Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 01.08.2016 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Б въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

 МАРИЯ ДОЛАПЧИЕВА

при секретаря Е.С., като разгледа докладваното от мл. съдия Долапчиева гр. дело № 8975 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение от 27.01.2015 г., постановено по гр. д. № 32982/2013 г. на Софийски районен съд, I ГО, 43 състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено, че Л.Д.В. /ЕГН **********/ и И.А.В. /ЕГН **********/ дължат на „Т.С.“ ЕАД съответно по ¼ и ¾ от сумата 2871,92 лева – главница, представляваща стойност на потребената топлинна енергия, доставена за периода м.04.2010 г. - м.04.2012 г. в топлоснабден имот, находящ се в гр. ************, абонатен № 79184, ведно със законната лихва, считано от 15.01.2013 г. до окончателното плащане, както и от сумата от 420,91 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 31.08.2010 г. – 17.12.2012 г., като искът за главница е отхвърлен за разликата над уважената част от иска до пълния предявен размер от 2892,32 лева, а акцесорният иск за обезщетение за забава е отхвърлен за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 428,32 лева. Ответниците Л.Д.В. и И.А.В. са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 1215,75 лева – разноски за исковото производство и сумата от 173,30 лева – разноски в заповедното производство.

Срещу решението, в частта в която са уважени предявените искове, са подадени въззивна жалба от Л.В. и въззивна жалба от И.В. /и двете с идентично съдържание/, в които са наведени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради нарушения на материалния закон. Въззивниците поддържат, че ответникът не е ангажирал доказателства, от които да се установи, че са собственици на процесния имот. Предвид несъществуването на договорно правоотношение между страни за доставка на топлинна енергия считат, че не са пасивно материално легитимирани да отговарят за процесните вземания. С оглед изложеното молят въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендират и присъждането на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по жалбите в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по същество е правилно в обжалваните части – като краен резултат.

За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответниците ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответниците за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството „потребител на топлинна енергия“ на двамата ответници по смисъла на §1, т. 42 /отм./ ДР на ЗЕ, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

Доводите на въззивниците изложени във въззивните им жалби се свеждат до твърдението, че през посочения в исковата молба период не са били обвързани с ищцовото дружество от валидно договорно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между страните, което в случая е предпоставено от установяване качеството на ответниците на „потребител” на топлинна енергия.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, като понятието „потребител на топлинна енергия“ е дефинирано в разпоредбата на § 1, т. 42 /отм./ ДР на ЗЕ, съгласно която „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице-собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

В разглеждания случай видно от представения по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот № 7 от 12.10.1995 г., нот. дело № 18722/1995 г., И.А.В. e придобила от сестра си Радостина Николова ½ идеална част от правото на собственост върху процесния имот, получен по наследство от покойните им родители. По делото е представен и приет нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 10.12.20108 г. с № 149, том 3, рег. № 14232, нот. дело № 432/2008 г., съгласно който двамата ответници като собственици на процесния недвижим имот са учредили ипотека върху същия в полза на „Р. (Б.)“ ЕАД. По делото е представено и постановление за налагане на възбрана върху недвижим имот от 13.09.2011 г., съгласно което е ЧСИ М.Ц. е наложила възбрана върху собствения на двамата ответници имот. Представените по делото нотариални актове като титул за собственост имат обвързваща доказателствена сила относно удостовереното в тях право на собственост. При това положение при съвкупната преценка на посочените по-горе събрани по делото писмени доказателства се налага извод, че и двамата ответници - И. и Л. В. притежават правото на собственост върху процесния имот.

С оглед изложеното съдът приема, че съобразно действащата нормативна уредба двамата ответници притежават качеството потребители на топлинна енергия. Придобитото качеството на потребител законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество става при отчуждаване на топлоснабдения имот или настъпване на други законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения. Доколкото по делото не са ангажирани доказателства, установяващи ответниците да са отчуждили процесния имот се налага извод, че районният съд в правилно приложение на закона е приел наличието на договорна връзка между страните и при формирането на този извод не е допуснато нарушение на материалния закон.

Обстоятелството дали ответникът реално е ползвал топлинна енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на жилище в топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги приели изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – няма твърдения, нито данни ответниците да са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно договорно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответниците дължат заплащане на стойността на ползваната услуга.

Останалите предпоставки на съдебно предявеното вземане не се оспорват от въззивниците – конкретно липсват релевирани материални възражения досежно обема на доставената в имота топлинна енергия и начина на определяне на нейната стойност.

За установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото извлечение за начислените на ответниците суми, като са приети в първоинстанционното производство и заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи. Няма основание посочените експертни заключения да не бъдат съобразени от съда при формиране изводите по съществото на спора. От друга страна при изслушването и приемането на заключенията на вещите лица ответниците не са оспорили същите, поради което се явяват неоснователни заявените от тях едва във въззивната жалба твърдения за некредитирането им. Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза не е установено от страна на ответниците да е било извършено плащане на цената на топлинната енергия за процесния период. Районният съд се е позовал на същото, като е възприел заключението на вещото лице, че размерът на главницата за исковия период възлиза на 2871,92 лева, а размерът на мораторната лихва върху тази главница е в размер на 420,91 лева.

Съгласно правилото на чл. 269 ГПК, при преценка за правилността на обжалваното решение правомощията на въззивния съд са ограничени от посоченото в жалбата. Ето защо предвид обстоятелството, че във въззините жалби на ответниците не са изложени конкретни оплаквания свързани с приетия от СРС размер на дължимите за процесния период суми, въззивният съд не дължи проверка на решението в тази част.

При тези съображения подадените от ответниците Л.Д.В. и И.А.В. въззивни жалби се явяват неоснователни и като такава следва да бъдат отхвърлени, респ. постановеното от СРС решение като правилно следва да бъде потвърдено. 

Искане за присъждането на разноски за въззивното производство от въззиваемата страна не е заявено, поради което и такива с настоящото решение не следва да й бъдат присъдени.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р  Е  Ш  И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 27.01.2015 г., постановено по гр. д. № 32982/2013 г. на Софийски районен съд, I ГО, 43 състав, в обжалваната част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: 1                                  2.