РЕШЕНИЕ
№ 885
гр. Стара Загора, 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Емилия Енчева
при участието на секретаря Ивелина Б. Костова
като разгледа докладваното от Емилия Енчева Гражданско дело №
20215530105304 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
Ищецът Р. Д. И. твърди в исковата молба, че между нея, в качеството й на заемател и
„Бързи кредити" ООД/ с ЕИК *********, /като фирмата е сменена на 29.11.2016 г., видно от
вписванията в търговския регистър по партидата на дружеството/ в качеството на
заемодател е подписан договор за паричен заем № СТ - 231/22.07.2016 г. Съгласно
договореното между двете страни, заявява, че е получила сумата в размер на 1 022.58 €
/хиляда двадесет и две евро и петдесет и осем евро цента/. В договора било уговорено, че
годишният лихвен процент бил в размер на 35. 27 %, а ГПР по кредита бил в размер на 41.
57%. В раздел I т. 6 било посочено, че всички плащания по договора били в размер на 2 188.
33 € /две хиляди сто осемдесет и осем евро и тридесет и три евро цента./ или левовата им
равностойност в размер на 4 280 лв. /четири хиляди двеста и осемдесет лв./. В Раздел III т.
3.1 страните били уговорили, че заемополучателят бил длъжен в срок до три календарни дни
от сключване на настоящия Договор да предостави на Заемодателя гаранция по кредита
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по Договора.
Съгласно Раздел III т.3.2 в случай, че заемополучателят не предоставил на
Заемодателя Банкова гаранция за сумата по договора, то се дължала неустойка в размер на
3926. 72 € или левовата равностойност в размер на 7 680 лв. Общата сума в размер на 2
188.33 € или левовата им равностойност в размер на 4 280 лв. , както и неустойката в размер
на 3926.72 € или левовата равностойност в размер на 7 680 лв. следвало да бъдат върнати
съгласно изготвения при подписване на договора погасителен план, а именно 60 /шестдесет/
1
погасителни вноски за периода от 28.08.2016 г. до 28.07.2021 г. всяка от които в размер на
199.33 лв., формирана както следва 71.33 лв. главница и 128 лв. неустойка. Единствено
последната вноска била в размер на 199.53 лв.
Сочи, че подписаният договор, съгласно дадената дефиниция в чл. 9 от ЗПК бил
потребителски, а предвид на съдържанието му, същият бил и недействителен, предвид
специално предвидените основания в чл. 22 ЗПК.
Договорът бил недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Договорената възнаградителна лихва от 35.27 % била нищожна поради противоречаща на
добрите нрави. Съгласно трайната съдебна практика било прието, че нищожна поради
нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В съответния случай
възнаградителната лихва била определена в над трикратен размер от законната. Предвид
нищожността - същата не съществувала. След като била несъществуваща - не било спазено
правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да бил посочен размер на
възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.
Сочи, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договорът не бил посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ и липсвала каквато и да е
яснота по какъв начин бил формиран същият, респективно общо дължимата сума по него.
Нормата на пap. 1 т. 2 ДР ЗПК определяла, че тя представлявала сбор от общия размер на
кредита /отпусната в заем сума/ и общите разходи по кредита. Последните били
регламентирани в пар. 1, т. 1 ДР ЗПК и по своето същество представлявал годишен процент
на разходите по кредита./чл.19, ал.1 ЗПК/. В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се
включвала възнаградителната лихва и всички други разходи /такси, комисионни и др./ пряко
свързани с кредита. По изложените по-долу съображения, определената в договора
неустойка представлявала „скрито" оскъпяване на кредита. Ако била добавена към общата
сума за плащане посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР е над 250 %.
По този начин бил нарушен чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което и клаузата, касаеща ГПР била
нищожна. От тук следвало, че и процесният договор бил нищожен на основание чл. 22, във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В подкрепа на това твърдение било, че самата неустойка била
калкулирана още при подписване на договора и била включена във вноските по кредита.
На следващо място - неустойката, уговорена в договора била нищожна, тъй като
същата е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна, което се извлича при
следните обстоятелства:
Поръчителството или поемането на солидарно задължение по кредит, следва да бъде
учредена в изключително кратки срокове - три календарни дни, като в този срок
поръчителят или солидарният длъжник следва да представят обилна документация, която да
бъде събрана в тези срокове. Или заемателят да получи банкова гаранция за сумата и то за
три календарни дни. Неустойката е прекомерна. В договора нямало предвидени по договора
никакви правила, по които да се определи, кои са тези вреди, които дружеството ще
претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират посредством
2
уговорената неустойка. Следвало да се има предвид, че всички преки или косвени разходи,
възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора са покрити от ГПР
/чл. 19, ал. 1 и nap. 1, т. 1 от ДР ЗПК/. За това и неустойката била начислена за покриване на
тези разходи.
Поради гореизложеното, клаузата, с която била уговорена неустойка била
недействителна, но и на допълнително основание по чл. 21 ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се
създава задължения, които по своето естество се покриват от ГПР. И по този начин се
надвишавало изискването по чл. 19 ал. 4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва.
Клаузата, касаеща неустойката противоречала и на материалния закон - чл. 33 ЗПК,
който предвиждал, че при забава кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при
неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаля тази
разпоредба, поради което и на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК същата се явявала нищожна.
Следва да се посочи, че това допълнително задължение /неустойката/ имало за цел да
се възстанови основният дълг /главница и възнаградителна лихва/ от трето платежоспособно
лице по един относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му можело да доведе до,
първо, липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска
дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения,
поради коего да претърпи загуби /обезщетения или лихви, в случай че набави средствата от
другаде/; второ, необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на
секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или трудно
могат да бъдат възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка,
независимо от номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да
се окаже несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно,
поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не водило до
самостоятелни неблагоприятни последици; в действителност то единствено парира
възможен механизъм за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално
несигурен - кредиторът сам е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем
кредит. Ако се приеме, че неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-
горе аспекта на вредите, които всъщност са типичните вреди при длъжникова забава на
основния дълг, то кумулирането й с обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху основния дълг, каквото също е начислявано, води до превишаване на законовия
максимум на вземанията при просрочие /чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК/. Извън него кредиторът би
имал само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен дълг -
ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата" за кредитора е до размера на главницата и
възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със заявлението /на база на
което е образувано и и.д. №20178410401463/2017 г. по описа на ЧСИ Н. М./ и то спрямо
същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и
компенсаторно обезщетение /чл. 79 ал. 1 пр. 1 и 2 ЗЗД/, което нарушавало забраната за
3
неоснователно обогатяване. При така наведените твърдения и при липса на данни за
противното следвало, че клаузата противоречала на горепосочените разпоредби на ЗПК.
Отделно от това, кредиторът се опитвал да черпи права от собственото си
противоправно поведение, доколкото сьгл. чл. 16 ЗПК вр. съобр. 26 Дир. 2008/48/ЕО на ЕП
и С не следвало да се отпускат предварително необезпечени кредити на некредитоспособни
длъжници.
Следвало също да бъде изложено, че срокът за погасяване на кредита бил 60 месеца,
като още през 2017 г. било депозирано заявление за издаване на изпълнителен лист, като
кредиторът поискал издаване на и.л. освен за главницата, и за законната лихва до дата
20.07.2021 г. Твърди, че на първо място не били налице предпоставките за предсрочна
изискуемост на кредита, поради неспазена процедура и на следващо място, претендирайки
законната лихва през 2017 г. до крайния период, се стигнало до неоснователно обогатяване.
Моли съда да осъди „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ САЛАМАНКА КАПИТАЛ" ООД /с
предишна фирма /„Бързи кредити"/ с ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на
управление жк. „Люлин-9", бл. 963, ет. 1, оф. 11 представлявано от управителя Десислав
Володиев Д. да заплати на Р. Д. И., с ЕГН: **********, с постоянен адрес гр. Стара Загора,
кв. „Казански“, бл. 17, ет. 2, ап. 6 сумата в размер на 50 лева, представляваща частичен иск
от общо 9960 лв., недължимо платена по договор за паричен заем № СТ - 231/22.07.2016 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на иска до датата на окончателното и
изплащане.
Да признае за установено, че Р. Д. И., с ЕГН: ********** не дължи сумата в размер
на 50.00 /петдесет/ лв., представляваща задължение по и.д. № 20178410401463/2017 г. по
описа на ЧСИ Н. М., образувано въз основа на и.л. издаден по ч.гр.д. №715/2017 г. на PC
Стара Загора по депозирано от „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ САЛАМАНКА КАПИТАЛ“ ООД /с
предишна фирма /„Бързи кредити"/, с ЕИК: ********* заявление за издаване на заповед за
изпълнение за заплащане на сума по Договор за заем № СТ - 231/22.07.2016г.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от
„Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, в който считат, че така предявеният иск е
процесуално недопустим, тъй като същият бил депозиран извън законоустановения срок и
при липса на правен интерес, поради което го оспорват.
Сочат, че на 02.02.2017 г. била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. № 715/2017 г. по описа на Районен съд - Стара Загора, въз основа на
която ищцата била осъдена да заплати вземане, произтичащо от Запис на заповед. Заповедта
за изпълнение и изпълнителният лист били връчени на Р. Д. И., като същата не била
възразила своевременно срещу издадената заповед за изпълнение и Заповедта била влязла в
законна сила.
Считат, че неподаването на възражение по чл.414, ал.1 от ГПК, оттеглянето му или
влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл.422 или
чл.451, ал. 1 от ГПК имали за последица създаване на стабилитет на заповедта за
4
изпълнение, с което се преклудирали фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, включително и тези, относими към
действителността на породилото го основание (в този смисъл Определение № 362 от
03.07.2015 г., по ч.т.д. № 1376/2015 г., на Върховен касационен съд, 2 ТО).
Заявяват, че защитата срещу последиците на заповедта била възможна единствено по
реда на чл.414 ГПК, чл.423 ГПК и чл.424 ГПК, които представлявали специални способи.
Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането, се преклудирало. Пътят за искова защита оставал открит само при наличието на
специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК, които в настоящия случай липсвали.
След стабилизиране на заповедта за изпълнение, обективираното в нея вземане не можело
да се оспорва от длъжника по съображения и с оглед на факти, които бил могъл и било
следвало да заяви в рамките на срока по чл. 414 ГПК, т.е. преди влизането Й в сила. (в тази
връзка Определение № 84/14.01.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3150/2021 г. по описа на ОС -
Пловдив, VIII гр. с-в.)
Твърдят, че в исковата молба, липсвали доводи или твърдения, касаещи новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства, относими към вземанията, обективирани в
заповедта за изпълнение, издадена по ЧГД №715/2017г., които да обуславяли допустимостта
на предявения иск на основание чл. 424 от ГПК.
Сочат, че на новонастъпили/настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение/ факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.
439 от ГПК. Тяхното пропускане води до неблагоприятни за длъжника последици, но това
не дава основание на длъжника да търси защита, чрез друг иск извън предвидените, което
произтича от целите и предназначението на заповедното производство. В този смисъл било
Решение № 781 от 25.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 12/2010г., III г. о., ГК, съгласно което
„Отделен осъдителен иск не може да бъде предявен, тъй като заповедта по чл. 417 ГПК е
влязла в сила. В този смисъл била и практиката на ВКС (Определение № 688 от 14.12.2009г.
на ВКС по ч.гр.д. № 692/2009 г., IIIг.о., ГК, където било изразено становище, че
„извънуредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на
друг иск за защита.“
Исковата претенция се основавала на факти, които са били известни на ищеца още
при получаването на поканата за доброволно изпълнение, като същият е могъл да ги посочи
в срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. Не подаването на такова възражение имало за
последица създаване на стабилност на заповедта за изпълнение, като оспорването на
фактите и обстоятелствата относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се
преклудирало.
Твърдят, че наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК
Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично било
посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формирала сила на присъдено нещо и
установявала с обвързваща страните сила, че вземането съществувало към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК нямало
5
основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към
съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл били и редица други
актове на ВКС, че ищецът не бил упражнил правото си на възражение по чл. 414 ГПК
своевременно, то същият бил пропуснал възможността предвидена в закона да прави
възражения за наличие на каузално правоотношение.
В настоящето производство ищецът целял в рамките на процес по общия исков ред
чрез предявен иск да изложи такива твърдения, респ. да направи възражения, които е
следвало да направи в случай, че беше упражнил своевременно правото си на възражение по
реда на чл.414 от ГПК. С исковата си претенция, ищецът цели да заобиколи влязлата в
законна сила заповед по чл. 417 ГПК и да пререши въпросите, касаещи дължимостта на
сумите по каузалното правоотношение и издадения в обезпечение на същото Запис на
заповед.
Сочат, че не на последно място по образуваното ИД № 20178410401463 по описа на
ЧСИ Н. М., освен изброените по - долу изпълнителни действия почти ежемесечно са
постъпвали суми, от наложени запори върху трудовото възнаграждение на длъжника,
считано от 24.08.2017 г. до настоящия момент, в уверение на което прилага платежни
нареждания.
От друга страна по делото почти ежемесечно са постъпвали суми от наложен запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника.
Възниквал логичният въпрос поради каква причина ищецът се позовавал на
нищожност на договора, от който произтичало вземането, НЕ непосредствено след
образуване на изпълнителното дело, (ПДИ, за което е получено лично от Р. И. на
17.07.2017г.) и какъв бил правният й интерес за това към днешна дата. Считат, че към
настоящия момент такъв липсвал, поради което искът се явявал недопустим и
производството по делото следва да бъде прекратено, без съдът да се произнасял по
основателността на претенцията (в този смисъл Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г.
по т.д.№ 8/2012г. на ОСТГК на ВКС).
Фактът, че в исковата молба се правило възражение по каузално правоотношение,
което по закон е преклудирано, забранява настоящият състав да приеме и се произнася по
основателността му. В настоящото производство било недопустимо разглеждането на
възраженията, относими към действителността на договора за заем, тъй като същият не
можел да бъде обвързан с вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. Това
обстоятелство освобождавало дружеството от необходимостта да обсъжда наведените
възражения за нищожност и недействителност на посоченият договор за заем.
Възразяват, че за ищцата са налице предпоставките по чл. 83 ал. 2 от ГПК да бъде
освободена от внасяне на такси и разноски, поради което считам същото за неоснователно и
не следва да бъде уважено. В случая не били представени достатъчно доказателства, че
ищцата не разполагала с материална възможност за заплащане на такси и разноски.
Моли съда да отхвърли иска.
6
Моли, в полза на „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ САЛАМАНКА КАПИТАЛ“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 9, бл. 963, ет. 1,
офис 11, да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, в това число и адвокатско възнаграждение.
С определение от закрито заседание от 08.06.2022г. е прекратено производството
делото по отношение на предявения иск за признаване за установено, че Р. Д. И., не дължи
сумата в размер на 50.00 /петдесет/ лв., представляваща задължение по и.д. №
20178410401463/2017 г. по описа на ЧСИ Н. М., образувано въз основа на изпълнителен
лист, издаден по ч.гр.д. №715/2017 г. на PC Стара Загора по депозирано от
„ИНТЕРНЕШЪНЪЛ САЛАМАНКА КАПИТАЛ“ ООД, с предишна фирма /„Бързи
кредити"/, с ЕИК: *********, заявление за издаване на заповед за изпълнение за заплащане
на сума по Договор за заем № СТ - 231/22.07.2016 г., поради недопустимост на същия, като
определението е влязло в сила.
Съдът, като обсъди събраните по делото писмени и гласни доказателства, взе
предвид становищата и доводите на страните и на основание чл.235 от ГПК, намира за
установено следното:
От фактическа страна по делото е установено, че страните са сключили Договор за
заем № СТ - 231/22.07.2016 г., с който Р. Д. И. получила от „Бързи кредити" ООД сумата в
размер на 1 022.58 € /хиляда двадесет и две евро и петдесет и осем евро цента/. В договора
било уговорено, че годишният лихвен процент бил в размер на 35.27 %, а ГПР по кредита
бил в размер на 41.57%. Посочено било, че всички плащания по договора били в размер на 2
188.33 € /две хиляди сто осемдесет и осем евро и тридесет и три евро цента./ или левовата
им равностойност в размер на 4 280 лв. /четири хиляди двеста и осемдесет лв./. Страните
уговорили в клауза от договора, че заемополучателят се задължава в срок до три календарни
дни от сключване на договора да предостави на заемодателя гаранция по кредита съгласно
реда и условията, предвидени в общите условия по договора. В случай, че заемополучателят
не предоставил на заемодателя банкова гаранция за сумата по договора, то се дължала
неустойка в размер на 3 926.72 € или левовата равностойност в размер на 7 680 лв. Общата
сума на задължението била в размер на 2 188.33 € или левовата им равностойност в размер
на 4 280 лв., както и неустойката в размер на 3 926.72 € или левовата равностойност в
размер на 7 680 лв. следвало да бъдат върнати съгласно изготвения при подписване на
договора погасителен план, а именно 60 погасителни вноски за периода от 28.08.2016 г. до
28.07.2021 г., всяка от които в размер на 199.33 лв., формирана както следва 71.33 лв.
главница и 128 лв. неустойка. Единствено последната вноска била в размер на 199.53 лв.
Безспорно е по делото, че в полза на ответното дружество „Интернешънъл Саламанка
капитал“ ООД гр. София е издадена заповед № 516 за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. №715/2017 г. по описа на Районен съд -
Стара Загора. Със заповедта ищцата Р. Д. И. била осъдена да заплати сумата от 6115.05 евро
- неизпълнено задължение по запис на заповед, издаден на 22.07.2016 г. в гр. Ст. Загора, с
падеж 28.08.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.02.2017 г. до
7
окончателното й изплащане, както и сумата от 1069.19 лева, представляваща направените от
заявителя разноски по ч.гр.д. №715/2017 г. на РС Ст. Загора.
Не е спорно между страните, че в срока по чл. 414 ГПК ищцата Р. Д. И. не е подала
възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което същата е влязла в сила в
хипотезата на чл. 416, предл. първо ГПК.
На 02.02.2017 г. е издаден изпълнителен лист за тази сума и е изпратена покана за
доброволно изпълнение на длъжника от ЧСИ Н. М., като ЧСИ е връчил заповед за
изпълнение и ИЛ на длъжника Р. Д. И. на 17.07.2017 г.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че по
образуваното изпълнително дело № 20178410401463/2017 г. общо постъпилите суми до
24.02.2022 г. от запори по трудови възнаграждения на Р. Д. И. при ЧСИ Н. М. Рeг. № 841 са
в размер на 10 259 лв. От тази сума в размер на 9 430.49 лв. била преведена по банкова
сметка на взискателя „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ САЛАМАНКА КАПИТАЛ" ООД, гр. София, а
остатъка от 828.51 лв. бил удържан за такси при ЧСИ Н. М..
При така установената фактическа обстановка по делото, съдът прави следните
правни изводи:
Длъжникът в заповедното производство разполага с регламентирани способи за
защита, когато срещу него е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. На
първо място, защитата на длъжника се осъществява чрез подаването на възражение по чл.
414 ГПК в двуседмичен срок от връчване на заповедта, с което препятства влизането й в
сила, като кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането си
по чл. 422 ГПК, респ. осъдителен иск по чл. 415 ГПК, когато заповедта е връчена при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и образуваното по този иск производство длъжникът следва
да изчерпи всичките си възражения относно съществуването на присъденото вземане.
Когато възражение не е подадено в срока по чл. 414 ГПК или подаденото такова е оттеглено
от длъжника, или предявеният от заявителя иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземането
е уважен с влязло в сила съдебно решение, издадената заповед за изпълнение влиза в сила
съгласно изричната разпоредба на чл. 416 ГПК и въз основа на нея се издава изпълнителен
лист, т. е. изпълнителното основание се ползва със стабилитет.
След влизане в сила на заповедта за изпълнение оспорването на вземането по исков
ред е допустимо единствено в хипотезите на чл. 424 ГПК, а именно при наличието на
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за
делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за
подаване на възражението по чл. 414 ГПК или с които не е могъл да се снабди в същия срок,
както и в хипотезата на чл.439 ГПК – да оспори чрез иск изпълнението, като искът може да
се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Практиката на ВКС е последователна в становището, че при всички хипотези на чл.
416 ГПК настъпва стабилитет на заповедта за изпълнение по чл. 410, съотв. заповедта за
8
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като заповедите за изпълнение по действащия
ГПК влизат в сила. Поради това оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, включително и тези, относими към
действителността на породилото го основание, се преклудират.
В настоящия случай ищцата по делото Р. И. е следвало да обоснове своите
оспорвания в заповедното производство (съдът също следи служебно за неравноправни
клаузи в потребителски договори, като дава възможност на страните в състезателен процес
да изразят становище по този въпрос по аргумент чл. 7, ал. 3 ГПК), но когато длъжникът не
подаде в законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение срещу издадената срещу
него заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, в която е удостоверен и
окончателният размер на главницата, всички негови материалноправни възражения и
оспорвания (вкл. и за недействителност на процесните клаузи), са преклудирани и те не
могат да бъдат релевирани в друго съдебно производство. Тъй като нормативното
назначение на заповедното производство е насочено към изясняване на обстоятелството
дали предявеното чрез заявлението за издаване на заповед за изпълнение материално
притезание е спорно или безспорно, при влязла в сила заповед за изпълнение (вкл. и при
неподаване в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК на възражение срещу нея по аргумент чл. 416 ГПК)
по несъмнен начин и окончателно се установява, че притезанията, предмет на заповедното
производство, са възникнали и съществуват в заявения вид, основание и размер. Длъжникът
по изпълнението би могъл единствено да оспорва съществуването на тези вземания при
наличието на нови факти, настъпили след изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2
ГПК срещу влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, но настоящият
случай не е такъв / В този смисъл Определение №195 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. №
2648/2021 г., IV г. о., ГК/.
Предвидените в закона изрични способи за защита на длъжника след влизане в сила
на заповедта за изпълнение обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране на
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея
вземане, същото не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти,
които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила (чрез възражение).
Ето защо, ако длъжникът е разполагал с възражения срещу вземането, установено със
заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок (чл. 414 ГПК), те се преклудират и в това
се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували до
проявлението на изпълнителната й сила. Влязлата в сила заповед за изпълнение на
основание чл. 416 ГПК има ефект, близък до силата на присъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока за
подаване на възражение и затова иск за оспорване на самото вземане на основание факти,
настъпили или съществуващи до изтичане на срока за подаване на възражението по чл. 414
ГПК може да бъде предявен само при наличието на предпоставките по чл. 424 ГПК (при
новооткрити обстоятелства и доказателства). В този смисъл е съдебната практика на ВКС,
постановена по чл. 290 ГПК и по чл. 274, ал. 3 ГПК – Решение № 6/201.01.2016 г. по т. д. №
9
1562/2015 г. на ВКС, І т. о., Решение № 781/25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на ВКС, ІІІ г.
о., Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, ІV г. о.,
Определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.
Предвид така цитираната съдебна практика, съдът намира, че по делото се установи
по категоричен начин, че даването и получаването на имущественото благо не е лишено от
основание, т. е., че съществува правно призната причина за разместване на благата, по
силата на която ответникът „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ САЛАМАНКА КАПИТАЛ" ООД има
право да задържи полученото. По този начин съдът намира, че е налице основанието по
смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
От всичко гореизложено се налага изводът, че предявеният иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен изцяло.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищцата Р. Д. И. следва да
заплати на ответника „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ САЛАМАНКА КАПИТАЛ" ООД направените по
делото разноски, които са в размер на 300 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение, съгласно чл. 7 ал. 2. т. 1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, предвид възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Съдът намира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради
което не следва адвокатското възнаграждение да бъде в по-висок размер от определения в
наредбата минимум. На следващо място следва да се посочи, че не бяха представени
доказателства, обуславящи завишаването на адвокатския хонорар над предвидения
минимален размер, от което следва, че сумата от 300 лв. е напълно достатъчна за положения
труд и процесуално представителство в производството пред настоящата инстанция.
Платените такси за получаване на преписи от документи по делото не представляват
разноски по водене на делото, поради което същите не подлежат на присъждане по реда на
чл. 78 ГПК (Решение № 71/11.05.2009 г., по гр.д. № 4081/2007 г., на I г.о.).
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Д. И. с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Стара
Загора, кв. „.... иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД против „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ
САЛАМАНКА КАПИТАЛ" ООД /с предишна фирма /„Бързи кредити"/ с ЕИК *********
със седалище в гр. София и адрес на управление жк. „Люлин-9", бл. 963, ет. 1, оф. 11,
представлявано от управителя Десислав Володиев Д., за сумата от 50 лева, представляваща
частичен иск от общо 9960 /девет хиляди деветстотин и шестдесет/лв., недължимо платена
по договор за паричен заем №СТ - 231/22.07.2016 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на иска до датата на окончателното и изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Р. Д. И. с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Стара Загора, кв. „.... ДА
10
ЗАПЛАТИ на „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ САЛАМАНКА КАПИТАЛ" ООД /с предишна фирма
/„Бързи кредити"/ с ЕИК ********* със седалище в гр. София и адрес на управление жк.
„Люлин- 9", бл. 963, ет. 1, оф. 11 представлявано от управителя Десислав Володиев Д.,
сумата от 300 лв., представляваща направени по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
11