Р Е Ш Е Н И Е № 1510
13.12.2019г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 13.11.2019г.
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия
Георгиева в.гр.дело № 2373 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на "ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК ********* срещу решение № 3359/12.08.2019 г. на Пловдивския
районен съд, постановено по гр. д.
№ 13377/2018
г., с което е признато за установено в отношенията между страните П.М.Г. с ЕГН
********** и дружеството-
жалбоподател, че сключеният помежду им договор за паричен заем № *** г. е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК и жалбподотателят е осъден да заплати
на въззиваемия- ищец сумата от 1928,30 лв.- получена без основание сума във
връзка с недействителен договор за паричен заем № *** г., ведно със законната
лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда- 15.08.2018 г. до
окончателното погасяване, както и общо 365, 41 лв. разноски по делото. Със
същото решение жалбоподателят е осъден да заплати на процесуалиня представител
на ищеца- адв.Д. *** сумата от 599,27 лв. възнаграждение за осъщедственото
процесуално представителство по делото на осн.чл.38, ал.2,вр.ал.1, т.2 от ЗАдв.
В жалбата се излага, че решението на ПРС е неправилно и незаконосъобразно.
Излагат се доводи за действителност на процесния договор и
съответствието му с изискванията на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, както и се оспорват изводите на съда за
нарушаването им. Настоява се отмяна на
първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл.
263 ГПК, въззиваемата страна
депозира писмен отговор, с който излага становище за правилност и
законосъобразност на първоинстанционното решение и моли то да бъде потвърдено. Евентуално моли да
бъдат разгледани предявените в условията на евентуалност искове за
недействителност на договорните клаузи за възнаградителна лихва и неустойка по
чл.4, ал.2 от договора като нищожни поради противоречието им на добрите нрави и
за връщане на платените въз основа на тях суми.
В с. з., въззивникът ,
чрез пълномощника си адв.К., поддържа жалбата. Претендира разноски за въззивното производство.
В с. з., въззиваемата страна,
чрез упълномощения представител адв.Б., изразява становище за
неоснователност на жалбата.
Пълномощникът претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на осн.чл.38
ЗАдв. за въззивната инстанция.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно
произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието
на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл.
269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни
предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.
236 ГПК и е действително.
Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен
акт, съобразно разпореждането на чл.
269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно
обжалваната част от решението, като служебно следи за нарушение на императивна
материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.
Предмет на образуваното първоинстанционно
производство е установяване недействителността на договор за потребителски кредит № 2680183/11.11.2016
г. поради противоречието му с разпоредбите на чл.11, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК,
както и съединен с него осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1 ЗЗД за
връщане на платените от ищеца по договора суми над предоставения кредит ,
възлизащи в размер на 1928,30 лв. Предявени са в условията на евентуалност и
искове за прогласяване нищожността на
клаузата за възнаградителна лихва от 40% и на клаузата на неустойка по чл.4,
ал.2 от договора и искове за връщане на платените от ищеца въз основа на тези
клаузи суми- в размер на 288,50 лв. договорна лихва и в размер на 1668, 60 лв.
неустойка.
Не е налице спор между страните относно сключения
между тях договор, като този факт се
установява и от представения писмен договор за паричен заем № *** г., по силата на който ищецът се е
задължил да предостави на ответника сумата от 1500. 00 лв. за срок от 10 месеца , платим на 10 месечни вноски в размер на 178,85 лева, ведно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен процент от 40%,
и годишен процент на разходите от 47.91 %. В чл.4, ал.1 от
договора е предвидено задължение на заемополучателя да предостави на
заемодателя в тридневен срок от подписването на договора едно от следните
обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания- да представи служебна бележка от работодател за размер на
на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лв., да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“
АД; да няма неплатени осигуровки или ако има- кредитната му история в ЦРБ към
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; 2. Банкова
гаранция с бенефициер- заемодателя, за сумата по чл.2, т.7 / общата сума,
дължима от заемателя/ със срок на валидност- 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора. При неизпълниение на това задължение в
ал.2 е предвидена неустойка в размер на 1668,60 лв., която се заплаща от
заемополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към
размера на всяка от вноските се добавя сумата от 166,86 лв.
Не
се спори по делото, че въззиваемият е получил договорения паричен заем, както и
че е същият е изцяло погасен в уговорения срок, ведно с възнаградителната лихва
и неустойката по чл.4, ал.2 от договора. Тези обстоятелства се потвръждават и
от приетата от ПРС съдебно-счетоводна експертиза.
Относно
недействителността на договора, въззивният съд намира следното:
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата
на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО,
които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита
на потребителите
и Закона за
потребителския кредит.
Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е
гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно
правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и
законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със
самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над
правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е
задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Анализирано съдържанието на
процесния договор за кредит
обуславя извода, че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък
от 12, съгласно чл.
10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 1-9
и т.11 ЗПК, съдържа дата и място
на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните
по него, размер на лихвения процент, който в случая е
фиксиран за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер на
погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им- 10 броя вноски
по 177,88 лв., платими на изрично посочени дати , както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 12 до т. 26.
Настоящият
състав на ПОС не споделя доводите на ищеца, възприети и от първоинстанционния
съд, за противоречие на процесния договор с изискванията на чл.11, т.9 от ЗПК
относно посочване на лихвения процент и условията за прилагането му. В случая
договорът е сключен при фиксиран лихвен процент, т.е. същият е непроменлива
величина за целия срок на договора, поради което и изискването за посочване на
условия, при които се прилага, не е било необходимо. Договорът съдържа и
необходимата информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Както националният закон, така и Директива
2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на
договора посочване на компонетните на всяка една погасителна вноска- каква част
от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и
даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за
националните съдилища на осн.чл.633 от ГПК.
Налице
обаче е нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ПОС намира, че
посочените в договора годишен процент на разходите от 47.91 % и общата сума за
плащане от заемополучателя - 1788,50 лв. не съответстват на действителните
такива. Съображенията за това са следните:
Предвидено е още при сключването на договора,
че неустойката по чл.4, ал.2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка месечна
вноска по договора, като към вноската се добавя сума от 166,86 лева. Така въведените изисквания в
чл.4, ал.1 от договора за вида
обезпечение и срока за представянето му, създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора,
който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и
риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено
неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този
начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. С оглед на това
настоящият състав намира, че процесният договор не отговоря на изискванията на чл.
11, ал.1
от ЗПК, като липсата на част
от задължителните реквизити по т.10 от нея води до неговата недействителност съобразно
разпоредбата на чл.
22 от ЗПК. Тази разпоредба от
една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване
на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл.
11, т. 10 от ЗПК
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти за защита. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора
и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост
Изложеното налага извод за основателност на иска
за прогласяване недействителността на договора на осн.чл.22 ЗПК, както и на
обусловения осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на платените по него
над размера на предоставения заем суми, като платени при начална липса на
основание. Първоинстанционният
съд е достигнал до същия краен извод, поради което решението му, като правилно,
ще се потвръди.
Този изход от спора и съобразно искането
на процесуалния представител на въззиваемия изисква определяне на адвокатско възнаграждение на
осн.чл.38 ЗА за осъщественото безплатно процесуално представителство пред
въззивния съд.
Неговият размер съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащо на стойност
599,27 г. съобразно цената на двата обективно съединени иска.
Воден от горното, Пловдивският
окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3359/12.08.2019
г., постановено по гр.д.№ 13377/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, на
основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат Д.Г.Б.,***,
сумата от 599,27 лв. адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на въззиваемия П.М.Г. в
производството по въззивно гр.д.№ 2373/2019 г. на ПОС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване
на основание чл.
280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.