Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 30.01.2023 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IІI-Б състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РОЗАЛИНА БОТЕВА
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря
Михаела Митова, като разгледа докладваното от младши съдия Яна Владимирова в.гр.дело
№ 132 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от Гражданския
процесуален кодекс.
С решение № 20238087 от 28.10.2020 г. по гр.д. №
66422/2019 г. на Софийски районен съд, I
гражданско отделение, 35
състав, е признато за установено по отношение на П.Е.Р., ЕГН **********, с
адрес ***, като наследник на О.Н.Р., че дължи на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна квалификация чл. 430, ал.1 ТЗ сумата от 9619,81 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от
20.03.2014 г., сключен между „Б.Д.“ ЕАД и О.Н.Р., ведно със законна лихва от
5.7.2019 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 4899,38 лв.
за периода от 7.9.2014 г. до 25.6.2019 г., наказателна лихва в размер на 991,4
лв. за периода от 7.9.2014 г. до 25.6.2019 г., законна лихва в размер на 24,06
лв. за периода от 26.6.2019 г. до 4.7.2019 г., за които е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 38586/2019г. на СРС, 35 състав, като са отхвърлени
предявените искове за сума размер на 35 лв., представляваща заемна такса и сума в размер на 120 лв., представляваща
разноски при изискуем кредит, като неоснователни и недоказани. Осъден е П.Е.Р. да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 808.91 лв., представляваща направените по делото разноски, както и
сумата от 459.21 лв., представляваща направените по ч. гр. д. № 38586/2019г. на
СРС, 35 с-в разноски, съразмерно на уважената част на исковете. Осъден е ищецът
„Б.Д.“ ЕАД да заплати на ответника П.Е.Р. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 9.88 лв., представляваща направените по делото разноски, съразмерно на
отхвърлената част на исковете.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в
частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от
ответника П.Е.Р., чрез процесуалния му представител адв. А.Я.. Излагат се
съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Сочи се, че не е
доказано, че ответникът е легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй
като не било доказано, че същият е приел наследството на починалата си майка и
кредитополучателка О.Н.Р.. На следващо място се твърди, че не е доказано, че е
настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит, доколкото
ответникът провел успешно доказване, че отразеното от служителя на частния
съдебен изпълнител, за когото се твърди да е посетил адреса на ответника, е
невярно. В тази връзка се сочи, че ответникът живее в затворен комплекс,
достъпът до който е ограничен и се осъществява чрез преминаване през контролно-пропускателен
пункт. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че
служител на частния съдебен изпълнител не бил посещавал адреса в дните,
посочени в констативния протокол на ЧСИ С.Я., разписката и уведомлението по чл.
47 ГПК, съставени от служител на частния съдебен изпълнител. Доколкото липсвало
надлежно уведомяване на обявяване предсрочната изискуемост на вземанията по
кредита, първоинстанционният съд следвало да установи кои са вноските с
настъпил падеж и да присъди само тях, съгласно тълкувателно решение № 8 от
2.04.2019 г. по тълк.д.№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място се сочи,
че са налице основанията по чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за кредит за
недействителен, тъй като било налице нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и на
чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК. Направено е и възражение за нищожност на клаузата,
уреждаща начисляването на санкционираща лихва, на основание противоречието
ѝ с чл. 19, ал. 5 ЗПК. Направено е възражение за прекомерност на
санкциониращата лихва, както и възражение за нищожност, поради противоречието
ѝ с добрите нрави. Прави се искане решението на първоинстанционния съд да
бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове – да бъдат отхвърлени,
поради липсата на процесуална легитимация на ответника. В случай че се приеме,
че ответникът е легитимиран, прави се искане да бъде прогласен за
недействителен процесния договор за кредит, като бъде признато за установено,
че ответникът дължи само вноските с настъпил падеж; в условията евентуалност,
ако се приеме, че ответникът е легитимиран да отговаря по исковете и че
договорът за кредит е действителен, се прави искане да бъде признато за
установено, че ответникът дължи само месечните вноски, чийто падеж е настъпил
след обявяване на предсрочната изискуемост. Претендират се направените по
делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба е подаден от ищеца „Б.Д.“ ЕАД, чрез процесуалния представител
юрк. С.С.. Излагат се съображения за неоснователност на въззивната жалба. Сочи
се, че от представените по делото писмени доказателства – справка от Имотния
регистър, се установява, че ответникът е приел наследството на майка си, като е
обременил с тежест наследствено имущество. На следващо място се сочи, че
ответникът не е успял успешно да обори материалната доказателствена сила на
представените по делото писмени доказателства – документите, съставени от
частния съдебен изпълнител и негови служители. На следващо място се сочи, че
процесният договор за кредит не противоречи на разпоредбите на ЗПК в
приложимата им редакция към момента на сключване на договора. Сочи се още, че
наведените възражения в тази връзка били преклудирани. Прави се искане да бъде
потвърдено решението на първоинстанционния съд в обжалваната част. Претендират
се разноските за въззивното производство.
Решението на първоинстанционния съд като
необжалвано е влязло в сила в частта, с която предявените искове са отхвърлени.
В проведеното на 25.10.2022 г. открито съдебно
заседание жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, уточнява, че с
въззивната жалба прави възражение за нищожност на посочените клаузи от договора
за кредит.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правна квалификация по чл. 430 ТЗ, във вр. с чл. 9 ЗПК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, при съобразяване с постановките на
Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно
и допустимо в обжалваната част.
Установява се, че между О.Н.Р.
и „Б.Д.“ ЕАД е сключен договор за кредит за текущо потребление от 20.03.2014 г.
за сумата от 10 000 лв., със срок за издължаване 96 месеца, считано от датата
на усвояването му, като кредитополучателят го погасява с месечни вноски, с
падежна дата 7-мо число на месеца, съгласно погасителен план, представляващ
Приложение № 1 към договора за кредит.
Съгласно т. 7 от договора за
кредит, същият се олихвява с преференциален променлив лихвен процент в размер
на 10,45% годишно или 0,03% на ден, при изпълнение на условията по програма
„Промоционални условия по стандартен кредит на текущо потребление, обезпечен
със залог на вземане на пенсия, заедно със залог на вземане по сметка и Условия
по ДСК Партньори“, подробно описани в Приложение № 2 към договора, като при
нарушаване на условията, кредитополучателят губи правото си да ползва
преференциите изцяло или отчасти и прилоимият лихвен процент се увеличава,
съгласно условията. Максималният размер, който може да достигне лихвеният
процент в резултат на неизпълнение на договора, е променливият лихвен процент,
приложим по стандартни потребителски кредити със съответните изменения на
променливата му компонента, който към датата на сключване на договора за кредит
не е упоменат.
Съгласно т. 8 от договора за кредит, годишният
процент на разходите по кредита е 12,16% и може да бъде променян при
предпоставките, предвидени в общите условия.
Съгласно т. 10 от договора за кредит, вземанията по
него са обезпечени със залог върху парични вземания в лева.
Съгласно т. 14 от договора за кредит, неразделна
част от него са общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление
на физически лица. Съгласно т.7.1 от общите условия за предоставяне на кредити
за текущо потребление, кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който е
зависим от базов лихвен процент (променлива компонента) и определян по одобрена
от кредитора методология. Лихвата по кредита се променя при промяна на базовия
лихвен процент по решение на кредитора.
По делото не е приложена методология за определяне
на базовия лихвен процент.
Съгласно т. 19.1 от общите условия, при забава на
плащането на месечна вноска от деня, следващ падежната дата, определена в
договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с
договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10
процентни пункта. Ако кредитополучателя погаси дължимата месечна вноска до
седмия ден след падежна дата, надбавката за забава не се прилага.
Съгласно т. 19.2 от допуснатата забава в плащанията
на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по
съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с уговорения лихвен процент,
увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, а след тази дата
– със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно т. 20.1 кредиторът има право да превърне
кредита в предсрочно изискуем в следните случаи: при всяко неплащане в срок на
уговорените погашения по лихва и/или главница; когато по искане на друг
кредитор бъдат предприети действия на принудително изпълнение;
кредитополучателят предостави невярна информация на кредитора преди
разрешаването или по време на обслужването на кредита; при нецелево използване
на средствата по кредита; кредитополучателят не изпълнява задължението си за
осигуряване на достъп и осигуряване на съдействие на кредитора при извършване
на проверки; при всяко друго неизпълнение от страна на кредитополучателя на
клаузите на договора и общите условия, както и в други случаи, предвидени в
закона; кредитополучателят не предостави удостоверение за погасено задължение
по т. 13.10 при рефинансиране на кредит.
Съгласно чл. 20.2, изискуемият кредит се отнася в
просрочие и се олихвява по реда на чл. 19.2 от общите условия.
По делото е представен Погасителен план и ГПР към
договора за кредит, съдържащ датата на погасителните вноски и техният размер,
лихвеният процент за всяка вноска, както и информация каква част от главницата,
респективно каква част от лихвата, се погасява с всяка вноска.
Представено е и извлечение от счетоводни книги по
сметка № 21630629 по договора за кредит от 20.03.2014 г., с дата на
извлечението 5.07.2019 г.
Представено е удостоверение за наследници на О.Н.Р.,
от което се установява, че единствен наследник на починалата на 10.08.2014 г. е
П.Е.Р..
Представена е справка по лице от Служба по
вписванията – София за периода 1.01.1992
- 19.11.2019 г., съдържаща данни за лицето О.Н.Р., от която е видно, че О.Н.Р.,
заедно с Е.Р.Р., са били собственици на поземлен имот с пл. № 128Б, парцел 41,
представляващ УПИ със стара имотна партида 329258, с адрес обл. София –
Столична, общ. Столична, гр. Банкя, ул. „*******, Михайлово.
Представена е и справка за лице от Служба по
вписванията – София за периода 1.01.1992
- 19.11.2019 г., съдържаща данни за ответника П.Е.Р., от която е видно,
че същият е учредил договорна ипотека върху поземлен имот с пл. № 128Б, парцел
41, представляващ УПИ със стара имотна партида 329258, с адрес обл. София –
Столична, общ. Столична, гр. Банкя, ул. „*******, Михайлово, вписана на
2.12.2014 г. – след смъртта на наследодателката О.Р..
От представените справки от Служба по вписванията
несъмнено се установява, че наследникът П.Е.Р. е приел наследството на
починалата си майка О.Р. чрез конклудентни действия – учредявайки договорна
ипотека върху недвижим имот, придобит по наследство. Ето защо възраженията във
въззивната жалба за липса на материалноправна и процесуалноправна легитимация
на ответника да отговаря по предявените искове са неоснователни.
На следващо място въззивният съд дължи произнасяне
по възражението за недействителност на процесния договор за кредит на основание
противоречието му с императивни норми на ЗПК. Предвид направеното от
процесуалния представител на жалоподателя уточнение, касае се единствено до
възражение, а не до искане да бъде обявен с нарочен диспозитив договорът за
кредит за недействителен, каквото искане е недопустимо да бъде направено за
първи път с въззивната жалба. Възражението не е преклудирано, доколкото на
основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, с оглед на което страната може да се
позове на неравноправност на клаузите, без да се съобразяват преклузивните
срокове по чл. 133 ГПК, чл. 147 ГПК и чл. 266, ал. 1 и 2 ГПК.
В случая договорът за кредит не е недействителен на
основание противоречието му с чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като текстът на договора и
условията по него били изписани с шрифт по-малък от 12. Договорът е сключен на
20.03.2014 г. Към този момент действащата редакция на чл. 10, ал. 1 ЗПК гласи,
че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора. Изискването всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12 е въведено с измененията,
обнародвани с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г. Ето защо сочената
от жалбоподателя редакция на закона е неприложима към настоящия случай и
договорът за кредит не може да бъде обявен за недействителен на това основание.
Същото се отнася и за въведеното с чл. 11, ал. 1,
т. 9а от ЗПК изискване договорът за кредит да съдържа методиката за изчисляване
на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а ЗПК.
В случая страните по договора са уговорили
променлив лихвен процент в размер от 10,45% годишно или 0,03% на ден. По делото
са представени условията за ползване на преференциален лихвен процент (л. 84 от
делото на СРС).
Същевременно съгласно т. 7.1 от общите условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление кредиторът има право да променя
лихвата по кредита при промяна на базовия лихвен процент (променлива
компонента). Базовият лихвен процент кредиторът определя по одобрена от него
методология, като същата не е представена по делото.
В тази връзка въззивният съд намира, че е налице
неравноправност на клаузата, уреждаща правото на кредитора едностранно да
променя лихвата по кредита. Налице е трайна и непротиворечива практика на
Върховния касационен съд (например Решение № 87 от 6.11.2019 г. по т.д. №
848/2017 г. на ВКС, I т.о.
и цитираните в него Решение № 231 от 2.03.2018 г. по т.д.№ 875/2017г. на ВКС, І
т.о., Решение № 15 от 18.04.2018г. по т.д. № 2439/2016 г. на ВКС, І т.о.,
Решение № 189 от 18.01.2019 г. по т.д. № 1607/2017 г. на ВКС, І т.о., Решение №
299 от 15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г. на ІІ т.о., Решение № 294 от 27.03.2019г.
по т.д. № 1599/2017г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 378 от 28.03.2019 г. по т.д. №
2775/2017г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 384 от 29.03.2019 г. по т.д.№ 2520/2016 г.
на ВКС, ІІ т.о., Решение № 314 от 29.07.2019 г. по т.д. № 1766/2016г. на ВКС,
ІІ т.о., Решение № 92 от 9.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017г. на ВКС, ІІ т.о.,
Решение № 67 от 12.09.2019 г. по т.д.№ 1392/2018 г. на ВКС, І т.о.), съгласно
която по отношение на забраните за търговеца да променя едностранно условията в
договора на непредвидено в него основание (чл.143, т.10 ЗЗП), да определя
цената на услугата при предоставянето й или да я увеличава без потребителят да
има право да се откаже от договора (чл.143, т.12 ЗЗП), се прилагат изключенията
по чл.144, ал.2, т.1 и чл.144, ал.3, т.1 и чл.144, ал.4 ЗЗП, но при определени
предпоставки. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива
93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съставите на
Върховния касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се
налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са
подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да
е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на
търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за
субективна едностранна преценка на доставчика на услугата.
Уговорките, които определят основния предмет на
договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като
неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 ЗЗП. Клаузата за
възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и
изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената
е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може
точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител,
относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да
разбере икономическите последици от сключването на договора.
При конкретна преценка на клаузи от договори за
кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в
абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е прието,
че е спазено изискването за яснота и разбираемост. Съображенията са изведени от
възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл.430,
ал.1 във връзка с ал.2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява
насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични
средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не
нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие
между правата и задълженията на банката и на заемополучателя.
Ето защо в настоящия случай клаузата, обективирана
в т. 7.1 от общите условия, приложими към договора за кредит, е неравноправна по
смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗП, поради липса
на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на
кредитополучателя, но само в частта, даваща право на банката кредитор да
променя едностранно лихвата при промяна на базовия лихвен процент, но не и в
частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва.
По делото се установява, че за срока на договора
банката не е променяла едностранно лихвата по реда на т. 7.1 от общите условия,
поради което в случая нищожността на клаузата се явява ирелевантна, доколкото
приложим през времето на действие на договора е бил уговореният между страните
по него първоначален промоционален променлив лихвен процент – 10,45%.
Основателно е възражението за нищожност на клаузата
за санкционираща лихва по т. 19.2 от договора за кредит. Съгласно тълкувателно
решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, уговорената
в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната
сума за срока на договора. Предсрочната изискуемост има гаранционно –
обезпечителна функция съгласно чл.71 ЗЗД, независимо че съдържа и елемент на санкция.
Изменението на договора поради неизправност на заемополучателя има за последица
загуба на преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл.70, ал.1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално
определения срок поради съществуващия за него риск преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ период – след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължи. Уредбата на предсрочната изискуемост по
договора за банков кредит в чл.432, ал.1 ТЗ е изрична относно размера на
вземането на кредитора – „предсрочно връщане на сумата по кредита” и изключва
заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора
лихви. Разграничение между предоставената сума по кредита и дължимите суми при предсрочна
изискуемост на вземането е направено и в нормите на чл.60, ал.2 от Закона за
кредитните институции /изм. ДВ бр.59/2016г./ и чл.46, ал.3 от Закона за
кредитите за недвижими имоти на потребители /ДВ бр.59/2016г./. С
волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът иска
изпълнение веднага на основното задължение по договора – за връщане на заетата
парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по правилото на чл.79,
ал.1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с искане за обезщетение за
забавата.
В случая въпреки че с клаузата на чл. 19.2 от
общите условия е уговорено именно обезщетение за забава във вид на мораторна
неустойка, основен компонент, формиращ обезщетението за забава, е договорения
лихвен процент п кредита, т.е. възнаградителната лихва, с втори компонент –
надбавка за забава в размер от 10 процентни пункта. Т.е. при обявяване на
кредита за предсрочно изискуем се стига до резултат, при който длъжникът ще
дължи както възнаградителната лихва по договора, макар и същата да е посочена
като компонент от мораторното обезщетение, така и допълнителна надбавка за
забава. Освен това според посочената клауза продължителността на периода, за
който ще се дължи посочената санкционираща лихва, е поставен в зависимост от
условие, което е чисто потестативно (предоставено изцяло на волята на
кредитора) – предявяване на правата на кредитора по съдебен ред. Освен това
липсва съразмерност между санкционните последици и тежестта на неизпълнението,
релевантно за настъпване на предсрочната изискуемост, доколкото клаузата на чл.
19.2 поставя длъжника в значително по-неблагоприятно положение спрямо
кредитора, който може да се позовава на нея винаги, когато длъжникът забави
плащания по кредита с повече от 90 дни, дори забавата да е частична или да
касае само акцесорни задължения. Ето защо посочената клауза е неравноправна и
искът за санкционираща лихва следва да бъде отхвърлен на това основание.
По отношение на
обявяване на предсрочната изискуемост:
С изменението на чл. 18, ал. 5 от Закона за
частните съдебни изпълнители, обнародвано в ДВ, бр. 86 от 2017 г., правомощие
на частния съдебен изпълнител да връчва всякакви покани, съобщения и отговори
във връзка с гражданскоправни отношения, в чийто обхват попада и адресираното
до ответника уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита с вх.
№ 012635/14.03.2019 г.
Удостовереното от служителя на частния съдебен
изпълнител, както и от самия частен съдебен изпълнител, по повод връчването на
съобщението, се ползва с материална доказателствена сила. В случая ответникът е
оспорил получаване на съобщението за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, като в тази връзка е открито производство по чл. 193, ал. 1 ГПК (л.
52 от делото на СРС). На ответника е указано, че негова е доказателствената
нежест да установи неистинност на отразените обстоятелства. В тази връзка са
разпитани свидетелите Т.и А., служители на фирмата, извършваща охраната в
затворения комплекс, където живее ответникът. Свидетелите твърдят, че на
посочените от служителя на ЧСИ дати такъв не се е явявал и не е влизал в
комплекса. От приложената по делото разписка, съставена от служителя на ЧСИ
светослав В.М., се установява, че същият е посетил ж.к. „Манастирски ливади“,
но там нямало бл. 176. След справка разбрал, че бл. 176 е в новостроящия се
комплекс „Елизеум“, където служителят не намерил адресата и при трите си
посещения в рамките на един месец, както следва: на 14.03.2019 г. в 15,10 ч.
(работен ден), на 6.04.2019 г. от 12,00 ч. (почивен ден) и на 15.04.2019 г. в
17,50 ч. (работен ден, извънработно време). В разписката служителят е
отбелязъл, че е залепил уведомление. Не е отбелязано обаче къде е залепено
уведомлението. В констативния протокол, съставен от частния съдебен изпълнител Я.,
се сочи, че същото е залепено на вратата на ап. 19, но частният съдебен
изпълнител не е присъствал лично при посещението на обекта, поради което
удостовереното от него в случая има удостоверителна сила единствено по
отношение на това, че служителят му е съобщил определени обстоятелства. При положение
обаче, че служителят, който лично е посетил адреса, не е отбелязал къде е
залепил уведомлението (на коя врата: входната или на апартамента; на пощенската
кутия и т.н.), то процедурата по чл. 47 ГПК не е надлежно проведена. В този
смисъл показанията на свидетелите също разколебават констатациите на ЧСИ С.Я.,
че уведомлението е залепено на вратата на ап. 19 – от отбелязаното в разписката
не става ясно, че служителят на ЧСИ е имал достъп до затворения комплекс, че е
минал контролно-пропусквателния пункт и че е влязъл в сградата, където е
залепил уведомлението на вратата на ап. 19.
Ето защо предсрочната изискуемост не е надлежно
обявена на длъжника.
Относно размера на
дължимите суми:
На основание приетото в тълкувателно решение № 8 от
2.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, допустимо
е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
В
случая пред въззивния съд е допуснато изслушването на заключение по
допълнителна съдебно-икономическа експертиза, от което се установява, че датата
на падеж на последната вноска по договора за кредит е 20.03.2022 г. (същото се
установява и от приложения на л. 65 и сл. от делото на СРС погасителен план).
Последното проведено по делото заседание е 25.10.2022 г. – т.е. към датата на
формиране на сила па пресъдено нещо, всички вноски по кредита са падежирали.
Вещото
лице сочи, че непогасената част от кредита (главница) към датата на последната
вноска с настъпил падеж – 20.03.2022 г., е 8 594,94 лв. В тази връзка
вещото лице отчита плащане за сумата от 1025,37 лв., за което се установява, че
наредено от сметка на ЧСИ Р.А.във връзка с образуваното изп.дело № 675/2019 г.
за събиране на задължението. На основание приетото в т. 9 и 11в от тълкувателно
дело № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът не съобразява принудително
събраните суми по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение по чл.418, ал.1 ГПК. Ето защо искът за главница е
основателен за пълния предявен размер.
Въз основа на заключението на
вещото лице по допълнителната съдебно-икономическа експертиза се установява
още, че за периода 7.09.2014 г. – 25.06.2019 г., за който се претендира
присъждане на възнаградителна лихва по договора за кредит, същата възлиза на
сумата от 3659.66 лв. (въззивният съд не взема предвид дължимата сума от 23,94
лв., падежирала на 26.06.2019 г. според заключението на вещото лице, доколкото
падежът на същата попада извън периода, заявен в исковата молба). Не следва да
се съобразява погасяването на част от дълга в размер от 1160,33 лв. с
принудително събрани суми от ЧСИ Р.А.във връзка с образуваното изп.дело №
675/2019 г. за събиране на задължението, на основание приетото в т. 9 и 11в от
тълкувателно дело № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в
какъвто смисъл са и изложените по-горе съображения.
По
отношение на иска за санкционираща лихва, въззивният съд изложи съображения
относно неравноправност на клаузата, от която кредиторът черпи правото си.
Същевременно за пълнота на изложението следва да се отбележи, че приетото от
въззивния съд, че кредитът не е надлежно обявен за предсрочно изискуем на
самостоятелно основание води до отхвърляне на този иск.
Предвид
изложените съображения, решението на първоинстанционния съд следва да бъде
потвърдено в частта, с която е признато за установено, че ответиткът дължи на
ищеца сумата от 9619,81 лв., представляваща неплатена главница по договор за
кредит за текущо потребление от 20.03.2014 г., сключен между „Б.Д.“ ЕАД и О.Н.Р.,
ведно със законна лихва от 5.7.2019 г. до изплащане на вземането, както и договорна
лихва – до размера от 3659,66 лв. за периода от 7.9.2014 г. до 25.6.2019 г.,
както и законна лихва в размер на
24,06 лв. за периода от 26.6.2019 г. до 4.7.2019 г. В останалата обжалвана част решението следва
да бъде отменено.
По разноските:
При
този изход на спора разноските за производството следва да бъдат разпределени
съобразно уважената и отхвърлената част от исковете.
За направените
в заповедното производство разноски (държавна такса и възнаграждение за
юрисконсулт, определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 ГПК) на ищеца следва
да бъде присъдена сумата от 350,22 лв., съобразно уважената част от исковете.
На
ищеца за първоинстанционното производство, съобразно уважената част от
исковете, следва да бъде присъдена сумата от 352,95 лв. (в тази сума се включва
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК,
държавна такса, както и заплатения от ищеца депозит за вещо лице).
На
ищеца въззиваем във въззивното производство следва да бъде заплатена сумата от
85,48 лв., представляваща разноски за въззивното производство – юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, съобразно
уважената част от исковете и обжалваемия интерес във въззивната инстанция.
На
ответника за първоинстанционното производство следва да бъде присъдена сумата
от 143,73 лв., представляваща съдебни разноски (заплатено адвокатско
възнаграждение) за първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената
част от исковете. Първоинстанционният съд е присъдил на ответника сумата в
размер от 9,88 лв. – разноски за първата инстанция, която следва да бъде
приспадната от въззивния съд.
На жалбоподателя
за въззивното производство следва да бъде присъдена сумата от 231,94 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство (заплатено адвокатско
възнаграждение, държавна такса и депозит за възнаграждение на вещото лице), съобразно
отхвърлената част от исковете и обжалваемия интерес във въззивната инстанция.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20238087 от
28.10.2020 г. по гр.д. № 66422/2019 г. на Софийски районен съд, I гражданско
отделение, 35 състав, в частта, с
която е признато за установено по отношение на П.Е.Р., ЕГН **********, с адрес ***,
като наследник на О.Н.Р., че дължи на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правна квалификация чл. 430, ал.1 ТЗ договорна лихва по договор за кредит за
текущо потребление от 20.03.2014 г., сключен между „Б.Д.“ ЕАД и О.Н.Р., за
периода от 7.9.2014 г. до 25.6.2019 г. – за разликата над 3659,66 лв. до
4899,38 лв., както и наказателна
лихва по договор за кредит за текущо потребление от 20.03.2014 г., сключен
между „Б.Д.“ ЕАД и О.Н.Р., в размер на 991,40 лв. за периода от 7.9.2014 г. до
25.6.2019 г., както и в частта, с която е осъден П.Е.Р., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** разноски за първоинстанционното производство за разликата над
352,95 лв. до 808,91 лв., както и за заповедното производство – за разликата
над 350,22 лв. до 459,21 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***
искове с правна квалификация чл. 430, ал.1 ТЗ, във вр. с чл. 9 ЗПК, за
признаване за установено, че П.Е.Р., ЕГН **********, с адрес ***, като
наследник на О.Н.Р., дължи договорна лихва по договор за кредит за текущо
потребление от 20.03.2014 г., сключен между „Б.Д.“ ЕАД и О.Н.Р., за периода от
7.09.2014 г. до 25.06.2019 г. – за
разликата над 3659,66 лв. до 4899,38 лв., както и сумата в размер от 991,40
лв., представляваща наказателна
лихва по договор за кредит за текущо потребление от 20.03.2014 г., сключен
между „Б.Д.“ ЕАД и О.Н.Р., за периода от 7.09.2014 г. до 25.06.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20238087 от
28.10.2020 г. по гр.д. № 66422/2019 г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение,
35 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА П.Е.Р., ЕГН **********, с адрес
***, да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, сумата в размер на 85,48
лв., представляваща разноски за въззивното производство, съобразно уважената
част от исковете и обжалваемия интерес.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на П.Е.Р., ЕГН **********, с
адрес ***, сумата от 135,85 лв.,
представляваща разноски за първоинстанционното производство, с оглед
отхвърлената част от исковете, както и сумата от 231,94 лв., представляваща разноски за въззивното производство,
съобразно отхвърлената част от исковете и обжалваемия интерес.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните по реда на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.