Р Е Ш Е Н И Е
град София, 11.08.2022 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА гр.
дело №2720
по описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20240523 от 30.10.2020г., постановено по гр.дело №30177/2018г.
по описа на СРС, IІ Г.О., 69-ти състав, е отхвърлен
предявения от И.Б.И.
срещу С.А.Д. установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с
правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.535 ТЗ за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 4000 щатски долара, дължима по запис на
заповед, издаден на 27.10.2014г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението /03.02.2015г./ до изплащане на сумата. С решението е осъден И.Б.И. да заплати на С.А.Д. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 660 лв.,
представляваща направени
по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - И.Б.И., чрез адв.В.Л., с която се обжалва изцяло
решение №20240523 от
30.10.2020г.,
постановено по гр.дело №30177/2018г. по описа на СРС, IІ Г.О., 69-ти състав, с което е отхвърлен предявения установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.535 ТЗ. Инвокирани са оплаквания за необоснованост на обжалваното решение и за
постановяването му в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че неправилен и незаконосъобразен е извода на първоинстанционния съд, че записът на
заповед, от който произтича претендираното с иска вземане, е нищожен поради
липса на задължителен реквизит по чл.535, т.4 и т.6 ТЗ -адрес на издаване и на плащане.
Поддържа, че адресът не е предвиден изрично в закона като задължителен реквизит
на записа на заповед и че формалната редовност на записа на заповед е спазена,
след като в текста на издадената ценна книга е вписано място на
издаване /населеното място – град Самоков/, посочено от издателя и за място на плащане. В тази връзка се
твърди, че след като е установено, че процесният запис за заповед е редовен от външна
страна, това е
достатъчно за уважаване на иска. Навеждат се още доводи, че ищецът – поемател по записа на заповед, за съществуване
по вземането, по което предявява иска по реда на чл.422 от ГПК, няма вменено
задължение да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да
доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение във връзка с
което е издаден записа на заповед. В тази връзка се твърди, че неправилен е
обоснованият извод на СРС, че в доказателствена тежест на ищеца е да доказва
възникнало заемно
правоотношение между издателя и поемателя. Допълнителни съображения в същия смисъл са изложени в
писмени бележки. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с
който да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да
уважи предявения иск. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете
съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна – С.А.Д., чрез адв.К.Б., не депозира писмен отговор, в представено по делото писмено становище изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага доводи за законосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен при правилна преценка на събраните по делото доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.
Предявен е
от И.Б.И. срещу С.А.Д. установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с
правно основание чл.531, ал.1 вр. чл.535 ТЗ за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 4000 щатски долара, дължима по запис на
заповед, издаден на 27.10.2014г..
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са относими към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната
искова сума видно от приложеното ч.гр.дело №5410/2015г. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 69-ти състав, ищецът - И.Б.И. е подал на 03.02.2015г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417
от ГПК и е постановена на 06.04.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение
по реда на чл.417 от ГПК срещу С.А.Д.. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника -
С.А.Д. възражение,
поради което дължимата от него сума, посочена в заповедта на изпълнение, е
предмет на предявения в настоящото производство установителен иск.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т.1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от И.Б.И. срещу С.А.Д.
установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с правно основание чл.531, ал.1 вр. чл.535 ТЗ за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 4000 щатски долара, дължима по запис на
заповед, издаден на 27.10.2014г.. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявения иск като на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В конкретната
хипотеза ищецът
основава вземането си срещу ответника на менителничен ефект - процесния запис на заповед, издаден на 27.10.2014г.. Записът на заповед е
едностранна, абстрактна правна сделка, при която издателят безусловно обещава
на поемателя да заплати определена сума пари. Документ, който съдържа
посочените в разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити представлява
запис на заповед и е годен да породи задължението по него. И обратно - съгласно
разпоредбата на чл.536, ал.1 от ТЗ не е "запис на
заповед" документ, който не съдържа всички реквизити изрично посочени в чл.535 от ТЗ. Допустимите изключения
от правилото на чл.536, ал.1 от ТЗ са посочени изрично и
изчерпателно в ал.2 - 4 на същата законова разпоредба. Предвид естеството на
предявения иск (по реда на чл.422 от ГПК) и посоченото от ищеца в
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК основание за възникване
на вземането му (менителнично задължение по процесния запис на заповед), съдът
е длъжен служебно да прецени наличието на всички задължителни съгласно закона
реквизити на процесния записа на заповед. При извършването на тази проверка
настоящият състав достига до извода, който е приел и първостепенният съд, че в процесния запис на заповед не са налице всички необходими и
законоустановени реквизити, поради което не е годен да породи посоченото в него задължение. Противно
на поддържаното във въззивната жалба, че адресът не е предвиден изрично в
закона като задължителен реквизит на записа на заповед и след като в текста на издадената
ценна книга е
вписано място на издаване /населеното място – град Самоков/, посочено от издателя и за място на плащане
следва да се приеме, че е спазена формална редовност на записа на заповед. В разглеждания случай процесният запис на заповед е нищожен поради
липса на предвидените в чл.535, т.4 и т.6 ТЗ реквизити "място на издаване" и "място на плащане". В процесния
запис на заповед като място на издаване и място на плащане е посочен само град
Самоков, т.е. отразено е само населеното място, без уточняване на конкретен адрес, което според
въззивният състав не е достатъчно, за да удовлетвори законовите изисквания за реквизити на
менителничния ефект, които предполагат посочване на точно определен адрес на
издаване и плащане. В случая
непълнотата на записа на заповед не може да бъде преодоляна по правилата
на чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ, тъй като посоченият адрес до името на издателя е различен от
мястото на издаване и мястото на плащане, а именно град София, поради което и няма как да се замести
липсващият адрес в място на издаване, респ. място на плащане, т.е. да се
приложи презумпцията, установена в чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ. В този смисъл са и направените изводи
в решение №225 от
28.03.2014г. по т.д. №948/2012г., Т.К., ІІ
Т.О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, във връзка със поставен материалноправен въпрос съставлява ли адресът на издаване и плащане
задължителен реквизит по чл.535 ТЗ от
съдържанието на записа на заповед и води ли до нищожност на записа на заповед
липсата на вписан от издателя адрес. В така цитираното решение е прието, че адресът е съставна част от
съдържанието на предвидения в чл.535, т.4 ТЗ реквизит на записа на заповед "място на плащане", а
с оглед презумпцията на чл.536, ал.3 ТЗ - и от реквизита "място на
издаване". Липсата на
вписан адрес е
равнозначна на липса на задължителните реквизити по чл.535, т.4 и т.6 ТЗ и при невъзможност за взаимното им заместване по
правилото на чл.536, ал.3 ТЗ води до
нищожност на записа на заповед.
По горните
аргументи се налага извода за нищожност на процесния запис на заповед, сочен за източник
на претендираното с иска по чл.531 ТЗ парично вземане. Нищожният запис на
заповед не е породил менителнично задължение/вземане и поради това предявеният
от поемателя пряк менителничен иск по чл.531 ТЗ се явява неоснователен.
На следващо място дори и да се
приеме, че
ценната книга на заповед удостоверява
действително поето менителнично задължение, доколкото в исковата молба са изложени твърдения, че процесният запис на заповед е издаден въз
основа на каузално отношение, възникнало между страните на основание сключен между
тях договор за заем, като процесния запис на заповед е издаден от ответника за
обезпечение на дадената в заем сума, а ответникът от своя страна прави
възражение досежно изложените от ищеца факти и обстоятелства в подадения писмен
отговор в смисъл, че изрично оспорва факта на получаване на заем от ищеца, то в
тази хипотеза в доказателствена тежест на ищеца е да ангажира доказателства за
наличието на валидно каузално правоотношение между страните, възникнало на
основание сключен между тях договор за заем. В тази насока е трайната непротиворечива
практика на ВКС /Решение №31 от 05.04.2012г. по търг.дело №55/2011г., Т.К., ІІ
отд., ВКС; решение №149 от 05.11.2010г. по търг.дело №49/2010г., Т.К., І отд.,
ВКС; решение №128 от 23.10.2012г. по търг.дело №561/2011г., Т.К., ІІ отд., ВКС
и др./, която приема, че ищецът - заявител в заповедното производство при
направено възражение от ответника - длъжник за наличие на каузално
правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден записът на
заповед, послужил като документ за издаване на заповед за изпълнение на
основание чл.417, т.9 ГПК, не е достатъчно да докаже само редовността на записа на заповед от
външна страна, но следва да докаже фактите, от които вземането произтича,
пораждането на задължението по каузалното правоотношение, а ответника -
погасяването му. Следователно изцяло неоснователно е релевираното от
въззивника възражение, че като поемател по записа на заповед, за съществуване по
вземането, по което предявява иска по реда на чл.422 от ГПК, няма вменено
задължение да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да
доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение във връзка с
което е издаден записа на заповед. В производството по чл.422 ГПК съдът извършва проверка за
съществуването на каузално отношение, ако длъжникът е направил възражение за
наличието на такова правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е
издаден записът на заповед, послужил като документ за издаване на заповедта за
изпълнение, като в този случай тежестта на доказване е на ищеца - поемател по
записа на заповед, а ответникът - издател на записа на заповед следва да докаже
твърдяното плащане. Настоящият въззивен състав счита, че след като ответникът в
исковото производство оспорва сключването на заемната сделка, то ищецът следва
да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на
каузалното правоотношение и възникването в тежест на ответника на задължение за
връщане на сумата, за обезпечението на която е издаден процесния запис на
заповед. В случая това не е сторено доколкото от представените по делото доказателства
не се установява, че ищецът като заемодател е предоставила на ответника като
заемополучател сумата от 4000 щатски долара за обезпечението на която е издаден
и процесния запис на заповед. С оглед факта, че договорът за заем е реален,
същият се счита за сключен с предаване на уговорената сума и след като в случая
е останал недоказан факта на предоставяне на процесната сума на ответника,
следователно се налага извода, че сключеният договор за заем /без конкретна
дата/ между страните не е породил валидно правно действие. При това положение се налага по
категоричен начин извода, че не е налице валидно възникнало парично вземане на ищеца спрямо ответника, което се
основава на посоченото каузално правоотношение между тях - договор за заем, без
посочена дата. По
делото са останали недоказани твърдяните от ищеца правнорелевантни факти за
наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответника в качеството
му на физическо лице като издател на процесния запис на заповед. Ищецът не е провел главно доказване на
въведеното от него твърдение за съществуване на парично задължение на ответника
по посоченото от него каузално правоотношение. Следователно процесният "запис на заповед", за който се твърди от ищеца, че е издаден като обезпечение
на възникналото каузално правоотношение между страните – сключен договор за заем, не удостоверява валидно и изискуемо
вземане на ищеца към ответника за
заплащане на процесната сума от 4000.00 щатски долара по ценната книга. По тези съображения настоящият
състав счита, че предявеният положителен установителен иск с правно основание с чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.531,
ал.1 във вр. с чл.535 от ТЗ се явява неоснователен и недоказан и като такъв
следва да бъде отхвърлен. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен
извод е постановил правилно и законосъобразно решение, което на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва
да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна – ответник, която макар и да е заявила
претенция за присъждане на такива доколкото не е представила доказателства за реално
направени разноски във въззивното производство, съдът не следва да се произнася
в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20240523 от
30.10.2020г.,
постановено по гр.дело №30177/2018г. по описа на СРС, IІ Г.О., 69-ти състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в
едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./