение сумата, дължима за неустойка, е в размер
на 1907,40 лв. Ако същата бъде включена в общите разходи по кредита, то
размерът на ГПР би бил равен на 208,47 %.
5
При така установените правнорелевантни факти, съдът намира от
правна страна следното:
Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, вр. чл.
22 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 899997/05.11.2022 г. При условията на
евентуалност е предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал.
1, пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП за прогласяване за недействителна
клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 899997/05.11.2022 г., като противоречаща на добрите нрави и
нарушаваща изискванията на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
По предявения установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, вр.
чл. 22 от ЗПК:
В тежест на ищцата е да докаже, при условията на пълно и главно
доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, че между нея и ответника „Стик-Кредит“
АД е възникнало облигационно отношение по процесния Договор за
потребителски кредит, както и че този договор е нищожен на заявените в
исковата молба правни основания, в т.ч. твърдените нарушения на
императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП, противоречието на посочените от
ищеца договорни клаузи със закона, с добрите нрави, заобикалянето на
закона.
В процесния случай е безспорно между страните, че на 05.11.2022 г.
между ищцата Е. В. Д. и ответника „Стик-Кредит“ АД е сключен Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 899997/05.11.2022 г., по
силата на който „Стик-Кредит“ АД е предоставил на Е. В. Д. сумата от
1700,00 лв., която е изцяло усвоена от ищцата Е. В. Д.. Страните по договора
са договорили ГЛП по кредита от 36,00 % и ГПР в размер на 42,58 %.
Съгласно чл. 1, ал. 9 и чл. 17 от Договора кредитът се обезпечава с
поръчителство или банкова гаранция, като при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в
размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено договореното обезпечение, която се плаща
разсрочено към всяка от погасителните вноски (арг. чл. 27 от Договора).
Не е спорно по делото, че кредиторът „Стик-Кредит“ АД е финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Дружеството е предоставяло
кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Ответницата Е. В. Д. е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова. Страните не спорят, че ответницата има
качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП. Сключеният между между „Стик-Кредит“ АД и Е. В. Д. Договор за
6
кредит по своята правна характеристика и съдържание е такъв за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за
потребителския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените
разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на
потребителите.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че
договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България.
В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши
потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
В тази насока е и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС,
девети състав, съгласно което в ГПР следва да бъдат включени всички
разходи, което ще понесе потребителят. Годишен процент на разходите, който
не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността
да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от
предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, договорът за
7
кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на
главница.
В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР от 42,58 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ГПК, доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния
такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно
неустойката при непредоставяне на обезпечение. В процесния случай
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по Договора за кредит. Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не
обезпечава изпълнението на задълженията по Договора за кредит, нито
вредите от неизпълнението на задълженията по Договора, а евентуални
такива от непредоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция. Чрез неустоечната клауза от Договора се цели санкциониране на
кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума.
От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не
настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в
клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено
като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт
е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи
размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по
кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т. 10
от ЗПК не е включен в ГПР. Съдът намира, че с процесната неустоечна клауза
се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер
на разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в
Договора е посочен размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия,
без включването в него на сумата по чл. 27 от Договора, той не отговаря на
реално прилагания между страните по Договора и не може да изпълни
функцията си - да даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин,
да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
Договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването
му. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в
размер на 10 %, или ГПР не следва да надхвърля 50 % от предоставената по
кредита сума. Според вещото лице по извършената по делото съдебно-
8
икономическа експертиза, ако неустойката за непредоставяне на обезпечение
бъде включена в ГПР, то размерът на ГПР би бил равен на 208,47 %. Съдът
приема, че действителният ГПР по кредита от 208,47 % нарушава
императивната забрана на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната, която
превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение
на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на
целия Договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о.).
Като не е оповестил действителен ГПР в Договора за кредит кредиторът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка.
Ето защо, съдът счита, че предявеният от ищцата Е. В. Д. против
ответника „Стик-Кредит“ АД иск за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 899997/05.11.2022 г., на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал.
4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК, е основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
При този изход на правния спор по предявения от ищцата Е. В. Д.
главен иск, съдът намира, че не следва да се произнася по предявения от Е. В.
Д. против „Стик-Кредит“ АД евентуален установителен иск за прогласяване
за недействителна клаузата на чл. 27 от Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 899997/05.11.2022 г., като противоречаща на
добрите нрави и сключена при неспазване на императивните изисквания на
ЗЗП, тъй като не е сбъднало поставеното от ищеца вътрешнопроцесуално
условие за това – отхвърляне на главния иск за прогласяване нищожността на
целия Договор за потребителски кредит.
По разноските:
При този изход на правния спор, право на разноски има ищцата. На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът „Стик-Кредит“ АД следва да бъде
осъден да заплати на ищцата сумата в размер на 565,28 лв., от която: 165,28
лв. – разноски за държавна такса за разглеждане на предявения иск за
прогласяване нищожността на процесния Договор за кредит и 400,00 лв. –
разноски за депозит за вещото лице по извършената и приета съдебно-
икономическа експертиза по делото.
В производството по делото ищцата е представлявана, на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. М. М. от АК – Пловдив,
видно от представения Договор за правна защита и съдействие (л. 67).
Процесуалният представител на ищцата – адв. М. М. е регистриран по ЗДДС,
9
видно от представеното по делото удостоверение за регистрация по ЗДДС.
При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото
възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с §2а от ДР на Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
следва да включва ДДС – дължимият ДДС се начислява върху
възнаграждението по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото адвокатско възнаграждение (в този смисъл Решение №
50079/30.01.2024 г. по т.д. № 1300/2022 г. на ВКС, II т.о., Определение №
2600/19.09.2023 г. по гр.д. № 4236/2022 г. на ВКС, III г.о., Определение №
50161/15.06.2023 г. по гр.д. № 1537/2022 г. на ВКС, III г.о., Определение №
50093/11.05.2023 г. по т.д. № 1638/2021 г. на ВКС, III т.о. Определение №
50139/10.05.2023 г. по гр.д. № 5156/2021 г. на ВКС, III г.о. Определение №
791/20.04.2023 г. по к.гр.д. № 3649/2022 г. на ВКС, I г.о, Определение №
287/06.07.2022 г. по ч.т.д. № 1360/2021 г. на ВКС, II т.о, Определение №
44/28.01.2022 г. по ч.т.д. № 2525/2021 г. на ВКС, II т.о, Определение №
50449/04.11.2022 г. по ч.т.д. № 2475/2021 г. на ВКС, I т.о, Определение №
306/06.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на ВКС, II т.о., Определение №
490/19.09.2017 г. по ч.т.д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.о., Определение №
41/25.01.2017 г. по ч.т.д. № 2127/2016 г. на ВКС, I т.о.).
Според настоящия съдебен състав в случая са налице предпоставките за
присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на
ищцата. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено или не е материално затруднено се извършва от самия
адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента (в този
смисъл Определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК,
II т.о., Определение № 708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК,
IV г.о.). Вярно е, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна
помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от
данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, обективирани в Договор
за правна защита и съдействие, сключен между страна по делото и
процесуалния й представител, обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното
производство по делото не е необходимо да се провежда (в този смисъл
Определение № 163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В
случая, видно от предоставения Договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищцата Е. Д. и адв. М. М., са налице изявления, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да опровергават това. Ако
ответникът счита, че не са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА,
може да опровергае твърдението за наличието на основанието по чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗА, като представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в
производство по реда на чл. 248 от ГПК.
Ето защо, в полза на упълномощения процесуален представител на
ищцата - адв. М. М. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
претендирания минимален размер от 855,85 лв. с начислен ДДС, на основание
10
чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 899997/05.11.2022 г., сключен между Е. В. Д.,
ЕГН ********** и „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, по предявения от Е.
В. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Пещера, ул. *** против „Стик-Кредит“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13Б, иск с правно основание основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на Е. В. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. Пещера, ул. ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата в размер на 565,28 лв. – разноски за държавна такса и депозит за вещо
лице по извършената съдебно-икономическа експертиза по делото.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на адв. М. В. М. –
АК - Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе” № 81, ет. 3, ап.
„Б“, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
сумата в размер на 855,85 лв. с включен ДДС – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
11