№ 12753
гр. София, 19.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20221110167561 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, вр. чл.79, ал.1, във вр. чл.240 ЗЗД, вр. 99 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.86,
ал.1 ЗЗД, вр.чл.99 ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба от [**********], в качеството й
на правоприемник на [**********] срещу А. А. А. за установяване на вземания, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. 19100/2022 г. по описа на СРС.
В исковата молба ищецът твърди, че с договор за паричен заем № 904994 от
16.09.2020 г., сключен между [**********] като заемодател и ответника А. като
заемател, заемодателят се задължил да отпусне на заемателя паричен заем в размер 1
000,00 лева. Поддържа, че с договора ответникът се задължил да върне заемната сума,
ведно с дължимата договорна лихва в общ размер на 1229,42 лева, съгласно условията
на сключения договор, на 12 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 102,45
лева. Поддържа още, че платената от ответника сума по договора е в размер на 229,42
лева, като е останала неплатена сумата за главница и договорна лихва за периода от
16.10.2020 г. /датата на първата вноска/ до 16.09.2021 г. /датата на настъпване на
падежа на договора/. Ищецът твърди още, че с Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 19.04.2021 г., сключен на основание чл. 99 ЗЗД и
Приложение № 1 към него от 18.05.2021 г. между [**********] и [**********] /чиито
правоприемник е/, вземането е прехвърлено в полза на последното дружество, ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Поддържа, че поради неплащане
1
от страна на ответника, било подадено заявление по чл.410 ГПК, като по образуваното
в СРС ч.гр.д.№ 19100/2022 г. била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение за претендираните и в настоящото производство суми. Тъй като издадената
заповед била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, на кредитора -
настоящ ищец били дадени указания за предявяване на установителен иск. По
изложените в исковата молба доводи и съображения ищецът обуславя правния си
интерес от предявяване на настоящите искови претенции, като моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1
000,00 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 904994/16.09.2020
г., ведно със законната лихва, считано от 02.03.2022 г. до изплащане на вземането,
сумата от 229,42 лева, представляваща договорна лихва за периода от 16.10.2020 г. до
16.09.2021 г., както и сумата от 87,21 лева, представляваща лихва за забава за периода
от 17.09.2021 г. до 22.02.2022 г. Претендира направените разноски в заповедното и
исковото производство.
В срока по чл.131 ГПК ответникът не е подал отговор и не е изразил становище.
Извън срока по чл.131 ГПК, непосредствено преди провеждане на първото по
делото открито съдебно заседание, по електронната поща е подадена молба, която не е
подписана с валиден КЕП, в която се правят възражения за неподсъдност на спора,
оспорвания и се изразява становище по същество на спора.
Съдът не е разгледал обективираните в подадената от ответника молба
възражения, тъй като същите не са направени в законоустановения преклузивен срок.
Съобщението по чл.131 ГПК е редовно връчено на ответника по месторабота, поради
което възраженията му в тази насока са неоснователни. Нещо повече, призовката за
явяване в открито съдебно заседание също му е връчена на адреса по месторабота.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за установено
следното от фактическа страна:
Видно от приложеното към настоящото производство ч.гр.д.№ 19100/2022 г. по
описа на СРС е, че по изпратено по подсъдност на РС – с.з. заявление на „[**********]
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която е
разпоредено длъжникът – настоящ ответник да заплати на кредитора сумата от сумата
от 1 000,00 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №
904994/16.09.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 02.03.2022 г. до изплащане
на вземането, сумата от 229,42 лева, представляваща договорна лихва за периода от
16.10.2020 г. до 16.09.2021 г., сумата от 87,21 лева, представляваща мораторна лихва за
период от 17.09.2021 г. до 22.02.2022 г., както и направените разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение.
С разпореждане от 07.11.2022 г. по ч.гр.д.№ 19100/2022 г. по описа на СРС,
съдът е констатирал, че издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника при
2
условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което е указал на заявителя - настоящ ищец, че
може да предяви иск за установяване на вземането си. В предоставения му
едномесечен срок ищецът е подал исковата молба, въз основа на която е образувано
настоящото производство.
По делото е представен договор за паричен заем № 904994 към искане № 139248,
сключен на 16.09.2020 г. между третото по делото лице - [**********] и ответника, за
сумата от 1000,00 лева, месечен лихвен процент 3.330 %, годишен процент на
разходите 48,156 % и срок на договора 12 месеца, с размер на погасителната вноска
102,45 лева. В чл.6 от договора страните се споразумели договорът за заем да бъде
обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: 1) ипотека върху недвижим имот, 2)
особен залог върху недвижимо имущество, 3) банкова гаранция или 4)ценна книга,
издадена в ползва на заемателя. Съгласно чл.8 от договора в случай, че заемателят не
предоставел договореното в чл.6 от договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му или то не отговаряло на условията, посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от
общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 930,58 лева, платима разсрочено, съгласно погасителен план към договора за
заем.
Видно от приложения по делото погасителен план, подписан от заемателя е, че
към всяка месечна погасителна вноска в размер на 102,45 лева е добавена сума от 77,53
лева, представляваща неустойка при липса на обезпечение. Съгласно чл.7 от договора,
в случай на забава на която и да е погасителна вноска заемателят дължал и
обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки просрочен ден, считано от
датата на просрочието до пълното погасяване на задължението.
Съгласно разпоредбата на чл.4 от договора заемателят е декларирал с полагане
на подписа си, че надлежно е получил сумата от 1000 лева.
По делото са приложени още Общи условия в сила от 22.01.2020 г. и стандартен
европейски формуляр.
Видно от приложения по делото рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 19.04.2021 г. е, че [**********], в качеството на продавач или
цедент е прехвърлило на [**********], в качеството на купувач или цесионер
вземания, произтичащи от просрочени кредити на физически лица, сред които и
процесния.
По делото е представено пълномощно, от което е видно, че [**********] е
упълномощило [**********] с правото да уведомява от името на цедента всички
длъжници по всички вземания на дружеството, които са цедирани съгласно Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.04.2021 г. и индивидуализирани
в Приложение № 1 от 18.05.2021, което е неразделна част от Рамков договор за цесия.
Представено е потвърждение от цедента за извършената цесия, както и
уведомление до ответника, за което няма данни да е връчено преди датата на подаване
3
на исковата молба в съда.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
в което вещото лице е посочило, че при извършената проверка в счетоводството на
ищцовото дружество е установило, че ответникът не е извършвал плащания за
погасяване на задълженията си, като е изпаднал в забава на датата, следваща датата на
първата дължима погасителна вноска – 17.10.2020 г. Вещото лице е посочило, че от
извършените проверки и направени изчисления, ответникът дължи на ищеца сумата от
1000,00 лева - главница, сумата от 229,42 лева - договорна лихва и сумата от 44,16 лева
– законна лихва.
Други относими и допустими доказателства по делото не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Въпросът за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на
всички обективно кумулативно съединени установителни искове, поради което следва
да бъде изследван преди разглеждане на предпоставките за основателността на всеки
един от тях.
Ищецът се легитимира като цесионер на вземанията на [**********] спрямо
ответника по силата на договор за цесия от 19.04.2021 г. С цесията кредиторът
прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице сключен договор за цесия и
вземането да премине върху третото лице е достатъчно постигане на съгласие между
него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника и неговото участие при
сключването на договора не е необходимо. За да породи действие по отношение на
длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор -
чл. 99, ал. 3 и ал.4 ЗЗД.
По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият кредитор
да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Предвид
изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на
лице, което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на
такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение само при условие, че
ответникът е платил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма
твърдение че ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на
различно от цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на
стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за
извършената цесия би имало значение.
Следва да се отбележи, че с решение № 123 / 24.06.2009 год. по т.д.№ 12/2009
год.,а ІІ т.о. на ВКС е прието, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено
4
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал.3, пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99 ал.4
ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.3 ГПК /в този смисъл са и
решение № 3/16.04.2014 г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о. на ВКС, решение №
78/09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г., II т. о. на ВКС, решение № 114/07.09.2016 г., т.
д. № 362/2015 г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 46/25.05.2017 г., т.д.№572/2016 I т.о. на
ВКС и др./.
Ето защо, настоящият съд приема, че в процесния случай, с оглед
доказателствата за връчване на съобщението като част от преписката към исковата
молба на ответника, както и поради изричното изявление, инкорпорирано в исковата
молба, ищцовото дружество е изпълнено изискването длъжникът да е уведомен за
цесията Следователно цесията на осн. чл.99, ал.4 ЗЗД е породила своето действие
спрямо кредитополучателя и ищецът има качеството кредитор спрямо ответника.
Съдът приема, че по делото е безспорно доказано и, че между страните е
сключен договор за паричен заем № 904994 с посоченото по-горе съдържание.
Безспорно се доказва и че ответникът е получил сумата в размер на 1000 лева.
Получаването на сумата се установява и от самия договор, в който в чл.4, ал. 1 е
посочено, че с полагането на подписа под договора ответникът удостоверява
получаването на сумата в размер на 1000 лева. В конкретния случай подписът не е
оспорен надлежно от ответника. Предходното се установява и от заключението на
вещото лице по приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза. Съдът дава вяра на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, тъй
като вещото лице изготвя същото на база на своите знания и опит, както и въз основа
на събрания по делото доказателствен материал и на предоставените му от страните
писмени доказателства /в този смисъл решение № 356/30.03.1955г. по гр.д. №4267/56г.,
II г.о. на ВКС/. В случая експертът е спази това изискване, като е работил върху
обективни данни, а не върху предположения.
По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за
потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът
за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на
чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г.
по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и др./ се приема, че за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се
произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са
5
нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
Видно от договора за заем, в чл.3, т.7 е посочен лихвеният процент по кредита,
който е 3,330 % фиксиран месечен лихвен процент по заема. Действително в договора
няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до
недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на
договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга
разпоредба, към която да препраща гл. "Шеста – Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи" от ЗПК. Освен това от договора става
ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора,
а именно 229.42 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 1000 лева и
общо дължима сума по договора 1229.42 лева/, който размер е фиксиран за целия
период на договора. Доколкото лихвата е фиксирана за целия период на договора и
същата не се променя, не зависи от някакви фактори, предвидени в договора, не е
необходимо да се посочват условията по прилагането й, доколкото такива условия
няма, не са предвидени в договора – лихвата е фиксиран размер за целия срок на
договора.
На следващо място, в чл.3, т.5 от процесния договор е посочен годишния
процент на разходите в размер на 48,156 % и условията по прилагането му, а в т.12 и
общият размер на всички плащания по договора в размер на 1229,42 лева – включващ
главница и възнаградителна лихва, като видно от договора се приема, че именно
възнаградителната лихва формира ГПР. Обстоятелството дали така посочения ГПР в
договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла
на чл. 19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него,
което не влече след себе си недействителност на целия договор. Обстоятелството дали
предвидената в договора неустойка следва да бъде включена в ГПР е въпрос относим
към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е
предвидено изрично в разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която е в смисъл, че
вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е
повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се
разбира и от чл. 19, ал. 6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи
клаузи, които са обявени за нищожни по ал.5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се
удържат при последващи плащания по кредита. На следващо място, в договора не са
посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен,
формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя, при
никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при
изчисление на ГПР, доколкото такива няма. Дори и да се приеме, че не е ясно защо
ГПР е 48,156 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по
6
никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията
му по него. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи
на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква
неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по
кредита. Други вземания по този договор няма, т.е. в договора няма никаква неяснота
каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от
посочения ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на
ГПР е правилно посочен е относимо към чл. 19, ал. 4 ЗПК и не води до
недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви
задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно
клаузи създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на
изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как
разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото
в договора са посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в
общ размер и разбити по вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е
недействителността на клаузата за неустойка.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитативно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за
потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват
превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че
договорът е недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба,
която регламентира това, а именно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното съдът
намира, че е спазена и разпоредба по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – посочен е ГПР и общо
дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР. Към договора за
кредит има погасителен план, в който е посочен размера на вноските, техния брой,
периодичност на плащане и падежна дата. Тъй като договорът е сключен при фиксиран
лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него, последното изискване
на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихви, е
неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в
погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито
не се установяват в случая.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на
хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват
нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита,
годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът,
7
общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита
от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, денят на плащане на
погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, представен е
погасителен план към договора, предвидено е правото на потребителя да погаси
предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи
плащания, право да се откаже от договора. Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено в договора, което обстоятелство е признато
от ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от
договора е подписана от кредитополучателя. Общите условия са подписани на всяка
страница от ответника.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че не са налице основания за
недействителност на договора за заем, нито нарушение на която и да е разпоредба,
визирана в чл. 11 ЗПК, водеща до недействителност на процесния договор, поради
което и същият е валидно сключен.
По вземането за главница в тежест на ответника бе да докаже заплащане на
вноските за главница за целия период на договора. Неблагоприятните последици от
недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника. Видно от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза е, че ответникът не е извършвал
плащания по договора, като дължимата главница е в размер на 1000,00 лева.
По вземането за възнаградителна лихва по договора съдът намира, че
уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави. Това е така, тъй
като размерът на отпуснатия кредит е 1000 лева, кредитът е отпуснат за срок от 12
месеца – не кратък период от време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че
размерът на лихвата от 229,42 лева е съответен на насрещната престация на кредитора
и на риска, който поема същият като небанкова институция, която се самоиздържа от
собствената си печалба, която в случая не противоречи на принципа за справедливост
и добросъвестност и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото е единствения разход предвиден в
ГПР. В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума, като
неблагоприятните последици от недоказване на този факт са за ответника. С оглед
изложеното, този иск също следва да бъде уважен в предявения размер.
По вземането за лихва за забава съдът възприема заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, съгласно което през периода от 17.09.2021 г. до 22.02.2022 г.
дните на забава са 159, поради което и задължението на ответника е в размер на 44,16
лева, а не в претендирания размер от 87,21 лева. Ето защо, този иск следва да бъде
уважен до посочения в заключението размер, като в останалата му част следва да бъде
отхвърлен.
В конкретния случай ищецът не претендира суми за неустойка, поради което
съдът не намира за необходимо да обсъжда неравноправния характер на тази клауза от
договора.
8
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на
разноски съразмерно на уважената част от иска. На основание чл.78, ал.8 ГПК в
правомощията на съда е да определи размера на юрисконсултското възнаграждение,
като не е обвързан от претендирания от страната размер. С оглед предходното и като
взе предвид, че делото не е от фактическа и правна сложност и е приключило само в
едно открито съдебно заседание, на което не се е явил процесуален представител на
ищеца, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100,00
лева. При данните по делото, че ищецът е направил разноски за държавна такса в
размер на 123,67 лева и 300,00 лева за съдебно-счетоводна експертиза, общия размер
на разноските възлиза на сумата от 523,67 лева. Съразмерно на уважената част от
предявените искове ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото
дружество сумата от 506,55 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно на
отхвърлената част от предявените искове. Видно от приложения по делото договор за
правна защита и съдействие е, че ответникът е направил и претендира разноски
единствено за адвокатско възнаграждение. Съдът намира релевираното от ищеца
възражение с правно основание чл.78, ал.5 ГПК за основателно. Това е така, тъй като с
определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т.о. на ВКС
състав на съда приема, че когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу
определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът,
върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. В конкретния случай сборът от
цената на всички искове възлиза на сумата от 1316,63 лв., поради което минималното
адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на
431,66 лева, т.е. претендирания от ищеца и заплатен размер на адвокатското
възнаграждение значително го надхвърля, поради което съдът го определя в
минимален размер. Съразмерно на отхвърлената част от предявените искове /сумата от
43,05 лева/ ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 14,12 лева.
С оглед задължителните указания дадени в ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
дело № 4/2013 г., ОСГТК, съдът по исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК дължи
произнасяне и по разноските по заповедното производство, като съгласно указанията,
дадени в т.12 от ТР, това следва да стане с осъдителен диспозитив. Издадената заповед
по чл.410 ГПК включва разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение
в общ размер на 76,33 лева, като съразмерно на уважената част от исковете ответникът
дължи на ищеца сумата от 73,83 лева.
По заповедното производство не се съдържат доказателства за направени
разноски от длъжника, поради което съдът не дължи произнасяне в тази насока.
9
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.79, ал.1, във вр. чл.240 ЗЗД, вр. 99 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД,
вр.чл.99 ЗЗД предявени от [**********], със седалище и адрес на управление:
[**********] срещу А. А. А., ЕГН **********, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 1 000,00 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №
904994/16.09.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 02.03.2022 г. до изплащане
на вземането, сумата от 229,42 лева, представляваща договорна лихва за периода от
16.10.2020 г. до 16.09.2021 г., както и сумата от 44,16 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 17.09.2021 г. до 22.02.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск
за лихва за забава за сумата над 44,16 лева до пълния предявен размер от 87,21 лева.
ОСЪЖДА А. А. А., ЕГН ********** да заплати на [**********], на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 506,55 лева, представляваща направените разноски по
исковото производство съразмерно с уважената част от исковете и сумата от 73,83
лева, представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №
19100/2022г. по описа на СРС, 43-ти състав съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА [**********] да заплати на А. А. А., ЕГН **********, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 14,12 лева, представляваща направи разноски в исковото
производство съразмерно на отхвърлената част от предявените искове.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10