Решение по дело №870/2019 на Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

 

 №  87/  05.03.2020год. гр. Перник 

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Пернишкият окръжен съд, гражданска колегия в публичното заседание на пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав :

 

 Председател: Милена Даскалова

Членове : Кристиан Петров

Роман Николов 

 

при секретаря Ива Цветкова като разгледа докладваното от съдия Даскалова възз.гр. дело № 870 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

С решение № 1187/25.07.2019г., поправено с решение от 21.10.2019г., постановени по гр.д. № 2459/2019г. по описа на Пернишкия районен съд е признато за установено по предявени искове по реда на чл. 415 ГПК от „СИЕСАЙЕФ“ АД, гр. София, против Европейски политехнически университет, гр. Перник, че ответникът дължи на ищеца на основание чл.240, ал.1 ЗЗД сумата от 10 416,67лв., представляваща непогасена вноска за месец септември 2018г. и сумата от 10 416.68 лв., представляваща непогасена вноска за месец октомври 2018г. по допълнително споразумение от 01.11.2016г. по договор за заем от 05.05.2011г. и на основание чл.240, ал.2 ЗЗД сумата от 1 623,20лв., представляваща възнаградителна лихва върху заемна вноска за месец септември 2018г. за периода 09.05.2011г.-30.09.2018г. и сумата от 1574,68лв.– възнаградителна лихва върху заемна вноска за месец октомври 2018г. за периода 09.05.2011г.-31.10.2018г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 626/06.02.2019г. по ч.гр.д. № 828/2019г. по описа на Районен съд – гр. Перник.

В срок е постъпила въззивна жалба от Европейски политехнически университет, гр. Перник, в която се поддържа, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е немотивирано.

„СИЕСАЙЕФ“ АД, гр. София изразява становище за неоснователност на жалба.

Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Пред районния съд е предявен установителен иск по чл.422, вр. чл.124 ГПК.

Ищецът „СИЕСАЙЕФ“ АД, гр. София е поискал да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи сумата от 10 416,67лв. - непогасена вноска за месец септември 2018г. и сумата от 10 416.6 лв. - непогасена вноска за месец октомври 2018г. по допълнително споразумение от 01.11.2016г. по договор за заем от 05.05.2011г. и на основание чл.240, ал.2 ЗЗД сумата от 1623,20лв. - възнаградителна лихва върху заемна вноска за месец септември 2018г. за периода 09.05.2011г.-30.09.2018г. и сумата от 1574,68лв.– възнаградителна лихва върху заемна вноска за месец октомври 2018г. за периода 09.05.2011г.-31.10.2018г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 626/06.02.2019г. по ч.гр.д. № 828/2019г. по описа на ПРС.

Ответникът е оспорил иска. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност.

По делото е представен договор за заем от 05.05.2011г., видно от който ищецът се е задължил да предаде на ответника сумата от 300 000 лв. Ответникът е приел да върне получената сума на четири равни месечни вноски в срок до 30.12.2011г. ведно с възнаградителна лихва в размер на 7 % годишно. Фактът на предаване на сумата се установява от платежно нареждане от 09.05.2011г.

С допълнително споразумение от 25.11.2011г. страните са постигнали съгласие срокът за връщане на заемната сума да бъде удължен до 30.06.2012г.  Размерът на възнаградителната лихва е променен на 9%.

Видно от допълнително споразумение от 18.07.2012г. страните са постигнали уговорка срокът за връщане на заемната сума да се удължи до 31.10.2012г. В чл.1 от същото ответникът е признал, че дължи на ищеца сумата от 250 000 лева, представляваща главница по договора за заем.

С допълнително споразумение от 01.11.2016г. страните са договори нов срок за връщане на дадената в заем сума, а именно – 31.12.2018г. Съгласно т.1 от същото заемтелят признава, че към датата на сключване на споразумението дължи главница от 250 000 лв. и лихва в размер на 37 602.73 лв. Размерът на възнаградителната лихва е променен на 5 %. Към споразумението е изготвен погасителен план, неразделна част от същото.

От приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза, се установява, че не са погасени вноските за главница и договорна лихва за месеците септември и октомври 2018г. в общ размер на 20 833,34 лв. и договорна лихва от 3 197,88лв.

За да уважи иска, районният съд е приел, че ответникът е признал задълженията си, произтичащи от договора за заем от 05.05.2011г., като волята на заемателя е обективирана в допълнителното споразумение от 01.11.2016г., поради което и на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността е прекъсната, като съгласно чл. 117, ал. 1 ГПК от момента на признанието е започнала да тече нова давност.

Решението на ПРС е валидно и допустимо, а по отношение законосъобразността му, въззивният съд, на основание чл.269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата.

Фактическата обстановка, установена в първоинстанционното производство, изцяло се възприема от въззивния съд, като нови доказателства пред настоящата инстанция не са представени.

Жалбоподателят поддържа, че решението е незаконосъобразно, защото съдът не е обсъдил направеното от него възражение, че претенцията за присъждане на лихви по естеството си е такава за лихва за забава, а не за възнаградителна лихва.

 Съгласно чл.6, ал.2 ГПК, предметът на делото и обемът на търсената защита, се определят от страните. Видно от исковата молба, ищецът поддържа, че между страните е имало сключен договор за заем, като е постигнато съгласие заемополучателят да заплаща възнаграждение на заемодателя под формата на лихва върху заемната сума в размер на 7 %, размерът на която е променян с допълнителни споразумения и е поискано признаване дължимост на вземане за договорна лихва. При тези фактически твърдения на ищеца и формулирано искане, следва извод, че съдът е сезиран с иск относно уговорената в чл.5 от договора лихва, но не и с такава за забава и съответно правилно ПРС се е произнесъл по  искова претенция, касаеща възнаградителна лихва.

Носнователни са и доводите, че по своята същност претендираната лихва не е възнаградителна, а е  такава за забава във връзка с погасяване на главниците по договора и допълнителното споразумение от 01.11.2016г.

В т.1 от  споразумението от 01.11.2016г. ответникът е признал, че към този момент дължи лихва в размер на 37 602,73 лв. В погасителния план към споразумението изрично е посочено, че процентът на начислената лихва за периода 05.05.2011г.- 25.11.2011г. е 5 %, за периода 25.11.2011г.- 31.10.2016г.- 9 % и за периода до 30.11.2018г.- 5 %, т.е. в размерите, в които е уговорена възнаградителна лихва съгласно договора и допълнителните споразумения към него. Непогасеното задължение за заплащане на възнаградителна лихва от 37 602,73 лв. е разсрочено на равни погасителни вноски от по 1 446, 26 лв. Ответникът е поел задължението да заплаща и възнаградителна лихва от 5 % месечно, чиито размер за м. 09 и 10 2018г. г. е бил съответно 176, 94 лв. и 128,42 лв. или за тези месеци ответникът е дължал възнаградителна лихва /просрочена и текуща/ в размер на съответно 1 623,20лв. и 1574,68лв., за колкото и лева е предявен искът и в този смисъл доводите, че така претендираните суми по съществото си съставляват мораторна лихва са изцяло неоснователни. Касае се за вземане за възнаградителна лихва в размерите, уговорени между страните.

Възражението за изтекла погасителна давност също е неоснователно.

Признанието на задължението, направено със споразумението от 01.11.2016г. съставлява отказ от позоваване на изтеклата в полза на длъжника погасителна давност относно задълженията му към този момент, какъвто отказ, съгласно чл. 113 от ЗЗД, е допустим след изтичане на давността.

Въз основа на събраните доказателства не може да се направи извод, че давността е изтекла за периода след 01.11.2016г. По своята същност споразумението от 01.11.2016г. в частта му по т.1 има характер на установителен договор, какъвто страните, предвид разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, са свободни да сключат и с него са установили действителното правно положение, като са внесли яснота в отношенията си. Съглашението от 01.11.2016г. в своята цялост обвързва страните на основание чл. 20а ЗЗД и съответно при произнасянето си по направеното възражение за изтекла погасителна давност, съдът следва да съобрази сроковете за плащане, уговорени със споразумението и погасителния план към него. Видно от погасителния план, падежите на плащане за процесните вноски са 30.09.2018г. и 31.10.2018г. и от тези дати до подаването заявлението за издаване заповед за изпълнение – 05.02.2019г. не е изтекла предвидената в закона погасителна давност, както за вземането за главница, така и за вземането за лихва.

Жалбоподателят поддържа, че искът е неоснователен и защото кредиторът некоректно е осчетоводявал постъпилите от ответника суми и поддържа, че вземането е погасено с плащане, като в тази връзка навежда доводи, че заключението на вещото лице е необективно.

Видно от заключението на вещото лице, същото е извършило проверка в счетоводството на ответника и по данни на служител на ответната страна, процесните вноски не са платени. Последното извършено плащане е от 15.04.2019г. и с него са погасени вноската за м. 07.2018г. и частично тази за м. 08.2018г. Извършена е проверка и при ищеца, където също е констатирано, че спорните вноски не са погасени.

При тези констатации на вещото лице, съдът намира, че твърденията на жалбоподателя, се явяват неоснователни. Заключението не е оспорено, като по делото не са представени каквито и да било доказателства, които да внесат съмнение в изводите на вещото лице. В хода на първоинстанционното производство ответната стана не е въвела доводи, че вземането е погасено с плащане, като съответно не са и представени доказателства в тази насока. Няма и твърдения, че е платено след приключване на производството пред ПРС.

По изложените съображения, въззивният съд намира, че е установено , че по силата на договор за заем ответникът /сега жалбоподател/ дължи на ищеца процесните главница и възнаградителна лихва, като не е изпълнил задължението си да върне взетата в заем сума, както и да заплати дължимата се лихва в размерите и сроковете, уговорени между страните, с оглед на което и предявеният иск е основателен и като такъв правилно е уважен от районния съд.

Във връзка с горното съдът намира, че обжалваното решение следва да се потвърди.

Водим от гореизложеното, Пернишкият окръжен съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1187/25.07.2019г., поправено с решение от 21.10.2019г., постановени по гр.д. № 2459/2019г. по описа на Пернишкия районен съд.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване, пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ: