Р
Е Ш Е Н И Е
№
……
град
София,10.06.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 12446/2018
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 451353 от 16.07.2018 г.
по гр.д. № 5496/2018 г. на СРС, ГО, 153 състав, частично е уважен предявеният
от З. „А.Б.“ АД срещу З. „Л.И.“ ЕАД осъдителен иск с правна квалификация чл.
213, ал. 1, изр. 3 КЗ (отм.), за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 133,16 лева, представляваща непогасена от ответника /застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност“/ част от платено от ищеца /застраховател
по застраховка „Автокаско“/ обезщетение за застрахователно събитие, настъпило
на 23.06.2014 г. в гр. Бургас, ведно със законна лихва върху главницата от
предявяване на иска на 25.01.2018 г. до окончателното ѝ заплащане, като претенциите на
ищеца са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от 204,70 лева.
Ищецът е подал въззивна жалба срещу решението
от 06.08.2018 г., в която обжалва неговата правилност и законосъобразност. Счита,
че в първоинстанционното производство била изготвена и приета САТЕ, в която към
средната пазарна стойност на подлежащите на репариране вреди на застрахования
при З. „А.Б.“ АД автомобил не бил включен ДДС, поради което в обжалваното
решение съдът неправилно възприел така посочената в заключението сума и
присъдил на ищеца по-малко от претендираното обезщетение. Поддържа, че
застрахователните дружества не подлежали на регистрация по ЗДДС, съответно не
могли да искат приспадане или възстановяване на ДДС. Ищецът заплатил
обезщетение за пълно възстановяване на увредения автомобил с ДДС, което
следвало да му бъде присъдено изцяло. Моли решението на СРС да бъде отменено, в
обжалваната му част, както и да му бъдат присъдени разноските за двете съдебни
инстанции.
Ответникът е депозирал отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който счита жалбата за
неоснователна. В първоинстанционното производство ищецът претендирал присъждане
на сума, която надвишавала средната пазарна стойност за отстраняване на
повредите. При съставяне на заключението си, вещото лице посочило
действителната пазарна стойност на щетите по увреденото МПС, възлизащи на
сумата от 330,38 лева, като на базата на тази сума и съобразявайки извършеното
от ответника частично плащане първоинстанционният съд правилно определил
размера на дължимото обезщетение. В производството пред СРС ищецът не възразил
срещу невключването на ДДС в посочената в експертизата сума. Моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.
С разпореждане от 27.09.2018 г.
съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е
констатирал, че не са заявени други доказателствени искания от страните.
Съдът, като обсъди доводите на
страните във връзка с твърдените пороци на обжалваното решение, наред със
събраните по делото доказателства и на основание чл. 12 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима, като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК съдът намира решението за валидно, в обжалваната част и допустимо. Относно
правилността му съдът е ограничен от пределите на жалбата, по аргумент от чл.
269 изр. 2 ГПК.
Приетите доказателства по делото
пред първата съдебна инстанция удостоверяват установената от същата фактическа
обстановка.
За да уважи частично предявения
осъдителен иск, районният съд е приел за безспорни следните обстоятелства: че е
налице застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“, по което ищецът е
извършил плащане на обезщетение за вреди, причинени от противоправното
поведение на лице, чиято гражданска отговорност е застрахована от ответника,
като ответникът е погасил частично регресната претенция на ищеца до размера от
212,22 лв. Относно размера на отговорността на ответника съдът е съобразил
заключението на приетата и неоспорената от страните САТЕ, съгласно която
пазарната стойност на обезщетението към датата на ПТП възлиза на 330,38 лв.,
докато стойността на ликвидационните разноски възлиза на 15 лв. Съдът е приел
за доказано възражението на ответника, че действителният размер на вредата е
по-малък от претендирания от ищеца, отчел е извършеното от ответника частично
плащане и е присъдил на ищеца остатъка от тази сума в размер от 133,16 лв.,
като съгласно уважената и отхвърлената част от иска е разпределил отговорността
на страните за разноски.
По отношение правилността на
решението в обжалваната част във връзка с наведените във въззивната жалба
оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В допълнение и по наведения с
въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира
следното:
С плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало неговата гражданска
отговорност съгласно чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.). За възникване на регресното
вземане е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за
имуществено застраховане, в срока на застрахователното покритие на който и
вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска
отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което
ответникът носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да
е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер до
действителните вреди. Спорното по делото обстоятелство е именно какъв е
размерът на вредите, подлежащи на обезщетяване.
По аргумент от чл. 208, ал. 3 КЗ
(отм.), която норма предвижда, че обезщетението трябва да бъде равно на размера
на вредата към деня на настъпване на събитието, се извежда принципът за реална
обезвреда на вредите на застрахованото имущество. В приложението му, съдът
намира, че при настъпване на застрахователно събитие - покрит риск по договор
за имуществено застраховане, дължимото обезщетение следва да бъде изчислявано
по пазарната стойност на претърпяната вреда към момента на настъпване на
събитието. В резултат на реализиралия се риск, правната сфера на собственика на
лек автомобил марка „Шкода“, модел „Фабия“ с рег. № *******е увредена със
стойността на щетите, причинени на обекта на вещното право – процесния лек
автомобил. Тази стойност възлиза на сумата от 330,38 лева, както е посочена в заключението
на приетата по делото САТЕ. Никъде в заключението не е описано дали тази сума
включва или не ДДС, такъв въпрос не е бил повдиган от страните при приемане на
експертизата в първоинстанционното производство, като едва в частната жалба
ищецът навежда подобни възражения. Разпитано в съдебно заседание от 03.07.2018
г. вещото лице е посочило, че претендираната от ищеца сума надхвърля средните
пазарни цени за осъществените ремонтни дейности по автомобила, поради което в
заключението са посочени две различни суми. Изводът, че посочената в
заключението пазарна стойност не включва ДДС практически би обезсмислил
изложеното в заключението и отговора на вещото лице в заседанието пред
пърноинстанционния съд, тъй като по този начин между пазарната стойност на
увредения автомобил (с включен ДДС) и платената от ищеца стойност не би имало
почти никаква разлика. Поради това следва да се приеме, че посочената в
заключението сума представлява крайният размер, до който следва да бъде
ангажирана отговорността на ответника за заплатеното от ищеца застрахователно обезщетение.
Поради съвпадане на крайните изводи
на първата и на въззивната инстанция решението на СРС, в обжалваната част,
следва да бъде потвърдено като правилно.
Разноски за въззивната инстанция при
този изход на спора следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на З.
„Л.И.“ ЕАД. Размерът на разноските за юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемия следва да се определи съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, съгласно който за защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева, като в
конкретния случай процесуалният представител на З. „Л.И.“ ЕАД е изготвил и
представил по делото писмен отговор на въззивната жалба като елемент от
процесуалната си дейност, тоест съдът намира, че сумата от 100 лева е адекватна
на вида и количеството на извършената от него дейност.
По горните съображения, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
451353 от 16.07.2018 г. по гр.д. № 5496/2018 г. на СРС, ГО, 153 състав.
ОСЪЖДА З. „А.Б.“
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на З. „Л.И.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от 100 лева, представляваща разноски за процесуално
представителство от юрисконсулт във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.