Р Е Ш Е Н И Е
№ 262071 22.07.2021г., гр.Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски районен съд,
гражданско отделение, в открито заседание на тринадесети май две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НАДЕЖДА СЛАВЧЕВА
при секретаря Марина
Кондарева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 8841 по описа на
съда за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз
основа на предявен от А.Д.Д. иск с искане за прогласяване нищожността на
клаузата по чл.4, ал.2 от договор за кредит, сключен на *** с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Твърди, че на посочената дата е сключен договор за кредит, по
силата на който й били предоставени в заем 400 лв., при фиксиран лихвен процент
40 %, ГПР 45.32 % и срок за погасяване на заема 12 седмици, с размер на
погасителна вноска от 35.02 лв. Цитира разпоредбата на чл.4 от договора, като
сочи, че при неизпълнение от кредитополучателя на условията по ал.1, същият
дължи неустойка в размер на 119.04 лв. Счита, че посоченият лихвен процент не
отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
неустойка представлява добавък към лихвата. В нарушеие на чл.5 и чл.11, т.10 ЗПК не бил посочен в договора действителният ГПР. Договореният размер на
възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави. Била заобиколена
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Неустойката за неизпълнението на задължението
или представяне на банкова гаранция била загубила присъщата си обезщетителна и
обезпечителна функция. Съдържа се позоваване на практиката на СЕС.
Ответникът
оспорва твърденията на ищеца за недействителност на договора за заем на
сочените в исковата молба основания. Неоснователно било възражението за
нищожност на възнаградителната лихва. Нарушение на добрите нрави щяло да е
налице при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена
била ясно и коректно посочена, когато една услуга не била задължителна за
ползване и потребителят сам си я избирал, не можело да е налице. Неоснователни
били и доводите за нищожност на неустойката. Предназначението й било да
обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора. Не била съобразена от
ищцата клаузата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Не било налице нарушение на
разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК. Освен това при фиксирана лихва липсвало
задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК. ГПР бил
посочен ясно и не бил по-висок пет пъти от размера на законната лихва.
Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са
разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не
се спори и от представените доказателства се установява, че ищцата в качеството
на кредитополучател е сключила на *** г. с ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД – финансова институция договор за потребителски кредит, по
силата на който й е предоставена в заем сумата от 400 лв., която е
следвало да върне чрез заплащане на 12 бр. седмични вноски.
Съгласно
чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване
на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му
по договора, а именно: две физически лица - поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да предостави на заемодателя служебна бележка
за размер на трудовото възнаграждение, да работи по безсрочен трудов договор, да
не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, да няма неплатени
осигуровки за последните две години и др. В договора страните
са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури
посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният
следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 119.04 лв. на
вноски.
Между
ищцата и ответното дружество са възникнали правоотношения по договор
за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане.
По
отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско
законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза,
за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В
изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското
законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на
потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост,
имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е
застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна
практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Съгласно чл.
22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена
по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на
лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10)
и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски.
Относно
възраженията за недействителност на процесния договор за паричен заем, поради
противоречие с разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:
В
договора се съдържат условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски и общата сума, която следва да се изплати.
Съдът
счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора
поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това
условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай
изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът
съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива
2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на
компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за
погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от
СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните
съдилища на основание чл.633 от ГПК.
Не
е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В настоящия случай
размерът на ГПР е посочен в договора. В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая
към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на
договора. Съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
В
сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40 % , а при положение, че
лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може
да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК. При фиксирана
лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11
относно погасителен план, който да съдържа информация за размера,
броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Настоящият
съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
противоречи на добрите нрави:
Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 119.04 лв.
Така предвиденият размер противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен
характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това
въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от
договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да
е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена,
като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за
предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга
пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит.
В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида
обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни
затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим
с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора. Ето защо искът за прогласяване нищожността на
клаузата на чл.4, ал.2, ще се уважи като основателен.
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищцата следва да се
присъдят разноски. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1 ЗА.
Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Неговият размер, съобразно размера на уважения
иск, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, на стойност от 300 лв., която сума
следва да се присъди в полза на адв.Е.И.. На ищцата следва да се присъди сумата
от 50 лв. заплатена държавна такса и 150 лв. заплатен депозит за вещо лице.
По изложените съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОБЯВЯВА
ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНА клаузата
на чл.4, ал.2 от договор за паричен заем № *** от **, сключен между А.Д.Д., ЕГН
********** *** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет.2,
офис 40 – 46.
ОСЪЖДА
„Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет.2, офис 40 - 46 да заплати на А.Д.Д.,
ЕГН ********** *** сумата от 200 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, „Силвър център“ ет.2, офис 40 - 46, да заплати на **.Е.И. *** сумата
от 300 лв. - адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п/Н.Славчева
Вярно с
оригинала.
М.К.