РЕШЕНИЕ
№ 51
гр. Пловдив, 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20215300502653 по описа за 2021 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК
във вр. чл.108 ЗС.
Образувано е по две въззивни жалби, подадени съответно от В. Л.
И., ЕГН **********, от град *********, и П. Л. М., ЕГН **********, от с.
************, чрез адв. М.А., и от М. П. К., ЕГН **********, и С. К. К., ЕГН
**********, и двамата от ***********, чрез адв. Е.Т., против решение №
261865 от 02.07.2021 г. по гр. дело №19690 от 2019 г. на РС - Пловдив, ХІV
гр. състав, с което е признато за установено по отношение на С. К. К. и М. П.
К., че В. Л. И. е собственик на 1/48 ид.ч., и че П. Л. М. е собственик на 1/48
ид.ч. от следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор
35300.12.132 по КК и КР на село **********, одобрени със заповед РД-18-13
от 19.02.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, местност М., с площ
5000 кв.м, трайно предназначение: земеделска, начин на трайно ползване:
нива, номер по предходен план: 12.101, при съседи - поземлени имоти с
идентификатори: 35300.12.115, 35300.12.133, 35300.12.56, 35300.12.62,
35300.12.61, 35300.12.20, и поземлен имот с идентификатор 35300.12.133 по
КК и КР на село **********, одобрени със заповед РД-18-13 от 19.02.2008 г.
на изпълнителния директор на АГКК, местност М., с площ 3000 кв.м, трайно
предназначение: земеделска, начин на трайно ползване: нива, номер по
предходен план: 12.101, при съседи -поземлени имоти с идентификатори:
1
35300.12.110, 35300.12.132, 35300.12.20, 35300.12.15, като са осъдени С. К. К.
и М. П. К. да предадат на В. Л. И. владението на 1/48 ид.ч. и на П. Л. М. -
владението на 1/48 ид.ч. от описаните недвижими имоти, а именно: поземлен
имот с идентификатор 35300.12.132 по КК и КР на село *********, одобрени
със заповед РД-18-13 от 19.02.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК,
местност М., с площ 5000 кв.м, трайно предназначение: земеделска, начин на
трайно ползване: нива, номер по предходен план: 12.101, при съседи
поземлени имоти с идентификатори: 35300.12.115, 35300.12.133, 35300.12.56,
35300.12.62, 35300.12.61, 35300.12.20 и поземлен имот с идентификатор
35300.12.133 по КК и КР на село К********, одобрени със заповед РД-18-13
от 19.02.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, местност М., с площ:
3000 кв.м, трайно предназначение: земеделска, начин на трайно ползване:
нива, номер по предходен план: 12.101, при съседи поземлени имоти с
идентификатори: 35300.12.110, 35300.12.132, 35300.12.20, 35300.12.15, като
са отхвърлени исковете за разликата до 1/8 ид.ч., равняваща се на 6/48 ид.ч.
С. К. К. и М. П. К. са осъдени да заплатят на В. Л. И. и П. Л. М.
сумата от 149.61 лева разноски по делото по съразмерност, както и са осъдени
В. Л. И. и П. Л. М. да заплатят на С. К. К. и М. П. К. сумата от 1000 лева
разноски по делото по съразмерност.
С въззивната жалба, подадена от В. Л. И. и П. Л. М., се обжалва
решението в отхвърлителната му част - за разликата над 1/48 ид. части до 6/48
ид. части от имотите за всяка от жалбоподателките. Навеждат се доводи за
неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт. Не става ясно въз
основа на какви доказателства се приема за коя част от имуществото се
доплаща и защо се счита, че доплащането е само за 1/6 ид. част от процесния
недвижим имот. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и
уважаване изцяло на исковете.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна, като се излагат съображения, че въззивната жалба е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а решението в
атакуваната му част да се потвърди, като се присъдят и разноските.
С въззивната жалба от М. П. К. и С. К. К. чрез адв. Е.Т. се атакува
същото решение в частта му, с която е отхвърлено възражението на страната
за изтекла придобивна давност по отношение на по 1/48 ид. част за всеки от
първоначалните ищци. Демонстрирана е промяна в намеренията от бащата на
ищците. Навеждат се доводи за неправилност и необоснованост на съдебния
акт, иска се отмяна на решението в атакуваната част и отхвърляне на
исковете, като на страната се присъдят и разноските.
В постъпилия писмен отговор от насрещната страна се излагат
съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без
уважение. Няма доказателства имотите да са придобити изцяло с лични
средства от баща им, не е изтекла и придобивна давност.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
2
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивните жалби са депозирани в законоустановения срок,
изхождат от легитимирана страна и са насочени срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явяват процесуално
допустими и следва да се разгледат по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по искове, с които е бил сезиран.
Правилно е дадена материално – правната квалификация на исковете. Налице
са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за
постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението е и правилно, като в съответствие с чл.272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния акт.
Независимо от това, с оглед наведените в жалбите оплаквания, съобразено и с
константната практика на ВКС, че от въззивния съд се дължи отговор на
всички възражения и доводи на страните, следва да се отбележи следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно
основание чл. 108 ЗС.
Ищците твърдят в исковата молба, че с договор за делба от
1997 г. била прекратена съсобствеността върху нива от 8977 кв.м. За
уравняване на дяловете Л. Г. заплатил на друг съделител сумата от 50000
лева, поради което собствеността възникнала в режим на СИО.
Съпругата му починала на 22.12.2007 г. и оставила за свои наследници Л.
Г., В. Л. И., П. Л. М. и внуци - С. К. и К. П. Намират, че притежават по 1/8
ид.ч. от имота. Впоследствие имотът била разделен, като два от новите, с
идентификатори 35300.12.132 и 35300.12.133, били прехвърлени
единствено от Л. Г. на ответника С.К. Искат да бъде установено правото
им на собственост върху общо 2/8 ид.ч. от имотите и да им бъде
предадено владението.
С уточняваща молба, след указания на съда, насочват
претенцията си и срещу М.К. - съпруга на ответника при сключването на
договора, с който и тя се легитимира като собственик.
В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба
от ответниците, с които се оспорват претенциите. Възразяват, че имотът не е
3
притежаван от праводателя на ищците в режим на СИО. Уравняване на
дяловете имало единствено по отношение на съсобственика П. К., поради
което единствено по отношение на неговата 1/6 ид.ч. от земите можело да се
говори за възникване на СИО. Плащането обаче се отнасяло до друг делбен
имот, а не до процесния, а освен това било извършено с лично имущество на
съделителя. Изтъква се прехвърлянето на друг имот, част от разделения, по
времето на брака на Л. Г., която сделка не била оспорена от съпругата му. Ако
се приеме, че ищците са съсобственици, се прави възражение за
придобиването на имота по давност от праводателя. Иска се отхвърляне на
претенцията и присъждането на разноски.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието:
С решение на ПК Марица от 19.11.1993 г. е било възстановено на
наследниците на П. Н. Г. правото на собственост върху четири ниви в
землището на село К.
П. Г. е починал през 1956 г., като към момента на
възстановяването негови наследници са Л. П. Г. - син, П. Д. К. и К. Д. К. -
синове на починалата негова дъщеря С. К., и Т. П. Т. - дъщеря. Последната е
починала няколко дни след постановяване на решението на ПК - на
29.11.1993 г., и е оставила за наследници Н. И. Т. - съпруг, и синове И. Н. Т. и
П. Н. Т.
На 10.04.1997 г. между наследниците Л. П. Г., П. Д. К., К. Д. К. и
П. Н. Т. е сключен договор за доброволна делба, с който са разделени имотите
по решението на ПК. В договора не са взели участие двама от наследниците
на Т. Т. в онзи момент - Н. И. Т. - съпруг и И. Н.Т. - син. Съдът е приел, че
причината за сключване на договора единствено с участието на П. Н. Т.
следва да се търси в описаното в края на документа (договора за делба – т.5)
саморъчно завещание от 26.11.1993 г. Прието е, че предвид отразяването, като
се вземе предвид задължението на нотариуса да извърши проверка на правата
на съделителите и липсата на оспорвания в тази насока от страните, следва да
се приеме, че П. Н.Т. се е легитимирал като единствен носител на правата на
своята майка по отношение на имотите -предмет на делбата. Предвид това,
правата на съделителите към момента на делбата са били 1/3 ид.ч. за Л. П. Г.,
1/6 ид.ч. за П. Д. К., 1/6 ид.ч. за К. Д. К. и 1/3 ид.ч. за П. Н. Т.
При тези права с доброволната делба в дял на П. Н. Т. е
предоставен имот с №9010 с площ от 17524 кв.м, в дял на Л. Г. са
предоставени: имот № 6059 с площ от 18016 кв.м, имот №12057 с площ 8977
кв.м (процесен преди разделянето му) и имот №001198 с площ от 3890 кв.м; в
дял на К. Д. К. е предоставен имот № 001197 с площ от 9000 кв.м. Последните
два имота за образувани от разделянето на имот № 1077, видно от описанието
им и представените към договора документи. За уравняване на дяловете, на
съделителя П. Д. К. е платена сумата от 50000 лева от Л. П. Г.
Настоящият състав споделя извода на първостепенния съд, че при
4
отразените в договора уговорки се установява, че П. Н. Т. и К. Д. К. са
приели, че получените от тях в дял имоти отговарят на притежаваните
идеални части. Същото се отнася и до Л. Г., на когото не се плаща за
уравняване на притежаваните от него части от имотите. Плащане се
констатира единствено по отношение на П. Д. К., и то само от Л. Г. Това
разкрива, че единствено притежаваната от този съделител 1/6 ид.ч. е била
предмет на уравняване, и то единствено от Л. Г., който е получил по - голям
дял от притежавания по наследство от него в съсобствените земи.
Както правилно е отбелязано, за да е действителен договорът за
доброволна делба, е необходимо всяка от страните да получи дял в натура
или парична равностойност на дела си в съсобствеността. Законът не изисква
всеки от съделителите да придобие дял в натура, а и в много случаи това е на
практика невъзможно. Целта на делбеното производство е ликвидиране на
съществуващата съсобственост, като уравняването на дяловете на
съделителите може да бъде и в пари. Недействителност би била налице
единствено, ако липсва изравняване на дяловете на съсобствениците. В
настоящия случай обаче в договора изрично е посочено, че П. К. е получил
парична сума срещу своя дял в имотите, която служи за уравняване на
неговия дял. Между страните не е спорно, че към този момент – на сключване
на договора за доброволна делба - Л. Г. е имал сключен граждански брак с
М.Б.Г.
За част от придобитата собственост от 1/6 идеална част има
парично уравняване, като преценката за вещния ефект на облигационната
връзка, както правилно е отбелязано и от състава на районния съд, следва
правилата на възмездното придобиване. Когато само единият съпруг е страна
по сделката, съгласно презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК (отм.), след като по
силата на възмездния договор се придобиват вещни права по време на брака в
резултат на съвместен принос, който се предполага до доказване на
противното, вещноправният ефект се разпростира и в патримониума на
неучастващия по сделката съпруг, по силата на законовата презумпция и
приложимия законов режим на СИО при действието на СК от 1985 г. (отм.),
предвид прекратяването на брака през 2007 г. със смъртта на съпругата.
Опровергаването на презумпцията за съвместен принос на
съпрузите за придобитото по възмезден начин по време на брака имущество,
когато приобретател по сделката е само единият от съпрузите, става чрез
предявяване на иск (съответно възражение) за трансформация с правно
основание чл. 21, ал. 1 и /или ал. 2/ от същия СК от 1985 г. /отм./, основан на
твърдения, че влагането на лични средства изключва приложението на
презумпцията.
В настоящия случай, както правилно е отбелязано, презумпцията
за съвместен принос по отношение 5/6 ид.ч. (40/48 ид.ч.) от имотите,
придобити при делбата от Л. Г., се опровергава от самия договор за
доброволна делба, решението на поземлената комисия и удостоверението за
5
наследници на П. Г. От тях е видно, че между П. Н. Т., Л. П. Г. и К. Д. К. не е
налице уравняване на дяловете, поради което всеки от тях е придобил правата
на другите двама в разпределения му в дял имот /имоти/ въз основа на
съответно отстъпените права в другите имоти. Така от процесния имот, който
е представлявал нива с площ от 8977 кв.м, Г. е притежавал 1/3 идеална част по
наследство, придобил е собствената на П. Т. 1/3 идеална част от същия имот,
както и 1/6 идеална част, собственост на К. К., като им е предоставил
собствената си придобита по наследство 1/3 идеална част от други
наследствени имоти, които Т., респективно – К. - е получил в дял. Тъй като Л.
Г. е придобил правата на П. Т.и К. К. без уравняване на дяловете – чрез
отстъпване на частта му от правото на собственост върху други имоти,
предоставени в техен дял, притежаваните от тях идеални части в имотите
(включително процесния преди разделянето му) са станали лична
собственост на съпруга приобретател в замяна на неговите правата в
предоставените на тях имоти. Ето защо по отношение на частта от 5/6 от
процесния имот преди разделянето му (както и за 5/6 идеални части от всички
получени в дял имоти по договора за доброволна делба) Л. Г. е едноличен
собственик.
Придобитото по време на брака от единия съпруг имущество по
наследство и делба е негова лична собственост, ако не са заплатени суми за
уравнение на дяловете (цитираното и от страните, и от първоинстанционния
съд решение № 801 от 23.11.2004 г. на ВКС по гр. д. № 528/2004 г., I г. о.). В
договора за доброволна делба в дял IV има парично уравняване, но то се
отнася единствено до правата на П. К., който притежава 1/6 идеална част от
наследствените имоти. Именно за неговата част е заплатена сума от Г., като
той е придобил посочената идеална част. Съгласно чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г.
(отм.) когато вещите, правата върху вещи и паричните влогове са придобити
отчасти с лично имущество, лично притежание на съпруга е съответна част от
придобитото, освен ако тази част е незначителна. Посочената част - 1/6
идеална част от няколко имота, на значителна стойност – 50000
неденоминирани лв. към онзи момент, не може да се приеме за незначителна.
Възмездно придобиване има само по отношение на 1/6 ид.ч.,
притежавана от П. К., само за нея е заплатено и само за нея е приложима
презумпцията за съвместен принос. По-голям дял, възникнал в режим на
СИО, не се установява от ангажираните доказателства по делото.
Доказателствената тежест за опровергаването на презумпцията на
съвместен принос е за този, който предявява претенцията, съответно
възражението, и той следва да установи пълно и главно твърдението си за
вложени лични средства в придобиване на конкретното вещно право.
Не се установява сумата от 50000 неденоминирани лева да е била
платена за уравняване по отношение на конкретен имот. Такова
разграничение не е направено с договора за доброволна делба, а и не може да
бъде направено, тъй като П. К. се е легитимирал като собственик на 1/6 ид.ч.
6
от всички имоти, съответно следва да получи уравняване на дяловете си за
всички имоти, включително процесния (преди разделянето му). Не се
установява и плащането да е било извършено само с лични средства на Л. Г.
Съдът е анализирал ангажираните доказателства – показанията на св. Г.,
според когото е заплатена сумата от 5000 лв., а не – 50000 лв., както е
отбелязано в договора. Правилно не е дадена вяра на показанията на този
свидетел, тъй като са противоречиви, а и, както правилно е отбелязано от
първата инстанция, следва изложеното от него да се прецени в съответствие с
чл. 172 ГПК предвид евентуалната му заинтересованост (страна по сделката с
ответника). От една страна е приложена декларация от Г. (л. 55 от
първоинстанционното дело), според която сумата от 50000 лв. е получил чрез
дарение от баща си П. Н. Г., починал на 27.03.1956 г. Декларацията е от
18.02.2020 г., изготвена е в хода на делото и обслужва интересите на страна
по същото. Отразеното в декларацията не държи сметка, че след смъртта на
наследодателя П. Г. е имало няколко парични реформи в страната.
Същевременно в съдебно заседание на 02.02.2021 г. свидетелят е заявил, че
майка му са се делили в К. и са дали 5000 лв., а той е взел нейните пари.
Майката М. П.Г. обаче е починала на 15.04.1989 г. (според отразеното в
удостоверение за наследници на л.59 от първоинстанционното дело), като
изложеното е недостоверно. Правилно е съпоставено изложеното от този
свидетел и с изнесеното от св. И. Ето защо правилно не е дадена вяра на
показанията на св. Г., че се касае за лични средства, с които е изплатен дела
на П. К. Споделят се и изводите, касаещи извършената замяна на част от
имота. Ето защо и според настоящия състав не е оборена презумпцията за
съвместен принос и правото на собственост върху 1/6 ид.ч. от имот № 12057 е
възникнало в режим на СИО.
След смъртта на съпругата М. Б. Г. СИО е прекратена и всеки от
съпрузите се легитимира като собственик на равна част от съвместно
придобитото имущество – по ½ идеална част от придобитата в режим на СИО
1/6 идеална част от земеделските имоти или Л. Г. е станал собственик на 1/12
ид.ч. (1/2 от 1/6 идеална част или съответно 4/48 идеални части), а останалата
1/12 ид.ч. (4/48 ид.ч.) е наследствената маса и преминава към наследниците
на починалата при равни права съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН. М. Б. Г. е
оставила четирима наследници - Л. Г. – преживял съпруг, и три деца - В.И.,
П.М. и Р. П. Всеки от тях получава равна част - по 1/4 от 1/12 ид.ч. или
съответно по 1/48 ид.ч. от имотите, придобити от Л. Г. при доброволната
делба.
Безспорно е, че имот № 12057 по КВС е разделен и в момента част
от него съответства на процесните имоти с идентификатори 35300.12.132 и
35300.12.133 по КК на с. К. След фактическото разделяне на имота няма
данни за делба или други сделки, водещи до изменение в правата на
собственост между съсобствениците (с изключение на разпоредителните
сделки, извършени от Л. Г. в полза на К.). В този смисъл се споделят изводите
на първостепенния съд, че В.И. и П.М. са собственици на по 1/48 идеална
7
част от имотите – предмет на исковете.
По изложените съображения не се възприемат доводите във
въззивната жалба на И. и М., че не е ясно на базата на кои доказателства се
достига до извода за каква част от имуществото се доплаща и защо се счита,
че плащането касае само 1/6 идеална част – изложени са подробни
съображения в тази насока, може да се проследи по какъв начин са
формирани изводите на съда, като твърденията са неоснователни.
Конкретният имот е придобит от Л. Г. въз основа на доброволна
делба. Безспорно е, че при делбата целта е всеки от съделителите да получи
реален дял. В случая обаче съделителите са се съгласили и един от тях не е
получил имот, а парично уравнение на дела си, като се изложиха съображения
в тази насока, както и защо се приема, че 1/6 идеална част от имота е СИО.
Налице е трайна и непротиворечива съдебна практика, според която СИО е
само частта от имота, която е придобита по време на брака със средства,
собственост на двамата съпрузи. Презумпцията за съвместен принос на
съпрузите Л. и М. Г. не е опровергана. Доколкото уравнение на дяловете с
двама от съделителите е извършено чрез предоставяне на собствени на Л. Г.
части от наследствените имоти, за тях не може да се приеме, че са станали
СИО, като именно това са съображенията да се приеме, че правата на ищците
са по 1/48 идеална част, а не – по 1/8 идеална част.
Напълно се споделят и доводите на първостепенния съд, че не е
основателно възражението на К. за изтекла придобивна давност в тяхна полза.
Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на
собственост чрез фактическото упражняване съдържанието на това право и
след изтичане на определен в закона период от време. При преценката дали е
установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на
владението, посочени от състава на районния съд: непрекъснато /да не е
загубено за повече от 6 месеца съгласно чл.81 ЗС/, спокойно /да не е
установено по насилствен начин/, явно /да не е установено по скрит начин/,
несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя, като за последния
елемент е предвидена презумпция в чл. 69 ЗС.
Тъй като правото на собственост върху 1/6 ид.ч. е възникнало в
режим на СИО, праводателят на ответниците не би могъл да се позовава на
давностно владение преди 2007 г., когато е починала съпругата му, тъй като с
оглед разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. "в" ЗЗД давност между съпрузи не
тече. Началният момент, от който започва да тече, е прекратяването на брака.
След това обаче са представени доказателства, че разпореждане с имоти е
осъществявано от всички наследници – Г. и трите му дъщери.
8
С ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. дело №1/2012 г. на ОСГК на ВКС
е постановено, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в
отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича
от юридически факт, различен от наследяването. Наследяването е правен
способ за преминаване на имуществото на едно починало лице към неговите
наследници и е правно основание за упражняване на фактическата власт.
Когато към наследяване се призовани повече от едно лица, които са приели
наследството, между тях възниква наследствена имуществена общност
/съсобственост по наследяване/. Вътрешните отношения между
сънаследниците по ползване на общата вещ се уреждат съгласно правилата на
чл. 31 ЗС. В тези случаи сънаследниците, които упражняват фактическата
власт върху определена наследствена вещ, имат качеството държатели на
правата на останалите сънаследници. За да започне в тяхна полза да тече
придобивна давност, е необходимо завладяването на тези права да е
демонстрирано чрез действия, които недвусмислено да отразяват намерението
за своене и отричане правата на останалите сънаследници. В тази насока от
състава на районния съд правилно са посочени решение №270/20.05.2010 г.
по гр. дело № 1162/2009 г. на ВКС II г. о.; решение № 12/19.02.2014 г. по гр.
д. № 1840/2013 г., ВКС, I г. о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. №
977/2016 г., II г. о. и решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г.
на ВКС, I г. о.
Не е изтекла 10-годишна придобивна давност върху имотите, тъй
като при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от някои от
съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали те владеят
изключително за себе си целия имот и от кога /ТР №1/06.08.2012 г. по тълк.д.
№1/2012 г. на ВКС, ОСГК/. Упражняването на фактическата власт
продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено.
След като фактическата власт е била упражнявана от един наследник, за да
започне в негова полза да тече придобивна давност, е необходимо
завладяването на тези права да бъде демонстрирано. За да придобият по
давност правото на собственост върху чуждите идеални части,
съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна
давност, съсобственика трябва да докаже при спор за собственост, че е
извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта
за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да
9
ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите
съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало
трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия,
отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е
обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства
трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране промяна в
намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт
е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот
като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите. За да се
признае на едно физическо лице правото на собственост по отношение на
идеална част от съсобствен недвижим имот, разпоредбата на закона
установява, че съсобственика следва да е упражнявал в период, по-дълъг от
10 години, фактическа власт върху конкретната вещ, без противопоставяне от
страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по
отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен
собственик, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява
собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Само
доколкото елементите на фактическия състав на чл.79 ал.1 от ЗС са налице по
отношение на претендиращото собствеността лице, и са установени при
пълно и пряко доказване, възражението за придобивна давност може да се
приеме за установено.
От събраните доказателства обаче не установява Л. Г. да е
противопоставил намерението си за своене на своите дъщери. Ползването на
целия имот, което може да се възприеме и като упражняване на правото по
чл. 31 ЗС, не е достатъчно, за да се квалифицира като владение за себе си на
частите на останалите. В този смисъл решение № 302 от 24.06.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 1168/2010 г., I г. о., ГК. Във въззивната жалба на К. има
позоваване на решение №97/19.10.2020 г. по гр.д. №325/2020 г. на ВКС, I г.о.
същото обаче касае различен случай – когато има фактическо разделяне, а,
както вече се посочи, такова в случая няма.
По изложените съображения са неоснователни и доводите във
въззивната жалба на К. за изтекла придобивна давност. В случая не е доказано
фактическо разделяне на наследствените имоти, за да може да се приеме, че е
налице демонстрирано намерение за своене на имот, в частност – на
процесните два.
Установи се, че всеки от ищците в първоинстанционното
производство е собственик на 1/48 идеална част, както и, че ответниците
владеят имотите. Налице е съсобственост върху процесните имоти, като
ответниците упражняват изцяло фактическа власт върху тях. Съгласно тълк.р.
№3/2020 г. от 05.01.2022 г. по гр.д. №3/2020 г. на ВКС, ОСГК, при иск по
чл.108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална
част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за
предаване на владението върху претендираната идеална част, когато
ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата
10
му и с това е нарушил владението на ищеца. Исковете са основателни и
доказани до 1/48 ид.ч. от имотите и правилно са уважени за всяка от ищците,
а за разликата до 1/8 ид.ч., равняваща се на 6/48 ид.ч. за всяка от тях са
неоснователни и правилно са отхвърлени.
Въз основа на изложеното и двете жалби са неоснователни, като
следва да се оставят без уважение, а решението на първоинстанционния съд
да се потвърди като правилно и законосъобразно.
Пред настоящата инстанция е направено искане за присъждане на
разноските. С оглед отхвърлянето на двете жалби разноските не следва да се
присъждат, а да останат за страните така, както са ги направили.
Воден от гореизложеното и на основание чл.272 от ГПК
Пловдивският окръжен съд, V граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №261865/02.07.2021г., постановено
по гражданско дело №19690/2019 г. на РС - Пловдив, ХІV граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11